Дивалдо Перейра Франко

Медиума Дивалдо Перейра Франко разказва този личен случай от неговия живот в лекция, проведена в Бразилия през 90-те години.

През 1967 г. той отива за първи път в Париж, отсядайки в дома на една бразилска двойка, която живее там.

„Първата нощ в града беше едно мъчение. Не можах да спя. На сутринта, чувствайки се странно, помолих домакините за разрешение да изляза и да се поразходя малко. Усетих една вътрешна тревожност, едно безпокойство. Тръгнах да вървя. Слязох надолу по някакво стълбище, взех метрото и когато бях в метрото си помислих: „Боже мой, какво става с мен?“ Един странен импулс ме завладяваше.

Метрото ме заведе до крайна спирка, спря и аз слязох. Излязох на повърхността и видях няколко автобуса, на някои от които пишеше „Версай“. Качих се в един автобус и след известно време автобусът мина покрай една гора. Помолих шофьора да сляза от превозното средство, тъй като една повелителна сила ме караше да скоча. Слезнах и познах мястото, разпознах гората и малкият кралски път, направен от камъни с неправилна форма. Същият този импулс ме накара да следвам пътя и изведнъж пред очите ми се появи един очарователен манастир, който трябва да беше построен малко след Средновековието. Аз винаги съм имал дълбока религиозна склонност. Това, което виждах ме плени и усетих една промяна в личността. Обикновено аз съм весел човек, бодър, харесвам живота. В този момент започнах да усещам как се променя темпераментът ми, една дълбока меланхолия, една известна раздразнителност и морален дискомфорт се появиха. Приближих се до портата на манастира, почуках с едно чукче, отвори се един прозорец, след което учтивото лице на една френска монахиня попита:
– Какво има?
И когато си дадох сметка, че съм започнал да говоря френски, аз казах:
– Искам да посетя метоха.
– Но това не е позволено. – отвърна монахинята.
С авторитет, който не е свойствен за мен, казах:
– Моля, обадете се на Майката Игуменка.
Тя ме изгледа изненадано, отвори вратата и аз влязох в приемната. Минути по-късно пристигна дама на около 50 години и аз казах:
– Майко, аз съм чужденец, в Париж съм на посещение и също искам да посетя манастира.
– Но няма нищо особено, това е манастир на монахини със затворена обител и хората тук не са добре дошли, само изповедникът.
– Но трябва да посетя метоха!
– За какво?
– Аз съм основател на ордена. – казах аз и си помислих: „Боже мой, какво става?“
– Ах …., основателят на ордена…
– Да, мадам.
– Само, че той умря преди повече от 300 години.
– Разбира се, че си спомням! Манастирът е основан през 1625 г., по време на третия период на франко-австрийската война и по това време аз се реинкарнирах.

Забелязах шока на монахинята, но аз бях по-уплашен от нея, защото казвах това, което не знаех. Тя каза: – Синко мой, не се чувствате добре. Къде сте отседнали? Дайте ми адреса, за да мога да се обадя на някой да ви вземе.

– Не, мадам, аз съм напълно нормален. Аз съм основателят. – и казах името му… – Как знаете името на основателя? Прочели сте го в някой документ? – Но аз съм него! Желая да извикате Майката Игуменка.
Тя се уплаши, тръгна си и скоро дойде една почтена 60-годишна жена с една съжалителна усмивка на лице, която сякаш казваше „бедното създание“. – Да, синко мой, бъдете кратък. – Майко, искам да посетя метоха. -Но това е забранено, защото за да посетите манастира, ще трябва да минете през обителта, а единствения мъж, който може да мине е изповедника. – Но искам да видя стаята, в която умрях! – А вие кой сте? – Аз съм основателят на ордена. – Вървете си у дома, синко.

– Майко, ще посетя стаята, в която умрях. Спомням си, че има един камък и че традиция гласи, че този камък е бил износен от молитвите на човека, който е коленичил толкова много, че е изхабил камъка. В килията ми имаше една гравюра на Мадоната, от която един ден след много молитви по невнимание изгорих една част със запалена свещ.
Тя ме гледаше с възхита. – Къде сте прочели това? – Никъде не съм чел. Спомням си го и бих искал да видя килията си. – Но това е невъзможно! – Не е, защото аз мога да заобиколя централния олтар, където вляво има една врата, която води към коридора. – Но кой ви каза? – Майко, аз си спомням. – Елате тогава и ни покажете.
Аз станах, напълно бях променил своя темперамент, тръгнах да вървя, а зад мен дойде игуменката, майката управителка и пазителката на портата.
Погледнах назад и си помислих: „Боже мой, както в стари времена, трите зад изповедника“.
Намерих вратата, излязохме в коридора и аз стигнах до килията.
Развълнувах се и казах: – Майко, умрях на една койка, която беше там.
Тя ме хвана за ръка и каза: – Нека поговорим.
И тя ме заведе в една стая и си поговорихме. Покани ме на обяд и аз ѝ разказах за прераждането, закона за причината и следствието, новата ера, която беше започнала в Париж преди малко повече от век; Говорих за това което предлага Спиритизма, възстановяването на Християнството, безсмъртието на душата и комуникативността на душата.
Тя ме помоли да се върна и аз ѝ донесох „Евангелието според Спиритизма“ и „Книга на Духовете“ на Алан Кардек. Станахме приятели. Когато се сбогувах с нея четири дни по-късно, тя ме държеше за ръце и ми каза: – Какъв срам! За мен вече е късно да приема тази философия. Бих искала да възприема тази философска мисъл и да премахна навика си* (* монашеските дрехи). – Не, майко, ако се оттеглиш от монашеството и станеш един спиритист, ти ще бъдеш просто още един спиритист, но ако станеш спиритист бидейки в монашеството, ще бъдеш единствената монахиня спиритист в човечеството. Така че това е повече от предимство.
Станахме приятели. Когато тя беше в Брюксел, аз я посетих. Периодично игуменките биват прехвърляни на различни места, и аз я придружавах практически до самата ѝ смърт “.


0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *