Четири седмици изминаха бързо, когато в действителност бяхме потърсени от Одила за лично съветване в Храма на Помощта.
Кларенсио, Иларио и аз я приехме почти без изненада.
Тя дойде малко тъжна и притеснена.
С почтителна деликатност тя ни разказа за тревогите, които преживяваше.
Жулио продължаваше да има същата рана на глотичната цепнатина. Тя се беше настанила с него в подходящи стаи в Училището за Майки и момченцето разполагаше с всички грижи, способни да възвърнат енергията му, но борбата продължаваше… Медикаментозни средства и магнетизиращи пасове не липсваха, но не произведоха ефект.
Би дала всичко, за да го види силен и щастлив. Надяваше се да открие някакво чудо, способно да отговори на безпокойството ѝ като майка, като междувременно беше посетила, в компанията на Бландина, други сектори за грижа на проблемни деца; видя безброй нещастни деца, носители на може би по-болезнени проблеми отколкото тези на любимия син.
Беше се ужасила.
– Никога не съм предполагала за съществуването на толкова много заболявания след смъртта. Опитах се да получа експертното мнение на няколко приятели, за да разбера правилно, и винаги всички до един повтаряха, че моралните ангажименти, съзнателно придобити в плътта, само в плътта трябва да бъдат разрешени, и точно поради това за Жулио единственият път напред е прераждането. Физическото тяло ще работи като заглушител на болестта на душата, изцелявайки я малко по малко… Какво е сторило момчето в минало време, за да получи такова наказание?
Горката дама подсушаваше спонтанно потеклите си сълзи.
Кларенсио, дълбок познавач на човешкото страдание, заговори като свещеник:
– Одила, сега миналото не е подходящото лекарство. Нека отговорим на ситуацията в момента. Пред нас е Жулио, изключително нуждаещ се, и неговото облекчение е нашата най-непосредствена цел.
Примирената майка се съгласи с едно мълчаливо кимване.
– Аз също вярвам – продължи невъзмутимо нашият инструктор, – че прераждането на малкия е спешна мярка, ако искаме да го видим по пътя на собственото му възстановяване.
– Сестра Клара ми препоръча да дойда и да ви помоля за помощ. Помогнете ми, самоотвержени приятелю!…
– Всички сме братя – добави великодушно Кларенсио – и сме един край друг, за да си предоставяме взаимна помощ. – Нашият Жулио не е едно обикновено създание и поради тази причина, не би било честно да се преражда в света необмислено, като некултивирано растение поникващо безцелно, в храсталаците на низшия живот. Затова нека анализираме картината на твоите връзки на привързаност…
След кратка пауза той добави:
– Имаш ли голяма сеитба на чисти приятелства на Земята? Във въпросите по помощта не можем да не вземем предвид нашите чувства. Както за влизане в духовната сфера, така и за да влезем в царството на плътта, при възможно по-добри условия, не можем да минем без сътрудничеството на искрени приятели, които ни познават и обичат.
– О, да! Разбирам… – възкликна събеседничката с известно разочарование – Винаги ангажирана с нашата къща и нашето семейство, никога не можах ефективно да култивирам толкова връзки на близост, както би ми се искало. Амаро обаче…
– Идеално, – каза министърът, довършвайки изречението ѝ. – Сигурен съм, че Амаро ще продължи да бъде за момчето един възхитителен спътник, обаче, не можем да се лишим от помощта на Зулмира в начинанието. Имаме нужда от нея да бъде майката. За това е съществено да станеш по-отдадена, по-дружелюбна… Едно усилие изисква друго усилие. Без смазката на сътрудничеството машината на живота не функционира.
Очите на Одила заблестяха с надежда.
– Ще направя всичко, за да ѝ помогна, помагайки на самата себе си. – каза тя развълнувана – Разбирам нежната решителност на Господ в тази нужда да развивам братството, който ме кани към упорито усилие на добра воля към нея. Наистина — подчерта тя, усмихвайки се, — забелязвам колко възвишена е Безкрайната Доброта на Небесата. Първо се борих срещу Зулмира, желаейки да бъда обичана от съпруга си, сега трябва да се боря в полза на нашата сестра да обича сина ми. Много грешим, оспорвайки любовта на другите, и все пак когато искаме се поправяме регулираме стъпките си.
– Несъмнено твоите заключения са един блестящ урок – съгласи се министърът в добро настроение. – Във всичко виждаме Вечната Мъдрост.
– Трябва ли да потърся някое конкретно правило?
– Вярвам – размишляваше нашият ръководител – че твоите любящи посещения в стария дом, затвърждавайки хармонията в него, са основните условия за Жулио да намери един климат на доверие. Признавам, че нашето момченце изисква специално внимание, предвид положението му на болен, за когото прераждането носи оправдани трудности.
Просветляващия разговор продължи по-дълго сред бащинския съвет на министъра и искреното смирение на посетителката.
Когато Одила се сбогува, зададохме на инструктора няколко въпроса, които ни минаваха през главите.
Прераждането като закон изискваше ли помощта на приятелството за да се изпълни? Неприятелите в живота повлияваха ли на нашето бъдеще? Работата по прераждането не би ли била една естествена наложителност?
Кларенсио изслуша внимателно запитванията ни и отговори доволен:
– Законът винаги си е закон. От нас зависи само да го уважаваме и да го изпълним. Нашето отношение обаче може да благоприятства или да се противопостави на неговия ход, в полза или в ущърб на самите нас. Прераждането в плътта работи при еднакви условия за всички, но посредством това, че знанието и любовта се развиват в нас, ние успяваме да си сътрудничим във всички служби за морално усъвършенстване в нашите поправки. Душата, както и растението, може да изникне отново във всеки тип почва, но не би било честно да изоставим подбрани семена в необработената земя. Самото прераждане, дотолкова, доколкото се случва в сфери по-нисши от човешката еволюция, се подчинява на автоматични ембриогенни принципи, базирани на магнитна съ-настройка и синхрон; обаче, когато става дума за същества с няколко крачки пред общото множество, възможно е да се подготвят мерки, които благоприятстват изпълнението на задачата, която трябва да бъде извършена. В тези случаи насаждането на съчувствие е решаващ фактор за получаване на ресурсите, от които се нуждаем… Онзи, който култивира приятелство само в кръвното си семейство, трудно намира средства за изпълнение на определени мисии извън него. Колкото по-обширен е нашия радиус на работа и на любов, толкова по-широко е сътрудничеството на другите в наша полза.
– А когато безразсъдно сме оставили антипатията да расте около нас? – попита с интерес Иларио.
– Всяка поддържана неприязън е загуба на време, и в много случаи е добавка към достойни за съжаление ангажименти. Трънливия храст на омразата изисква продължителна работа по пренастройката. В различни обстоятелства, за да излекуваме раните на един противник, ние прекарваме много години, губейки контакта с възхитителни спътници от нашето духовно пътуване към Великата Светлина.
Словото на Кларенсио ни накара да се замислим сериозно и може би затова върху нас се спусна тишина.
По-късно научихме, че майката на Евелина е започнала да дава всеобхватна обич към железничаря и неговата болна спътничка, която с цената на нейните големи усилия най-накрая възстанови органичното си здраве.
Подготвяйки завръщането на малкото си момченце, Одила с цялото си сърце се свърза със задачата да възстанови съпружеската хармония и удовлетворението от живота.
И така след няколко седмици получихме една покана от сестра Клара да посетим Домът на Благословията.
На следващата нощ Одила щеше да придружи втората съпруга на Амаро на среща с Жулио, като завършителна задача от предварителната работа по прераждането.
В уречения час бяхме готови. Бландина, Мариана, Кларенсио, Иларио и аз, говорехме оживено в запазената за нас стая в Училището за Майки, заобиколили бялата люлка, в която болният стенеше от време на време.
Подпомогната от сестра Клара, Одила тръгна към старото домашно гнездо, с цел да придружи Зулмира обратно до нас.
След известно време на очакване тримата пристигнаха, обгърнати от сияйна вълна на мир.
Обхваната от ръцете на двамата защитници, бившата обсебена жена изглеждаше щастлива, въпреки впечатлението за страх и несигурност, което личеше в очите ѝ.
Тя отговори на нашите поздрави със странността на почти всички инкарнирани, които достигат до по-висшите сфери на духовния живот, преди физическата смърт, и скоро след това, подкрепена от своите спътници, тя се приближи до малкия болен, идентифицирайки го, изумена.
– Жулио ли е, Боже мой?
– Наистина е Жулио! – братски потвърди Одила – за него те молим за помощ! Нашето мъниче трябва да се прероди, Зулмира! Можеш ли да му помогнеш, като му предложиш майчиния скут?
Видяхме попитаната жената в сълзи от радост.
Тя се наведе над момчето, галейки го с неописуема нежност, и проговори с глас, почти задавен от емоция:
– Готова съм! Дължа на Жулио грижите, които му отказах… С благодарност прославям Бог за тази благодат! Чувствам, че така никога повече няма да бъда нападана от угризения на съвестта, че не съм направила за него каквото зависеше от мен!… Ще ми бъде син, да!… Ще го взема на гърдите си! О, Господи, подкрепи ме!…
Тя прегърна болното момче и оттогава ни се стори неспособна на никакъв синхрон с нас.
Може би внезапно отново свързана с тревожни спомени за умствената фиксация, през която бе преминала, тя ни се стори сляпа и глуха, под господството на неочаквано оттегляне навътре.
Министърът, отзовавайки се на призива на Клара, се приближи до нея и я подкрепи, като препоръча:
– Полага се нашата сестра да бъде върната в земния си дом. Повторният шок би нанесъл сериозна вреда. Утре ще придружим обратно нашето дете в домашното светилище, от което е дошло, поверявайки го най-накрая на задачата по рестартиране.
Тя се подчини на предложението.
И докато Зулмира се връщаше в семейния храм, ние запазихме очакванията си до следващия ден.
0 Коментара