Като допълнителен материал към Курса Механизми на Медиумизма пред погледа на Спиритизма и коментар към Глава 14 Опасности в Медиумизма. Вяра и духовна помощ. Практика на добродетелта от книгата на Каирбар Шутел „Механизми на Медиумизма“, сега ще ви представим един пример за медиум, който от дете развива практикуването на добродетелите.
Милосърдието и благотворителността, на които се научава в родното си семейство, я обграждат с множество благодарни Духове на хората, на които е помагала през живота си от дете. Тяхната помощ се оказва много навременна и критично важна в моментите когато спонтанно се проявява медиумната ѝ дарба без наоколо да има надзора на своя главен духовен водач.
В днешния пример медиума Ивон Перейра ще ни разкаже за тези приятелски Духове, които вижда около себе си, както и един от множество случаи на опасност, в която се поставя от невнимание и липса на бдителност по време на медиумно разгръщане, известно още с термините астрална проекция и опитност извън тялото, по време на сън.
Книга „Спомени от медиумизма“ (изд. 1968г), автор Ивон А. Перейра (1900 – 1984)
Медиума Ивон Перейра по темите за
Благотворителността.
Полицейската милиция на Духовния Свят.
Опасност при духовно разгръщане/астрална проекция и помощ от приятелски Дух-защитник.
Глава 7 Непознатия приятел
„Освен нашия ангел-пазител, който винаги е
един дух от висок ранг, ние имаме духове-защитници,
които макар да са по-малко еволюирали,
но са също така добри и доброжелателни. Те могат да бъдат роднини, приятели и понякога индивиди, които въобще не
сме познавали в настоящия си живот. Те ни помагат със своите съвети и често чрез намесата си в действията в нашия живот..”(Евангелието според Спиритизма, Алан Кардек, Глава 28, точка 11)
Всеки спиритист, внимателен към задълженията на доктринално изучаване и към произхождащата от това наблюдателност, знае, че обществото на Отвъдното и обществото на Земята са едно и също нещо, едното, продължение на другото, в различна фаза, само с единствената трудност, че първото е невидимо и понякога дори непознато за второто. Спиритистите също сме наясно колко хората като цяло са подпомагани и силно повлияни от жителите на духовния свят, защото притежаваме дезинкарнирани приятели и врагове, симпатизанти и противници, и че влиянието на всички тях в нашето ежедневие зависи абсолютно от нас самите, от здравословното или нестабилно състояние на ума ни, от ежедневните действия, които практикуваме.
Такова е нашето поведение, дори в детството – защото детето също може да бъде добре духовно подкрепено или неподкрепено.
Ние дори бихме могли да отдадем уважение на онези дезинкарнирани от среден ранг или ниско ниво и от тях да си създадем верни и услужливи приятели завинаги, или също обсесори, защото знаем, че не само високопоставените приятели на Земята, както и в Космоса, ще са в състояние да ни помогнат в трудни моменти.
Ние обаче подхранваме суетната претенция да отсъждаме, че нашите духовни приятели ще бъдат само инструктори и пазители от висшата йерархия, онези, които са високо поставени в Духовността заради техните добродетели, заслуги и мъдрост. Желаем също, за наши ежедневни пазители, Духове, чиито имена са били уважавани на Земята от Човечеството и по детски вярваме, че тази или онази светла личност от света на Духовете живее на нашите заповеди, подчинена на капризите на нашето любопитство или на нашето безразсъдство, без да искаме да обърнем внимание на необходимостта от усилия за собствения напредък, с цел да получим онези така желани духовни спътници.
Но истината е, че освен тях имаме други предани приятели, които ни служат много, развивайки дейности на истинско християнско братство около нашите нужди на грешници в спасителни служби по време на изпитанията и борбите на еволюцията, приятели, принадлежащи към скромните нива на духовното общество, които смирено, любящо, дискретно ни помагат в неблагоприятни моменти, без да подозираме за това през повечето време, въпреки че действат, разбира се, под ръководството на по-висши същности. Подобно на другите хора, ние също имаме приятели от тази духовна категория и тези страници са нашата почит и признание за скромната и постоянна отдаденост, с която са ни обичали и са ни служили през целия ни живот.
Изложението, което следва, израз на конкретни факти за двете лица на нашето съществуване, духовно и материално, посочва не само силата на едно чувство на сърцето, което е надвило
вековете и преражданията, но също и трогателните аспекти на общението на духовното общество със земното, влиянието в нашия живот на духовните същности, от които сме заобиколени без да знаем. И нека се съгласим следователно, че не винаги ще привличаме само омразни влияния, но и любящи…
Винаги съм знаела как да се справям със страдащите създания
По Божията милост аз винаги съм знаела как да се справям със страдащите създания, с бедните, със смирените хора, с просяците, с така наречените селяни и дори с престъпниците. По време на дългото упражняване на моя медиумизъм се занимавах с всички тях и сред това общество на „синовете на Голгота“, ползвайки красивия израз на Духа Еммануел, аз получих искрени приятели.
Всъщност беше в бащиния дом, когато получих учението, че всички създания са братя, защото са деца на един и същи Бог и че точно поради тази причина не би било допустимо да поддържаме каквито и да било предразсъдъци поради религия, по раса, по цвят или по социално положение. Тези чувства, вродени в сърцето на родителите ми, бяха разширени и укрепени от превъзпитанието, осигурено от Утешителят* (т.е. Спиритистката Доктрина).
Чувствам се благодарна, спомняйки си на тези страници носталгични епизоди от детството и ранната си младост, въпреки постоянната мъка, която изпитвах със спомените, донесени от предишно съществуване (Ивон е от медиумите, които от ранна детска възраст помнят миналите си животи и грешките допуснати в тях).
Благотворителността
Родителите ми, които винаги са живели в много просторни къщи, каквито бяха резиденциите в
щата Рио де Жанейро и в Минас Жерайс, по онова време имаха навика да дават подслон на улични просяци в нашата резиденция, настанявайки ги в подходящи помещения в задната част на къщата, където понякога прекарваха дълги периоди. Следователно нашата къща беше един вид подслон за бедните в безпомощно състояние.
Тогава ние, децата от къщата, служехме на тези бедни като на истински гости. Ние ги хигиенизирахме, премахвахме буболечките от краката и главата им, ако имаха, предлагахме им дрехи за преобличане, тъй като майка ми не пропускаше да ги оправи, да ги убеди да се изкъпят и т.н. След това те самите тръгваха в несигурния живот, без да възприемат обичаите, организирани по този начин, но те все още бяха признателни, запазвайки почитта си към всички нас. Не рядко идваха отново за още един сезон в нашата компания и пак се връщаха към несигурния си живот. Колко пъти баща ми си идваше у дома през нощта, водейки със себе си едно или две семейства на бедни бездомници, които срещнал по тротоарите на улиците или на перона на ж.п. гарата, които оставаха при нас, докато самият той не успееше да намери работа за бащата и дом за семейството!
Веднъж една полусляпа просякиня, „Сеньорита“ Ритиня, остана в къщата ни, придружена от един непълнолетен син, за една година. Тя взе невероятно надмощие над деликатния и покорен характер на майка ми; беше горда и властна, изискваше храна в точното време, още преди семейството да се е нахранило, и избираше менюто за следващия ден, на което често майка ми се съгласяваше. Тя виждаше в такива хора персонажи с право на любезно отношение давано към другите гости. Баща ми, от друга страна, далеч не беше доволен от тези факти. Смееше се, казвайки, че със сигурност в други животи така наречената „Сеньорита“ Ритиня е бил някоя господарка на роби, свикнала да командва и добре обслужвана от всички, а сега живееше в изкупление за да снижи голямата си гордост, която все още я правеше нещастна.
В други случаи, ако беше информирана за някоя бедна раждаща жена без средства, майка ми я посещаваше и след това ѝ изпращаше всичко възможно, от дрехите за новороденото и диетата за болната, до подсилващото и тенекията с мармалад, която тя самата използваше в подобни случаи.
В нашата голяма къща се отглеждаха много кокошки, тъй като по това време живеехме в една ферма. Но ако някой искаше да купи няколко, майка ми не ги продаваше, тя ги раздаваше, срам я беше да ѝ плащат за нещо толкова незначително. Баща ми тогава я упрекваше, заявявайки, че е много беден човек, натоварен с деца (бяхме седем деца) и не може да дава толкова много на другите. Тя замлъкваше, без да му противоречи. Но не след дълго бедните му приятели пристигаха и той им даваше не само една-две кокошки, но и яйца и кошници пълни с хранителни продукти. Отново и отново аз виждах кошници, пълни с хранителни продукти, включително десерт, доставяни на бедните приятели на родителите ми. И все пак бяхме бедни в действителност и баща ми отгледа децата си сред големи трудности.
Може би заради този принцип поет от родителския дом, където такива същества бяха приети с цялото внимание и на които ние, децата, трябваше да целуваме ръка, молейки за благословия, днес аз не само продължавам да ги разбирам, но разбирам и дезинкарнираните от по-нисше ниво, вдъхвайки им увереност.
Всички тези персонажи са чувствителни към нашето внимание. Харесва им, че им обръщаме внимание, че говорим за техните дела, че се смеем заедно. И не е нужно да им показваме надменност, нито много състрадание. Трябва да се държим естествено с тях, извинявайки ги за мизерията и грешките, без да говорим за тях, а нашето превъзходство ще се установи само от добрите качества, на които знаем как да бъдем пример в тяхно присъствие.
Ако ни поканят на „празненства“ в техните колиби или навеси (в Рио де Жанейро тази особеност е много често срещана), ще се обидят, ако не присъстваме или ако дойдем зле облечени, тълкувайки това като незачитане на тяхната персона и в двата случая.
Сред тези бедни хора, приютени в къщата на баща ми, се открояваха две черни възрастни жени, които са били робини в младостта си. Толкова голяма беше съществуващата взаимна привързаност, че и двете не напуснаха къщата на родителите ми, докато те не тръгнаха от Рио де Жанейро да се преместват в щата Минас Жерайс. Те се казваха Делфина и Германа и си бяха снахи, докато братята ми и аз ги наричахме „лели“, с огромно удоволствие.
С какво задоволство им сервирахме, носейки им чинията с ястия на един поднос подплатен със салфетка, бродирана с червен конец, и с какъв интерес ги слушахме да говорят за обичаите на пленничеството, и научихме болезнените им песни, които пееха така, че ние също да ги научим, песни, припомнящи тъжната одисея на робството!
И с какво уважение целувахме ръцете и на двете старици, молейки ги за благословия сутрин и вечер! Родителите ми бяха получили същите уроци от своите предци и точно поради тази причина поддържаха патриархални обичаи в нашата къща, те се налагаха и ние им се подчинявахме, но животът ни беше красив, въпреки тръните, които често ни нараняваха, и всичко, което докладвам тук продължи и при тяхното потомство, дори след смъртта и на двамата.
Старите робини обаче умряха, пренасяйки в Отвъдното обичта и благодарността, които
ни посветиха и, като дезинкарнирани Духове, те продължиха да бъдат наши приятелки, нетърпеливи да върнат привързаността, която сме им дали в миналото, помагайки ни в трудните моменти, които по-късно дойдоха в живота ни. Много пъти виждах Духа и на двете, независимо дали в будно състояние или по време на медиумно разгръщане извън тялото* (desprendimento – астрална проекция, опитност извън тялото), усмихнати и приветливи (Делфина се показваше по-просветена от Германа), готови да опитат нещо, което на свой ред да ни помогне и да ни задоволи.
И наистина изглежда, че двете стари приятелки, веднъж дезинкарнирани, водеха при нас групи от техни духовни близки, защото в допълнение към тях винаги ме е изненадвал емоционално факта да виждам, че аз съм често подпомагана от Духове на някогашни африкански роби и местни индианци от древните бразилски племена.
Бих казала, че любящото отношение, дадено някога от родителите ми на тези смирени Божии деца, които те приютиха в собствения си дом, подтиквайки ни да правим същото към тях, беше привлякло към нас децата, симпатиите на дезинкарнираните от същата класа.
Фалангата на полицейската милиция на невидимия свят
Що се отнася до мен обаче, тази помощ преференциално се упражнява днес като никога, по време на феномена на разгръщане и излизане с духовното тяло (астрална проекция), когато, понякога, аз се намирам сякаш изгубена в тъмните райони на невидимия свят или дори на Земята, оставена на милостта на непредсказуеми опасности.
Даже съм склонна да вярвам, че, асистирайки ми в такива случаи, т.нар. същности, вече просветлени и носители на голяма доброжелателност, за да коригират пътищата ни на еволюция, не биха го сторили освен като изпълнение на свещен дълг, защото, според моите собствени наблюдения, всички те сякаш образуваха фалангата на полицейската милиция на невидимия свят, борейки се със смущения, които биха се разпространили нашироко в двете общества (и земното и духовното), ако не бяха преборени по някакъв начин, милиция, която е ръководена от същности, които са по-високо в йерархията на Отвъдното. Бихме могли също да ги класифицираме като „социални работници“ на Невидимото, като стражи и т.н., тъй като дейностите, които виждаме да извършват, са еквивалентни на такива деноминации в земното общество, въпреки че познаваме фаланги от истински социални работници от Невидимото, абсолютно различни от тези, с които си имахме работа.
Макар че никога не съм общувала с тези духовни приятели в организирани медиумни сесии, никога не съм получавала каквито и да е съобщения от тях, писмени или устни чрез друг медиум, съвети или предупреждения, те просто ми служеха като верни приятели, които се държаха смирено и дискретно при определени събития, които се разгръщаха, когато натурално влизането в транс възникваше спонтанно, без насоката на по-висшите защитници.
Те рядко говореха с мен, а когато го правеха, показваха уважение и дискретност, като езикът им беше обичаен, идентичен с моя, без никакъв акцент или модни тупигуарани или африкански думи. Такива Духове наистина ми помогнаха, освобождавайки ме от преследването на бандитите на Космоса, които обикновено подготвят ужасни капани за медиуми, чрез различни модалности на мистификация и съблазняване, упражнявани по време на съня им или чрез непродуктивни внушения, защото така наречените бандити, или обсесори са повечето пъти непримирими противници на медиумите, тъй като те постоянно ги усещат и демаскират, блокирайки опитите им.
Веднъж споменах, че феномена на духовното разгръщане е механизъм, който също възниква натурално, извън защитното действие на невидимите инструктори. И по този начин въпросните скромни приятели ми помагат като преследват духовните бандити и често ги задържат, заслужавайки тогава моята признателност, точно както би се случило на Земята, ако бяхме нападнати от престъпници и спасени от хора с неясно социално положение, но хуманни и честни.
Мой дълг е обаче, за по-добро разбиране на това, което искам да докладвам, да информирам читателя, че самата аз произлизам от бразилското местно население от племето Гойтакас. Моята прабаба от страната на баща ми, по мъжка линия, е била истинска индианка Гойтакас и е била пленена още в ранна детска възраст, по време на един голям лов, от моя пра-пра-дядо, богат португалски фермер, в щата Рио де Жанейро, който по-късно жени протежето за един свой син, който след това стана мой прадядо.
Тази дама, чието родно име никога не е станало известно на семейството, което я е осиновило, получава християнското име Фирмина и беше човек с голяма сърдечна доброта и честност, майка на примерно семейство, никога не проявяваше какъвто и да е дивашки комплекс, според семейната традиция, ставайки точно поради тази причина обичана и уважавана от всички потомци, които също почитаха своя произход.
Както изглеждаше, аз щях да съм единствената нейна потомка, която не беше ентусиазирана от
произхода си на Гойтакас, въпреки че също обичах паметта на благочестивата предшественичка, която дори моят баща не успя да опознае, уважавайки обаче нейната памет, благодарение на обширните новини, които разтърсиха три поколения от семейството.
Принадлежаща по-скоро към духовните фаланги, емигрирали от Европа, следователно аз не бях ентусиазирана от местните предци. Въпреки това заобичах бразилските индианци като цяло, благодарение на История на Родината, чиито уроци разтърсиха моето детство, защото разсъждавах, че те, бразилските индианци, също както африканците и португалците, бяха толкова идентифицирани с бразилското семейство, че с изключение на преките потомци на емигриралите чужди течения, всички други бразилци пазеха в собствените си вени щедрата кръв на една от трите раси, споменати по-горе, и мнозина, ако не и повечето, имаха и трите, героично циркулиращи през собствените им венозни канали, в символично единение.
Разбрах, когато Спиритисткото учение, истински либерално, братско и любящо, ми изясни, че истинската Родина на Човечеството е Безкрайната Вселена и че всички хора са братя помежду си, сродни дори на трите низши царства на Природата.
Затова бях удивена да забележа до себе си, от време на време, като помощ и защита, духовната фигура на един бразилски индианец, млад и приветлив, изглеждащ на възраст от осемнадесет до двадесет години, чието лице представяше дълбока меланхолия, докато поведението му беше винаги дискретно и привързано.
Няколко пъти откривах известна физиономична прилика у него с някои мои пралели, които добре познавах, но фактът не ме тревожеше, преминавайки бързо през ума ми, без да остави каквато и да е следа от изводи.
Като дезинкарниран Дух обаче споменатата същност, може би поради своя собствена воля или поради трудности надвишаващи моите способности за преценка, той все още не бе загубил умствения комплекс от последното земно въплъщение, защото външният му вид беше като на обикновените бразилски индианци, дискретно украсен с пера от птици и цветни стрели, а дългата му коса падаше върху раменете, разкривайки древната раса на нашите коренни жители.
Следователно появата на Духа не беше слаба за моето виждане; напротив: беше много ясно проявление, както по време на медиумен транс, така и в будно състояние. По-скоро бих казала доста солидно и лъскаво, полуголо и мургаво, точно както е било материалното тяло. И от толкова пъти виждане на този духовен приятел и бидейки подпомагана от него, накрая го обикнах искрено и споменът за него стана скъп на сърцето ми. Сърце, което се разчувстваше, когато размишлявах върху факта.
Създаде ми впечатлението, че като мъж гласът му ще бъде с нисък тембър, а говорът – бавен, тъй като сега така го разбирах, дори и в будно състояние. Въпреки това, както споменах по-горе, той никога не ми говореше на долнопробен език, а по обикновен начин, въпреки че рядко го правеше.
Един ден го попитах как се казва, за да го обичам по-добре и по-добре да се моля за него, за да отговоря на една негова собствена молба за молитва, защото, както казах в други творби, не обичам да имам работа с анонимни Духове. Но той сви рамене, усмихна се тъжно и отвърна с един грациозен жест, като че искаше да се отърве от едно нахалство:
— Жозе… Казвам се Жозе…
Опасността и помощта от моя приятелски Дух
Преди около две години се случи едно определено явление на духовно разгръщане спонтанно и точно поради това не подпомогнато от бдителността на духовните наставници, и реализирайки се без знанието дори на моята собствена воля, ме накара да волитирам* (придвижване, което Духовете използват подобно на летене) из Космоса на нисшите зони, по време на една красива нощ на пълнолуние.
При такива обстоятелства ще зависи от медиума да вземе предпазни мерки срещу възможни инциденти, поддържайки себе си в постоянна ментално-вибрационна кореспонденция със своите невидими ментори, тъй като той не може да пренебрегне голямата отговорност, която му тежи пред сериозното събитие.
От предишното твърдение извън плътското тяло всичко изглежда по-съвършено и красиво според степента на проникване и разбиране на нашия дух. Очарованието на нощта, поезията, която се излъчваше от лунната светлина, която сладко огряваше пейзажа, заедно със синята светлина, която проникваше през цялата планета и изглежда се отнасяше до космическите вибрации; парфюмът на флората, който героично ухаеше из Природата, със сигурност оживен от магнитното излъчване на лунната фаза и сенсибилизиращ обонянието ми, и утешителната хармония, която произлизаше от всички неща, завладя въображението ми, давайки ми благополучие и радост.
Но вместо да издигна мисълта си до Бога, възхвалявайки го за очарованието, на което ми беше дадено да се наслаждавам, прониквайки в блясъка на Природата и така привличайки помощ от духовни приятели, за да опитаме с тях нещо полезно в полза на ближния или на самата Доктрина, аз започнах да волитирам небрежно под лунната светлина, пеейки и танцувайки класически балет, виках, луда от радост, от време на време:
— О! Колко е хубаво да си свободен! Бих искала да се освободя веднъж завинаги, да разширя интензивно моите желания.
И така останах за известно време, което не мога да уточня дали беше кратко или дълго, ненужно изтощавайки себе си, оставяйки се на милостта на опасен медиумен транс, без дори да си спомням за съществуването на Духовни Водачи.
Изведнъж тръгнах да се снижавам надолу в нивото, без сили да продължа балансирана в атмосферата, докато докоснах земята.
Тогава не можех повече да се изправя, защото вибрациите се намалиха по интензитет, с оглед на повърхностните ми мисли, което забави моята система от ментални енергии, а от тях произхождат всички събития в духовните равнини, независимо дали са извисени или по-нисши.
Осъзнах, че съм изгубена в една пустиня от хълмове заобиколени от по-високи планини. Беше едно самотно и впечатляващо по необятност място, типичен бразилски пейзаж, който най-много плашеше с тишината, в която бе обгърнат.
У мен се зароди болезнено усещане за изоставяне и опасност. Чувствах се обременена от един хипнотичен натиск, защото не можех да разсъждавам, не можех да се моля.
Бих казала, че беше място на тежки вибрации станало нещастно от агломерациите от призраци обсесори, които там бяха създали главните си казарми, които винаги ме привличаха, като мощни магнити, към по-мрачни региони.
Чувствах странно напрежение върху мозъка си и особена отпадналост на силите ми за реагиране, но чух звук на щурци и крякане на жаби, а фините и настоятелни съскания ме изненадаха, когато ужасена разпознах в тях безпогрешният знак на кобрите и змиите по време на приятелските им нощни съглашения.
Виждането ми се разшири и тогава успях да възприема обширния космос транзитиран от десетки от тези ужасни усойници, които се движеха във внушителна вихрушка.
Тогава едни по-мощни, непобедими привличания, ме повлякоха към една отблъскваща пещера, заобиколена от буен и тъмен гъсталак. Сърцето ми пулсираше от ужас и неконтролируеми тръпки смущаваха периспирита ми, без да мога да сторя каквото и движение да реагирам.
Но в даден момент се появи младият индианец, за който споменах по-горе, който вече няколко пъти ми беше помагал в минали ситуации, също толкова критични. Намирайки ме, той взе ръката ми, показвайки бързане и безпокойство, стисна ме силно и възкликна, със своя „глас“, благ и много нисък, както винаги:
– Какво правиш тук, моя дъще, луда ли си?… Тук си в голяма опасност на това място…
Той не разкри природата на опасността, но се издигна в космоса, държейки ме здраво за ръката и пое в бърз и безопасен полет, пресичайки огромната пустиня на хълмовете и отвъд планините.
Почувствах цялата странна енергичност, която се излъчваше от него и енергиите ми бяха възродени. И дори и днес се възхищавам на баланса, на лекотата, на бързината на този полет, който навреме ме спаси и ободри.
Добрият приятел ме доведе до спалнята бързо, без аз да мога да оценя пълния маршрут, за да проверя в кой регион на Бразилия бях отишла да се мотая.
Съзерцавах собственото си сковано и полу-припаднало тяло, проснато на леглото под действието на частичния каталептичен транс.
Грижовния приятел ми помогна да се върна в него нежно, възползвайки се от същата техника като другите духовни закрилници и ми преля възстановителни енергии.
Пробуждайки се бавно, можех все още да го чуя с едно любящо предупреждение:
– Не прави повече това, много е опасно. В такива случаи е необходима максимална бдителност. А сега остани в мир и почивай…
Ах, как да не усетиш сърцето да излъчва свещен израз на любов към приятели от този вид, толкова неразгадаеми, колкото мили и щедри?
В този период бях информирана наскоро от същия приятел „Жозе“, когото мислех за непознат, че самият той е принадлежал на племето индианци Гойтакас, от Бразилия и че с мен самата го свързваха не само връзките на духовна симпатия, но още и кръвни връзки, защото той беше по-големия брат на моята прабаба – откровение, което ме изненада и шокира силно, защото всъщност никога не се бях спирала да се замисля за старата си прабаба, която е живяла в горите на Рио де Жанейро.
Разкри ми също, довеждайки моята изненада до удивление, че нашата духовна връзка датира от векове, защото самият той не беше примитивен Дух, а че вече е живял, реинкарниран, в друг климат и други цивилизации и че неговото духовно прогонване към горите е причинено от лишаване от свободна воля, наказание за дългата поредица от грешки и нарушения, извършени срещу законите на Бог. И че такова наказание го е унижило толкова много, пред собствената му съвест и пред приятелите от дългите епохи, че сега беше решил да се реабилитира, въпреки всички жертви, наложени от изкуплението. И освен това, това е вид най-болезнено и срамно наказание за един Дух, защото е еквивалентно на прогонването на примитивни планети, защото гората е също е един примитивен свят, където има плач и скърцане със зъби.
И добави:
– Не можеш да оцениш, дъще, какво представлява вътрешното страдание на един коренен жител в горите, който вече е живял в предишни съществувания измежду цивилизованите. Може да се каже, че той не е забравил онова минало, защото то пулсира все още вътре в него и излиза навън чрез сънищата, стремежите и интуицията. Оттам много пъти идва неговата пречистваща тъга и носталгия, и дори неврастения …
– Ако вече си бил цивилизован, като инкарниран, защо сега запазваш телесната конфигурация на коренен жител, която е толкова примитивна? Не е ли време да коригираш менталните комплекси?… Или старите съществувания днес са омразни в твоите спомени, така че предпочиташ външния вид на коренното население?… – посмях да попитам аз, възползвайки се от правото, което практиката на Спиритизма дава за доктринално обучение.
– Да, – каза той, – настоящият вид е по-благодарен, защото не мога да изчезна от самия себе си, аз съм вечен и имам нужда да бъда нещо индивидуализирано… Беше като жител на бразилското коренно население, когато започнах поредицата от поправки на грешките, извършени в сферата на цивилизацията. Но въпреки че исках да променя външния си вид, не можах, поради въпрос на срам и чест. Как да се явя пред самия себе си или пред другите с личността на един деспот, един тиранин, един садист, един предател? Ще трябва да изпълня дълга поредица от благородни задачи, в неясните сектори, в които съм компетентен, като реванш за извършените някога злини в регионите на цивилизацията. Наказанието продължава, аз все още не съм освободен от греха … оттук и старата ми молба към твоята доброта, да се молиш на Бог за мен…
– Кой те е наказвал, Бог? – попитах аз отново.
– О, как можеш да мислиш, че Бог наказва някого? Който ме наказва съм си аз самият, това е Законът за Причината и Следствието, това е моята съвест, несъвършенството, в което се чувствам пред вселенската хармония…
– Можеш ли да разкриеш степента на нашата връзка от миналото?
– Не, не мога. Дори не и като интуиция, чрез един сън …
– Защо да не можеш?
– Божественият закон ми забранява и не искам повече да го нарушавам… а също не бих бил достоен за кредит на доверие… Само това, което току-що разкрих, ми е позволено …
Уважих закона, който създаваше подобна забрана и не настоявах. Въпреки това, от днес една огромна нежност се загнезди в сърцето ми за този скромен духовен приятел, дискретен и всеотдаен, чиято кръв от последната му плътска опаковка, също беше преминала във вените ми. И пред подобни факти, толкова неочаквани, колкото и назидателни като тези, които доктрината на Спиритизма ни дава, ми остана само да почета Бог с молитва:
– Благодаря ти, Господи, за благодатта да се чувствам защитена от щедростта на такава свята любов!
0 Коментара