Маноел Антунес Шавиер беше сравнително щастлив човек. Добре поставен в живота, финансовото му положение го освобождаваше от големи притеснения относно поддържането на семейството му, което живееше в комфорт и благополучие.

Той имаше любяща, приятелска, старателна съпруга, отдадена майка и две деца, за които мечтаеше издигнати позиции и абсолютно щастие.И животът беше толкова приятен, че той се остави да бъде приспан, може би забравил, че на Земята преходността преобладава. Никога не се е замисли за добротата на Бог, който бе поставил толкова много благословии в ръцете му. Не се смяташе за атеист, а се наричаше „свободен мислител“, невярващ в религиозните основи на сектите, които познаваше, поставяйки се по този начин в групата на безразличните.

Съпругата обаче, която беше по-чувствителна, усети желание да потърси радостите на духовната утеха. Чувстваше се особено привлечена от Спиритизма, въпреки че все още не го познаваше добре. Въпреки, че Маноел не се намеси в нейните цели, не я вземаше на сериозно, отклонявайки я към други разсейвания, събирайки измамни информации за фалшиви медиуми – уви многобройни – които бяха новина в много вестници. Той осмиваше проявите на феномена и красноречието му беше толкова многословно, че съпругата му постепенно се убеждаваше в достоверността на фактите, дистанцирайки се от обновителните си импулси, ставайки скептична и невярваща.

Така изминаха годините, докато неочаквано Маноел се оказа призван към обновление, навлизайки, противно на волята му, в духовния план: той се дезинкарнира.

Отначало не разбираше истинското си положение, понесе едно горчиво болезнено смущение, изтръгнат навън от кръга, в който живееше с удоволствие. Въпреки страданието си, той се тревожеше за съдбата на членовете на семейството си, които не успяваше да намери, колкото и да се опитваше.

Един ден, без да може да понася повече болката от носталгията, той заплака, спомняйки си за Бог, горчиво молейки за решение на болезнените си проблеми. Подпомогнат от приятели, които го заведоха в един дом на утехата в духовна колония, внезапно, сякаш разкъсвайки едно було, което закриваше мозъка му, той разбра истината. Животът продължаваше след смъртта! Удиви се. И искаше да съобщи откритието на своето семейство. Подобно на злия богаташ от евангелската притча, той искаше да се върне в домашната среда.

Не му беше лесно. Той обаче работи толкова много, умолява толкова много, че най-накрая получи разрешение.

С безкрайна емоция той се върна у дома. Беше различен, променен. Беше страдал, беше се научил. Беше смирен и нетърпелив да помогне на своите.

Междувременно го чакаше дълбоко разочарование: той прегърна жена си, която дори не усети нежния контакт. Беше много притеснена от проблемите си. Натъжен, той разбра, че синът му, млад мъж, свикнал с лекота и излишен комфорт, е поел по пътя на материализма, закоравявайки сърцето си. Дъщерята се бе омъжила поради финансови интереси и, презирайки благословията на майчинството, се беше отдала на опасните ексцесии на светските дейности.

Маноел, със сълзи в очите, не се обезкуражи. Той се бореше да им предаде обновителни мисли. Въпреки това те дори не го усетиха, несвикнали с най-чистия контакт от духовните неща.

Един ден той успя да ги събере след много работа на една спиритистка сесия и, използвайки един медиум, им предаде възвишено послание, изпълнено със сълзи, разказвайки им реалността, вечността на живота. Всички безполезно. Той чу жена си да казва на децата, когато се върнаха у дома:

– Беше мистификация. Баща ви никога не би говорил така и с такова смирение. Той беше свободомислещ човек!

Маноел не можа да сдържи горчивите сълзи на разочарованието. Въпреки това, неспособен да се отдалечи от съществата, които обичаше, той остана няколко години, борейки се упорито да разбие бариерата на тези скъпи сърца, насочвайки ги по духовния път.

Той плачеше с разочарованията си, плачеше още повече с непропускливостта на тези духове, но когато страданието се изостри в сурово порицание, Маноел, в сълзи, между своята прелюбодейна дъщеря и своя жесток и материалистичен син, се обърна с молба към духовния си наставник, уморен и разочарован:

– Какво повече мога да направя, за да избегна по-голяма трагедия? Те са слепи и глухи за моите съвети. Как да преодолея съпротивата им?

Инструкторът, прегръщайки го нежно, отговори:

– Продължавай да работиш.

– Но аз съм уморен! Всичко е безполезно. Ще бъде ли това справедливо?

Събеседникът му с благ, но енергичен глас отговори:

– Сине мой, сега трябва да имаш търпение! Бог ти беше дал ценната възможност да ги наставляваш отблизо толкова много години. Как се възползва от нея? Вложи ли вяра и любов във изпълненото с надежда сърце на съпругата си? Научи ли децата си от ранна детска възраст да познават Христос?

Маноел, усещайки угризенията на съвестта да хапят сърцето му, засрамен поклати негативно глава.

– Нищо не направих. Бях безразличен.

– Да, сине мой. Подобно на много други, ти презря възможността да напътстваш правилно своите близки. Сега не трябва да се учудваш, ако те, все още несигурни в знанията си, се отклоняват.

– Но какво да правя тогава?

Великодушният приятел заключи:

– Пропуснахте най-голямата възможност. Сега можеш само да продължиш работата си, която е благородна и представлява благословена възможност за теб да научиш, че на Земята, както и тук, в света на духовете, всеки един винаги ще жъне това, което е посял.

Дух: Маркос Виниций
Чрез медиума Зибия Гаспарето
Книга: Парченца от ежедневието (Pedaços do cotidiano)


0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *