18 свидетелства на дезинкарнирани Духове какъв е бил техния преход от земния към духовния живот, които определят своето положение като щастливо.
Самюел Филип беше един добър човек, в истинския смисъл на думата. Никой не си спомняше да го е виждал да върши едно зло деяние, нито доброволно да нарани когото и да било. С една безгранична преданост към приятелите си, той създаваше сигурно усещане, че винаги е готов, когато става дума да направи някаква услуга, дори за сметка на своите интереси. Усилие, умора, саможертва, нищо не му пречеше да бъде полезен и го правеше естествено, без показност, изненадвайки се, когато му се приписваше някаква заслуга.
Никога не спираше да желае доброто на онези, които му бяха причинили някакво зло и започваше да им прави услуги с такова внимание, все едно му бяха сторили добро. Когато трябваше да се справя с неблагодарни хора, той си мислеше: „Не мен трябва да съжаляват, а тях”. Макар и много интелигентен и природно надарен Дух, неговият живот, изпълнен с много работа, беше мрачен и осеян с груби изпитания. Той бе една от онези класни натури, които процъфтяват в мрака, от които светът не се интересува много и чийто блясък не се отразява върху Земята. Познавайки Спиритизма той беше придобил една пламенна вяра в бъдещия живот и едно голямо смирение пред злините на земния живот. Почина през декември 1862 г. на 50 годишна възраст, вследствие на едно мъчително боледуване, искрено оплакван от семейството му и няколко приятели.
Самюел Филип беше призован няколко месеца след смъртта.
1 Имате ли един ясен спомен за последните си моменти на Земята?
– Напълно; този спомен идва у мен малко по малко, защото в онзи момент идеите ми все още бяха объркани.
2 За наше поучение и поради интереса, който вашият примерен живот ни вдъхновява, бихте ли ни описали как се случи за вас прехода от телесния живот към духовния живот, както и вашето положение в света на духовете?
– С удоволствие; този разказ ще бъде полезен не само за вас, но също и за мен. Отвеждайки мислите си отново към Земята, сравнението ме кара да оценя още повече добротата на Създателя. Вие знаете с колко премеждия беше осеян живота ми. Никога не загубих смелост в беда, благодарение на Бога, и днес се поздравявам за това.
Колко неща щях да изгубя, ако се бях отдал на обезсърчението! Потръпвам само като си помисля, че поради моя слабост всичко, което изстрадах, можеше да е безполезно и да трябва да започна отначало. О приятели мои, дано проникнете добре в тази истина; в нея е вашето бъдещо щастие! Не, разбира се, че не е много скъпо да купиш това щастие за няколко години страдание. Ако знаехте колко малко представляват няколко години в присъствието на безкрайността!
Ако последното ми съществуване имаше някаква заслуга във вашите очи, не бихте говорили по същия начин за тези, които го предшестват. Само по силата на работата върху мен самия, аз се трансформирах в това, което съм сега. За да залича последните следи от предишните си грешки, все още беше необходимо да изтърпя последните изпитания, които аз приех доброволно. От твърдостта на моите решения черпих силата за да ги понасям без да се оплаквам. Днес аз благославям тези изпитания; чрез тяхното посредничество скъсах с миналото, което за мен, не е нищо повече от спомен и сега аз мога да гледам с едно оправдано удовлетворение пътя, който съм изминал.
„Ах! Вие, които ме накарахте да страдам на Земята, които бяхте сурови и злонамерени към мен, които ме унижавахте и ме покрихте с горчивина; вие, чието безчестие често ме подлагаше на най-тежки лишения, не само ви прощавам, но и ви благодаря. Желаейки да ми причините зло, не можете да си представите как ми сторихте много добро. Затова е вярно, че на вас до голяма степен аз дължа щастието, на което се наслаждавам, защото вие ми дадохте възможност да простя и да отплатя на злото с добро. Бог ви сложи на моя път за да изпита моето търпение и да се обуча в прилагането на най-трудната форма на милосърдие: на обичта към враговете.
„Не бъдете нетърпеливи от това отклоняване от темата, сега ще стигна до това, за което ме питате.
Въпреки че страдах жестоко при моята последна болест, аз не изпитвах агония; смъртта дойде при мен като един сън, без борба, без сътресения.
Тъй като не се страхувах по отношение на бъдещето, аз не се чувствах обвързан с живота; в следствие на това не трябваше да се боря с последните няколко връзки, които ме държаха; раздялата стана без усилия, без болка и без аз да забележа това.
„Не знам колко дълго продължи този последен сън, но беше кратък. Събуждането беше в едно спокойствие, което контрастираше с предишното ми състояние; повече не усещах болка и се радвах от това, исках да ставам, да вървя, но едно изтръпване, в което нямаше нищо неприятно, и което дори носеше известна наслада, ме задържаше и аз му се предадох с един вид
удоволствие, без да си давам сметка за моето положение и без да се усъмня, че съм напуснал Земята. Това, което ме заобикаляше, ми се струваше като в един сън. Видях жена си и няколко приятели на колене в стаята ми да плачат и си казах, че без съмнение те ме считат за мъртъв; исках да им кажа истината, но не можах да изрека и една дума, и поради това заключих, че сънувам. Това, което ме увери в тази идея беше, че се видях заобиколен от различни близки, починали преди много време, но и от други, които не разпознах веднага, и които сякаш бдяха над мен и очакваха събуждането ми.
Това състояние беше осеяно с моменти на осъзнатост и сънливост, по време на които последователно връщах и губех съзнание за моя „аз“. Малко по малко идеите ми придобиха повече яснота; светлината, която зървах само през една мъгла, стана по-ярка; тогава започнах да се разпознавам и разбрах, че вече не принадлежа на земния свят. Ако аз не бях познавал Спиритизма, илюзията, без съмнение, щеше да продължи много повече време.
Моите тленни останки все още не бяха погребани; аз ги наблюдавах със съжаление, поздравявайки се, че най-накрая се бях отървал от тях. Чувствах се толкова щастлив, че съм свободен! Дишах с лекота, като някой, който излиза от една отвратителна атмосфера; едно неописуемо чувство на щастие проникваше в цялото ми същество; присъствието на онези, които бях обичал, ме изпълни с радост; не бях ни най-малко изненадан да ги видя; това ми изглеждаше много естествено, но беше като да ги виждам отново след едно дълго пътуване. Първоначално един факт ме учуди и това беше, че се разбирахме, без да произнасяме нито дума; нашите мисли се предаваха само чрез поглед и сякаш чрез едно флуидно проникване.
Аз обаче все още не бях напълно освободен от земните идеи; споменът за това, което бях изстрадал, се връщаше в паметта ми от време на време, сякаш за да ме накара да оценя още повече моята нова ситуация. Аз бях страдал физически, но преди всичко морално; бях обект на клевета, и на онези хиляди обърквания може би по-болезнени от истинския позор, защото те предизвикват едно постоянно безпокойство. Впечатлението от тях не беше напълно изтрито и понякога се чудех дали наистина съм се освободил от тях; струваше ми се, че още чувам определени неприятни гласове; страхувах се от трудностите, които толкова често ме бяха измъчвали, и без да искам потръпвах; щипех се за да се уверя, че не съм обект на една илюзия; и когато добих увереност, че всичко това е свършило, стори ми се, че една огромна тежест бе премахната от мен.
„Значи е вярно, че най-накрая съм свободен от всички тези тревоги, които превърнаха живота ми в мъчение“, казвах на себе си и благодарях на Бог. Бях като един бедняк, който изведнъж е наследил едно голямо богатство; известно време той се съмнява в реалността и изпитва опасения да не изпадне пак в нужда. Ах! Ако човеците можеха да разберат бъдещия живот, каква сила, каква смелост би им дала тази убеденост пред лицето на бедите! Какво ли не биха сторили, докато са на Земята, за да си осигурят щастието, което Бог е подготвил за онези свои деца, които са покорни пред неговия закон! Щеше да видят, че удоволствията, за които жадуват, толкова малко се доближават до тези, които презират!”
3 Този свят, толкова нов за вас, редом до който нашият е незначителен, безбройните приятели, които намерихте там, накараха ли ви да изгубите от поглед семейството си и вашите приятели на Земята?
Ако аз ги бях забравил, щях да бъда недостоен за щастието, на което се радвам; Бог не награждава егоизма, той го наказва. Светът, в който се намирам, може да ме накара да игнорирам Земята, но не и Духовете, които са инкарнирани там.
Само сред хората се вижда просперитетът да кара човек да забрави другарите по нещастие. Аз често ще преглеждам моите; щастлив съм от добрите спомени, които пазят за мен; техните мисли ме привличат край тях; присъствам на техните разговори; радвам се на техните радости; техните страдания ме натъжават, но това не е тази мъчителна тъга на човешкия живот, защото разбирам, че те са мимолетни и са за тяхно добро. Щастлив съм да мисля, че един ден те ще дойдат до тази обител, където болката не е позната. Отдадох се на това да ги направя достойни да дойдат тук; стремя се да им внушавам добри мисли и най-вече същото смирение, каквото аз имах пред Божията воля. Най-голямото ми страдание е, когато ги видя да отлагат този
момент, поради липсата им на смелост, поради техните оплаквания, поради съмнения за бъдещето, или каквото и да е действие достойно за порицание. Затова се опитвам да ги отклоня от лошия път; ако успея, това е голямо радост за мен и тук всички се много се радваме за това. Ако не успея, с неудоволствие си казвам: още едно забавяне за тях. И все пак аз се утешавам с мисълта, че не всичко е загубено завинаги.
Самюел Филип
0 Коментара