ВРОДЕНИ ИДЕИ
- Когато е инкарниран, Духът запазва ли някаква следа от възприятията, които е имал и знанията, които е придобил в предишни съществувания?
„Той запазва една неясна памет, която дава това, което наричате вродени идеи.“
218 а) Не е ли нереална теорията за вродените идеи?
„Не; знанията, придобити във всяко съществуване, вече не се губят. Когато е освободен от материята, Духът винаги ги има на разположение. По време на инкарнацията той частично ги забравя, за момент; и все пак интуицията, която запазва от тях, му помага да напредва. Ако не беше така, щеше да трябва да започва постоянно отначало. Във всяко ново съществуване изходната точка за Духа е мястото, на което той е останал в предишното съществуване.“
218 б) Трябва ли да има голяма връзка между две последователни съществувания?
„Връзката не винаги е толкова голям, колкото може би предполагате, имайки предвид, че позициите на Духа при двете съществувания често са много различни и в интервала между тях той може да е напреднал.“ (216)
- Какъв е произходът на необикновените способности на индивиди, които без предварително изучаване изглежда имат интуиция за определени знания, като да говорят езици, да смятат и т.н.?
„Спомен от миналото; предишен напредък на душата, но за който тя не е наясно. Откъде искате да дойдат такива знания? Тялото се променя, Духът обаче не се променя, въпреки че сменя дрехите си.“ - Може ли Духът, сменяйки тялото си, да загуби някои интелектуални способности, например – да спре да има вкус за изкуство?
„Да, особено ако е замърсил своя интелект или е злоупотребил с него. И в крайна сметка всяка способност може да остане в заспало състояние по време на едно съществуване, защото Духът иска да упражни друга, която няма никакво отношение към тази. Тогава тя е в латентно състояние, за да се появи отново по-късно.“
В книгата „Изследване на Невидимото“, медиумът Ивон Перейра ни съобщава, че духът на Шопен е силно свързан с Изкуствата. Две от неговите предишни реинкарнации са били:
- Публий Овидий Назон – древноримски поет (роден 43 г. преди Христа – починал 17та година след Христа).
- Рафаело Санцио да Урбино – италианският художник и архитект, който знаем по-скоро с краткото название Рафаело, живял края на 15ти и началото на 16 век.
Но той има и някои инкарнации на обикновени личности, където развива морални ценности отделно от изкуствата. В една книга духът на Шопен дава послание, че огромен брой велики художници от миналото ще започнат да се прераждат през 21 век, за да помогнат за развитието на планетата и планира да се превъплъти като медиум, за да помогне чрез Спиритизма.
В книгата „Прости!“ Духовния автор Жезус Гонсалвеш ни разказва, че след последователни инкарнации като командир на войска, Духът Флавий Велизарий – (който в последната си инкарнация от 505г. – 565 г. е бил един от най-великите военачалници на Източната Римска империя и един от най-известните ѝ пълководци, е поискал инкарнация като един обикновен земеделец, далеч от човешките конфликти, с цел да оцени истински красотите на Природата, която в няколко свои прераждания той и войските му са белязали с ужасните следи на безмилостни битки.
Ние можем да видим например Леонардо да Винчи, който за нас е модел за човек, който е развит в много области на познанието, и да поразмишляваме колко ли напредък трябва да постигнем, за да станем като Исус, един чист Дух. Всички чисти духове са максимално развити във всички области: изкуства, наука и т.н., и като си спомним, че знанията на Земята са само едно от най-ниските нива в мащаба на световете, които могат да бъдат усвоени…
- Трябва ли да припишем на един ретроспективен спомен инстинктивното чувство, което човек, дори когато е дивак, има по отношение на съществуването на Бог и предчувствието за бъдещия живот?
„Това е един спомен, който е запазил, за това, което е знаел като Дух, преди да се инкарнира. Но гордостта често заглушава това чувство.“
221 а) Определени вярвания, свързани със Спиритистката доктрина, които се наблюдават при всички народи, на същата тази памет ли се дължат?
„Тази доктрина е стара колкото света; това е причината, поради която я намираме навсякъде, което е доказателство, че е истина. Запазвайки интуицията за своето състояние на Дух, инкарнирания Дух инстинктивно получава съзнателност за невидимия свят, но предразсъдъците често неправилно представят тази идея и невежеството я смесва със суеверие.“
Ако сравним всички древни и примитивни учения за Духовността от времето на Упанишадите и ако ние наистина можем да разберем първоначалния смисъл на тази или онази дума, би било още по-лесно да заявим, че това е също като учението на Спиритизма.
Освен това много учения трябва да бъдат адаптирани към културата на времето, в което са разпространявани.
Но ако ги анализираме правилно, ще видим, че Буда, Заратустра, Орфей, Сократ, Исус и др. са преподавали същността на Божиите закони:
- Безсмъртието на душата,
- необходимостта да правим добро, вместо да правим зло,
- настъпването на последствия от нашите постъпки,
да придаваме по-голямо значение на духовния живот, вместо на материалния и др.
Те бяха толкова свързани с учението на Исус, че Заратустра, например, дори предвижда идването на Исус като месия.
За да представя материала, който следва, искам да ви запозная с Жозе Хорхе (1931-2006), един бразилски преподавател в университет и преводач на книгите на Леон Денис, който казваше на лекции в Спиритистки Център Леон Денис, че „дори всички въпроси от „Книга на Духовете“ бъдат изтрити, би било достатъчно, тя да запази въпрос 222. Този въпрос ме накара да стана спиритист “.
ГЛАВА V Съображения относно множеството съществувания – 1 част
Жозе Хорхе (1931-2006), един бразилски университетски преподавател и преводач на книгите на Леон Денис, казваше на лекции в спиритистки център Селд, че „ако всички въпроси от „Книга на Духовете“ бъдат изтрити, би било достатъчно, тя да запази въпрос 222. Този въпрос ме накара да стана Спиритист “.
- Догмата за прераждането не е нова, казват някои; възкръснала от учението на Питагор. Ние никога не сме казвали, че Спиритистката доктрина е модерно откритие. Съставлявайки един закон на Природата, Спиритизмът трябва да съществува от началото на времето и ние винаги сме се стремили да покажем, че признаци за него са открити в най-далечна древност. Питагор, както знаем, не е бил автор на системата на метемпсихозата*1; той я придобива от индийски и египетски философи, които я знаят от незапомнени времена.
*1 – Метемпсихоза – странстване на душата от едно тяло в друго — египетско учение, според което безсмъртната душа може да одушевява последователно различни тела. Питагор пренася тази доктрина в гръко-римската култура.
Идеята за трансмиграцията (прераждането) на душите следователно образува едно народно вярване, възприето от най-изтъкнатите хора. По какъв начин те са го придобили? Чрез откровение или чрез интуиция? Не знаем това. Обаче, няма съмнение, че една идея не преминава от век на век, нито може да се наложи над образования интелект, ако не съдържа нещо сериозно. По този начин, древността на това учение, вместо да бъде едно възражение, представлява доказателство в негова полза. Въпреки това, между метемпсихозата на древните и съвременната доктрина за прераждането, както е добре известно, съществува дълбока разлика, подчертана от факта, че Духовете абсолютно отхвърлят преселването на човешката душа към животни и обратно.
Следователно, преподавайки догмата за множеството телесни съществувания, Духовете подновяват едно учение, възникнало в ранните епохи на света, което е останало в сърцата на много хора, дори и днес. Те просто го представят от една по-рационална гледна точка, повече спазвайки прогресивните закони на Природата и в съответствие с мъдростта на Създателя, премахвайки от него всички аспекти на суеверие. Забележително обстоятелство е, че в съвремието ни духовете са преподават доктрината за множеството съществувания не само в тази книга: още преди публикуването ѝ в няколко страни бяха получени многобройни съобщения от същия характер, които след това значително е умножиха.
Може би тук трябва да проучим защо не всички духове изглеждат да са съгласни по този въпрос. Ще се върнем към това по-късно.
Нека да разгледаме въпроса от друга гледна точка и, като се абстрахираме от всяка намеса на Духовете, нека да ги оставим настрана за момента. Да предположим, че тази теория няма нищо общо с тях; да предположим дори, че никога не е имало мисъл за Духове. Нека се поставим за момент на неутрален терен, като признаем еднаква степен на вероятност и за двете хипотези – едната за множество на телесните съществувания и другата – за уникално единствено телесно съществуване, и да видим по кой път разума и собственият ни интерес ще ни насочат.
Да предположим, че се обръщаме към хората, които вярват в едно бъдеще след смъртта, а не към онези, които създават перспектива за нищото за себе си или които претендират, че душите им ще се удавят във вселенското цяло, където те губят своята индивидуалност, като дъждовни капки в океана, което е почти същото нещо. И така, ако вярвате в някакво бъдеще, със сигурност не допускате, че то е идентично за всички, защото в противен случай каква е ползата от доброто? Защо човек трябва да се ограничава? Защо да не задоволи всичките си страсти, всичките си желания, макар и за сметка на другите, тъй като затова не би станал нито по-добър, нито по-лош? Не вярвате ли в обратното, че това бъдеще ще бъде повече или по-малко блажено или нещастно, според това, което сте сторили през живота си, и за това искате то да бъде възможно най-щастливо, тъй като ще продължи във вечността? А може би бихте заявили, че сте един от най-съвършените човеци, съществували някога на Земята и следователно имате правото чрез един скок да постигнете върховното щастие на избраните? Недейте.
След това признавате, че съществуват хора с по-големи достойнства от вашите, които имат право на едно по-добро място, без това да доведе до зачисляването ви сред окаяните. Добре тогава! Поставете се ментално за един момент в онази междинна ситуация, която ще е вашето положение, както току-що го описахте, и си представете, че някой идва да ви каже:
– Страдате; не сте толкова щастливи, колкото бихте могли да бъдете, докато пред вас има същества, които се радват на пълно блаженство. Искате ли да промените своята позиция с тяхната?
Със сигурност ще отговорите: – Какво трябва да правим?
– Почти нищо: просто започнете отначало лошо изпълнена работа и я свършете по-добре. Бихте ли се поколебали да приемете, дори и да имате много изпитателни съществувания?
Нека направим още едно сравнение, по-прозаично.
Нека си представим, че на един човек, който без да е достигнал до крайно нещастие, все пак търпи лишения, поради недостига на ресурси, идва някой и му казва:
Ето тук едно огромно богатство, на което можете да се насладите; то изисква само да работите усилено в продължение на една минута. Дори той да е най-мързеливият човек на Земята, кой не би казал непоколебимо: – Нека работя минута, две минути, час, ден, ако е необходимо. Какво значение има, стига да ме отведе да изживея дните си в изобилие? И сега, каква е продължителността на телесния живот, съпоставен с вечността? По-малко от минута, по-малко от секунда.
Видяхме някои хора да разсъждават по този начин: Не е възможно Бог, върховно добър какъвто той е, да налага на човека задължението да започне от начало една поредица нещастия и скърби. Тогава вероятно тези хора смятат, че Бог проявява повече доброта като осъжда човека да страда вечно в резултат на няколко момента на грешка, отколкото, ако му предостави средства за поправяне на грешките му?
„Двама индустриалци наеха двама работници, всеки от които можеше да се стреми да стане партньор със своя началник. Случи се така, че един път тези двама работници злоупотребиха с деня си и двамата заслужиха да бъдат уволнени. Единият от индустриалците, въпреки молбите, отпрати бедният работник да си върви и, тъй като не намери повече работа, в крайна сметка умря в мизерия. Другия каза на своя работник: загубил си ден; дължиш ми компенсацията за това. Свършил си работата си незадоволително; дължиш ми поправка. Съгласен съм да я започнеш отначало. Опитай се да я изпълниш добре, аз ще те задържа на служба при мен и ти можеш да продължиш да се стремиш към по-високата позиция, която ти обещах.“
Има ли нужда да ви питаме кой индустриалец беше по-човечен? Дали Бог, който е самата Милост, е по-безжалостен от един човек?
Има нещо мъчително в идеята, че участта ни ще бъде решена завинаги, в резултат на няколко години изпитания, дори когато не е зависело от нас да достигнем съвършенството, докато забележимо утешение е обратната идея, която ни позволява надеждата. По този начин, без да се произнасяме за или против множеството съществувания, без да предпочитаме една хипотеза пред друга, заявяваме, че ако на хората им е даден избор, никой не би искал присъда без обжалване. Един философ каза, че ако Бог не съществуваше, щеше да е необходимо да го измислим, за щастието на човечеството. Същото нещо може да се каже за множеството на съществуванията. Но както размишлявахме по-рано, Бог не иска разрешение, нито се допитва до нашите вкусове. Или е така, или не е така. Нека видим на коя страна са вероятностите и да разгледаме въпроса от друга гледна точка, единствено като философско изследване, винаги абстрахиращо се от учението на Духовете.
Ако няма реинкарнация, разбира се, има само едно телесно съществуване. Ако настоящото ни телесно съществуване е единствено, душата на всеки човек е създадена в момента на неговото раждане, освен ако не се признае предшестващото съществуване на душата. В този случай би струвало да попитаме какво е била тя преди раждането и дали състоянието, в което се е намирала не представлява едно съществуване под каквато и да е форма. Няма средно положение: или душата е съществувала, или не е съществувала преди тялото. Ако е съществувала, какво е било положението ѝ? Била ли е осъзната за себе си или не? Ако не е била, това е почти като да не е съществувала. Ако е имала индивидуалност, прогресивна ли е била или стационарна? И в двата случая до каква степен е достигнала душата в момента преди да се инкарнира в тяло? Ако допуснем, според общоприетото вярване, че душата се ражда с тялото или, че преди да се инкарнира, тя има само отрицателни способности, ние питаме:
- Защо душата проявява толкова разнообразни и независими наклонности от идеите, които възпитанието я кара да придобие?
- От къде идват анормалните склонности, които много малки деца разкриват към това или онова изкуство, към тази или онази наука, докато други са ниско развити или посредствени през целия живот?
- От къде идват у някои вродените или интуитивни идеи, докато у други не съществуват?
- Откъде идва преждевременно развития инстинкт у определени деца, който показват към пороци или към добродетели, вродените чувства на достойнство или на низост, контрастиращи на средата, в която са родени?
- Защо, ако се абстрахираме от образованието, някои хора са по-напреднали от други?
- Защо има диваци и цивилизовани хора? Ако вземете едно новородено момче хотентот*2 и го образовате в нашите най-добри гимназии, ще направите ли от него един Лаплас или Нютон? (*2 – Хотентот е название, използвано от белите колонизатори за племе койкой, подразделение на етническата група койсан в Южна Африка. Характерни за техните езици са цъкащите звуци на речта.)
Коя философия или теософия е способна да реши тези въпроси? Безспорно е, че душите или са равни по рождение, или не са. Ако са равнопоставени, защо сред тях има толкова голяма разлика в уменията? Ще кажат, че това зависи от организма. Но тогава ставаме свидетели на една от най-чудовищните и неморални доктрини. Човекът би бил просто една машина, играчка на материя; вече не би носил отговорност за действията си, тъй като може да припише всичко на своите физически несъвършенства. Ако душите са неравнопоставени, то Бог ги е създал по този начин. В този случай обаче, защо се дава вродено превъзходство на някои? Дали това пристрастие отговаря на Божията справедливост и любовта, която Той посвещава еднакво на всички свои създания?
Напротив, нека признаем една поредица от прогресивни предишни съществувания за всяка душа и всичко е обяснено. При раждането хората донасят интуицията на наученото по-рано:
Те са повече или по-малко напреднали, според броя на съществуванията, които имат, тъй като са повече или по-малко отдалечени от стартовата позиция. Точно това се наблюдава при една среща на хора от всякакви възрасти, където всеки от тях ще има развитие, пропорционално на броя на годините, които е живял.
Последователните съществувания представляват за живота на душата това, което са годините за тялото. Един ден съберете хиляда индивида от една до осемдесет години; да предположим, че един воал е покрил всички предшестващи дни от деня, в който сте ги събрали, и в резултат на това вярвате, че всички те са родени по едно и същи време. Естествено ще попитате как някои са големи, а някои малки, някои стари и други млади, някои образовани, други все още невежи. Ако обаче облакът, който крие миналото, изчезне, ще знаете, че всички са живели повече или по-малко време, и всичко ще се обясни. Бог, поради своята справедливост, не може да е създал несправедливо съвършени души. С множеството на съществуванията, неравенството, което забелязваме, вече не представлява противопоставяне, а едно по-строго безпристрастие: ние виждаме само настоящето, но не и миналото. За да докажем това разсъждение ние не използваме някаква теория или свободни предположения.
Ние изхождаме от един ясен, безспорен факт: неравенството в пристрастията и интелектуалното и нравствено развитие, и установяваме, че никоя от настоящите теории не го обяснява, докато другата теория му дава просто, естествено и логично обяснение. Рационално ли е да предпочитаме тези теории, които не обясняват пред тази, която обяснява?
Материала продължава в Урок 31
0 Коментара