Загрижени за случая на Жулио, на следващия ден попитахме съветника относно планирането на службата по реинкарнация, при което Кларенсио ни информира кратко:
– Проблемът е болезнен, но е прост. Става дума само за леко изпитание, което е необходимо. Жулио ще изпита мъчителното желание да остане на Земята заемайки дългосрочно физическото тяло; обаче, бидейки самоубиец, с два опита за самоунищожение, той ще трябва два пъти да изпита фрустрация за да оцени по-сигурно благословията на земния живот.
След стажуване в продължение на много години в по-ниските райони на нашия духовен план, предавайки се безполезно на бунта и инерцията, той вече премина през удавянето, а сега ще се сблъска и с интоксикацията. Всичко това е жалко обаче… (Жулио именно чрез удавяне в морето умира в последния си живот, когато е син на Амаро и мащехата Зулмира.)
И показвайки многозначително изражение на лицето си, той добави:
– Кой би се научил без съдействието на страданието?
– Мисля обаче за мъченичеството на родителите… – отбеляза Иларио колебливо.
– Приятели мои – каза великодушно министърът – Справедливостта е неотменна. Не можем да я излъжем. Поради емоционалния дисбаланс на Амаро и Зулмира в миналото Жулио се хвърли в тъмната пропаст на моралните ангажименти, а в наши дни той ще се реабилитира с тяхното сътрудничество. Вчера двойката, забравяйки за него, го тласна към падение; а днес, обичайки го ще гарантира неговото повдигане.
Лекцията затихна, може би защото темата ни подтикна към сериозно размишление.
Иларио и аз замълчахме погълнати в размисли върху абсолютната хармония на Закона в очакване на нощта, когато трябваше да се присъединим към караваната на приятелството, която щеше да върне болното дете в старото семейно гнездо.
Наистина, зората наближаваше, когато пристигнахме в резиденцията на железничаря, забулена в сянка.
Одила носеше неспокойния и стенещ син в ръцете си, докато министърът, сестра Клара, Бландина, Мариана, Иларио и аз стояхме около тях двамата в мълчание.
Влезнахме в скромната стая.
Сякаш отпило от невидима упойка, момчето притихна.
Край нас съветникът услужливо обясни:
– Болното дете намира голямо облекчение в контакта с домашните флуиди. Възстановяването на баланса на душата в атмосфера, която ѝ е позната в света, представлява устойчива база за успеха на прераждането.
Той обаче не продължи.
Сестра Клара кимна изразително и нашият инструктор влезе сам в съпружеската стая, без съмнение, за да се увери относно подходящо ли е да повери малкия на бъдещата му майка.
След няколко минути Кларенсио дойде при нас и ни покани да влезем.
Вълнуващ спектакъл се разкри пред очите ни.
Зулмира в Дух протегна братски ръце към нас. Беше красива, сияеща от радост… И когато прие Жулио, притискайки го към гърдите си, тя ми се стори като чиста мадона, увенчана от победоносното майчинство.
Одила плачеше.
Кларенсио вдигна очи към Висините и се помоли с трогателен глас:
– Господи, благослови ни!… На душите, преплетени в надежда в твоята безкрайна любов и в радостта, която се ражда от послушанието към твоя замисъл, ето ни тук, придружаваме един приятел, който се завръща да обнови пътя си! Дай му сили за да се подчини смирено на кръста, който ще бъде неговото спасение!… О, Отче, подкрепи ни по великия път на изкуплението, в който препятствията и болката трябва да бъдат наши водачи, укрепи ни с висок дух и ведрост и сдържай сърцата ни за да знаем как да ти служим при всякакви обстоятелства!… Преди всичко, Господи, ние Те молим да помогнеш на нашата сестра, която ще изпълни свещените мисии, предназначени за жените в положението на майки! Освети нейните копнежи, умножи нейните енергии, за да може тя да се почете с теб в божествената задача да създава!…
Словото на министъра ни разтърси, наситено с бащинска любов, онзи тип любов, който достига духа ни чак до скрития извор на сълзите.
Зулмира обаче ни трогна още повече. Привлечена от магнетичната сила на молитвата, с момчето, залепено в скута ѝ, тя се приближи до нашия съветник и коленичи.
Това наивно и простичко смирение ми напомни за евангелския разказ за вдовицата от Наин с мъртвия си син в краката на Христос и не можах да спра сълзите, които се изляха от сърцето ми.
Също толкова трогнат от този спонтанен жест на доверие и вяра, Министърът се обърна към нея и я погали по главата, преобразен.
Нещо възвишено трябва да се бе случило в душата на този мисионер на себеотрицанието, когото бях свикнал да обичам толкова много.
От Висините се спусна звезден поток, запалвайки челото му и от дясната му ръка, която галеше коленичилата сестра, се излъчваха лъчи сапфирена светлина…
Обзеха ни прекрасни мигове на очакване.
След това, държейки я в ръцете си, Кларенсио я изправи на крака и я заведе в леглото с детето.
Оттогава Зулмира ни се струваше изцяло фокусирана върху детенцето, което инстинктивно се свърза с нея по начина на едно мекотело, който се заселва в черупката си.
Жулио най-накрая беше заспал спокойно.
Прегърнат в скута на майка си, той сякаш се разтопи в него.
В други моменти бях следвал подготвителната работа по реинкарнация, която изисква активна помощ от Техниците в областта и на Благодетелите на Висшия Живот, но тук явлението беше твърде просто. Финото тяло на момчето се вграждаше в деликатните тъкани на майчиния периспирит, постепенно изтънявайки пред очите ни.
Сестра Клара и нейните спътници целунаха бъдещата майка, която се опитваше да възстанови плътното си тяло, като водеше със себе си успокоеното и избледняващо мъниче, а ние си тръгнахме, обхванати от чистата радост, която се ражда от добре изпълненото задължение.
Одила се зае да асистира на Зулмира и Кларенсио обеща да следи отблизо естествените процеси на тази зараждаща се бременност.
Когато отново останахме сами, възникнаха неизбежни въпроси.
Министърът, с възхитителното си обичайно търпение, взе думата и поясни:
– Прераждането в случая на Жулио не изисква специални грижи от нашата сфера. Това е експериментално спускане в областта на плътната материя, от интерес единствено за него самия и за членове на семейството около него. Въпреки това, ако съществуването на детето на Амаро беше предопределено да влияе на общността, ако то беше носител на безспорни заслуги, със справедливи отговорности в пътищата на другите, въпросът всъщност щеше да стои по друг начин. Сили от по-висш порядък непременно биха били мобилизирани, за да се намесят в хромозомите, подсигурявайки ембриона на физическото средство по подходящ начин за мисията, която му е предназначена…
– Ами ако реинкарнирания беше един човек с обширна интелигентност? – поинтересува се Иларио старателно.
– Специално внимание трябва да се отдели на мозъчната структура, за да не му липсва един инструмент отговарящ на висотата на задълженията му в материализацията на мисълта.
– Ами ако беше лекар? Един голям хирург например? – попитах аз на свой ред.
– Щеше да получи засилена помощ при формирането на нервната система, гарантирайки му пълен контрол над емоциите.
Понеже вече не питахме нищо специално инструктора продължи:
– Въпреки това, при хиляди прераждания на Земята ембриогенните принципи функционират автоматично всеки ден. Законът за причината и следствието се изпълнява без необходимост от контрол от наша страна. При реинкарнацията магнетизмът на родителите е достатъчен, съюзен със силното желание на този, който се връща в полето на физическите форми.
Обратно във физическото тяло, ние неизменно сме заинтересовани от една твърда цел… било то копнежа да захвърлим болката, която ни измъчва, аспирацията към духовни завоевания, които улесняват нашия достъп до Висшия Живот, обета за обновление на зле извършени служби или идеалът за извършване на големи задачи на любовта сред онези, които обичаме в света. Като цяло, повечето души, които се прераждат, задоволяват тревожния глад за ново начало. Онзи, който не се е отзовал с усърдие на работата, която животът му е делегирал, бързо се предава на наложителността от повторение на опитността и повторната поява във физическата борба се явява като спасителна благословия. Милиони съдби са преструктурирани по този начин, както се възстановява една голяма гора. Сеитбата расте, стимулирана от магнетизма на почвата; телесното съществуване покълва наново, насърчавано от магнетизма на плътта…
При кратката пауза на Министъра, Иларио попита с уважение:
– Тогава майчината утроба…
Нашият ментор завърши дефиницията за него, отговаряйки:
– Това е един съд на душата с висока магнитна сила или една жива матрица, предназначена за отливане и претопяване на формите, под творческия полъх на Божествената Доброта, която навсякъде ни предлага ресурси за развитие към Мъдростта и към Любовта.
Този съд привлича душата, жадна за прераждане и която е сходна с него, възпроизвеждайки плътното ѝ тяло, във времето и пространството, както земята поглъща семето, за да му даде ново поникване, съгласно принципите, които съдържа. Майчинството е свещена духовна служба, в която душата прекарва векове, като през повечето време усъвършенства качествата на чувствата.
Лекцията беше много ценна, но времето ни призоваваше към други въпроси и в резултат на това бяхме принудени да прекъснем разискването на това, което бяхме видели.
0 Коментара