Малкият Жулио се развиваше като едно цвете на надеждата в градината на дома, обаче винаги изсъхнало, болнаво.
Родителите показваха готовност да му помагат правилно, но без значение колко адекватни бяха категоричните леченията за рекалцификация, той носеше болезнена стигма в гърлото си.
Обширната рана в глотиса го затрудняваше да се храни.
Вкусни каши се състезаваха с майчиното мляко, за да го подсилят, но напразно.
Въпреки това, независимо от грижите, които изискваше, той беше една благословия и щастие за родителите и за малката сестра, която чувстваше в нежното му личице един жив аспект на духовна връзка. Много пъти тя го държеше до сърцето си, спомняйки си дейностите, които предшестваха завръщането ѝ в света, показвайки оптимистичната нежност, с която Одила, трансформирана във великодушна закрилница на семейството, придружаваше превръщането ѝ в млада жена.
Малкият вече започваше да говори едносрично, в навечерието на първата година от прераждането, когато се появи нова борба.
Зимата настъпи и една огромна грипна епидемия се разпространи заплашително.
Кашлицата и грипния вирус упорито се явяваха на всеки ъгъл, когато в един много натоварен работен ден, ето че майката на Евелина дойде отново при нас.
Преди търсеше помощ за Зулмира, а сега искаше помощ за Жулио.
Момчето, нападнато от упорит тонзилит, лежеше изтощено от висока температура.
Тръгнахме право към дома на железничаря.
Наистина вятърът духаше влажен над широкото огледало на залива Гуанабара. По улиците минувачи облечени в дебели дрехи, придаваха на Рио вид на един студен град.
Без отлагане стигнахме до дома на Амаро.
Картината пред очите ни несъмнено беше смущаваща.
Влязохме в стаята, където детето стенеше, полу-задушено, точно в момента, когато семейният лекар правеше щателен преглед.
Кларенсио започна да следи всяко негово движение.
Малкото гърло имаше обширна бяла плака и дишането стана мъчително, съскащо.
Инструкторът поклати глава, сякаш беше изправен пред неразрешима гатанка, и постави десницата си на челото на доктора, подтиквайки го да разсъждава с най-голямо внимание.
Зулмира и Евелина, без да забелязват присъствието ни, се взираха в доктора притеснени.
След дълго мълчание медикът се обърна към господарката на къщата, заявявайки:
– Мисля, че трябва незабавно да потърсим един колега. Докато позвъните по телефона на мъжа си в работата му, аз ще доведа един педиатър със себе си.
Измъчената майка се опитваше да сдържи сълзи напиращи в очите ѝ.
Докторът тръгна замислено към обществения път и докато Евелина бързо изтича към близкия склад, за да информира баща си за случилото се, Зулмира, предполагайки, че е сама, прегърна болното и, плачейки свободно, затананика:
– Боже мой, с толкова любов приех сина, който ми изпрати!… Не ме оставяй сега без него, Господи!…
Сълзите, стичащи се по лицето ѝ, изгаряха сърцето ми.
Не можех да питам нищо, предвид емоционалността, която обзе духа ми, но нашият съветник, спокоен, както винаги, възкликна състрадателно:
– Дифтерията е напълно охарактеризирана. Вроденото увреждане на глотиса е благоприятствало имплантирането на бацили. Спешната помощ е от съществено значение.
Инструкторът започна да мобилизира помощни ресурси в по-голямо количество, когато железничарят, опустошен, влезе в стаята.
Разговаряйки с жена си, той се опита да я ободри, когато в скромната къща влезе педиатъра, доведен от своя колега.
И двамата лекари подложиха малкото момче на продължителен преглед, разменяйки впечатления с нисък глас.
Специалиста беше разтревожен, и след като изрази съмнение за Круп* (респираторна инфекция), поиска лабораторен анализ, като реши да отнесе със себе си необходимия материал за изследване.
На излизане обеща да даде мнение в рамките на няколко часа. Уведоми агонизиращия баща, че всичко го кара да вярва, че това е Круп. И все пак си запази правото за окончателна диагноза за по-късно. Ако хипотезата се потвърдеше, щеше да изпрати един доверен медицински работник за прилагане на подходящия серум.
Поддържайки бдение над болния, Министърът препоръча Иларио и аз да придружим педиатъра, за да му предоставим възможното сътрудничество, което ни е достъпно.
Ние го последвахме без колебание.
Здрачът, напоен с един ситен дъждец, се спускаше бързо.
След няколко минути пресичахме вътрешния двор на огромна болница, където нашият приятел потърси стаята, в която със сигурност се оттегли да свърши работата, която му се полагаше.
Пристигайки в тясното помещение, бяхме изправени пред една изненада, която предизвика у нас истинско изумление.
Марио Силва, в бялата си престилка, говореше с дона Антонина, която държеше малката Лизбела, бледа и задъхана, в скута си. Младата госпожа, която никога повече не бяхме виждали, чакаше специалист, водейки малката си дъщеря на консултация.
Подпомогнати от Марио Силва, който откровено беше привлечен от симпатичната посетителка, те двете бяха получили достъп до частен кабинет, където лекаря беше диагностицирал една пневмония.
Антонина беше посъветвана незабавно да се върне у дома си за лекарствата на дъщерята. Пеницилинът трябваше да се приложи без забавяне.
Марио, показвайки огромна привързаност към детето, се готвеше да ѝ помогне.
Щеше да извика един автомобил и да се заеме лично със случая.
Началникът му погледна циферблата на часовника си и кимна, отбелязвайки:
– Добре, можете да съдействате на нашите пациенти, но имам нужда от вашата помощ в един далечен квартал в 22:00 часа.
Момчето пое ангажимента да се върне навреме. Едно такси взе триото и пое в посока към малката къщичка, която някога бяхме посетили.
Изправени пред тази неочаквана среща, почувствахме нужда от разяснение от нашия съветник, което да изчисти всички съмнения.
Връщайки се в стаята, където малкият Жулио постоянно се влошаваше, разказахме накратко за случилото се.
Кларенсио слушаше с интерес и каза, разтревожен:
– Не можем да губим време. Да отидем в къщата на Антонина. Законът събира отново нашите приятели един към друг и Марио трябва да се укрепи, за да упражни прошката. Лъчите на омразата от негова страна тук могат да ускорят неизбежната работа на смъртта.
Изтичахме до дома на благородната жена.
Наистина, след като започна навременното лечение на момичето, вече настанена в леглото си, Марио Силва се взря в господарката на къщата, питайки се къде е виждал този измъчен профил на мадона… Имаше ясното впечатление, че е срещал Антонина някъде…
Приятно изненадан, там той се чувстваше сякаш си беше у дома.
И симпатията не беше отчетена само от неговото сърце. Дамата и децата го обградиха с грижи.
Вътрешно запленен, медицинския работник обяви с енергичен глас, че изпитва мир, който не е познавал от дълго време, на което Антонина се зарадва, усмихвайки се.
Осъзнавайки, че Харолдо и Енрике изглеждат запалени по спортните състезания, той започна оживен разговор около футбола, спечелвайки тяхната привързаност.
Младата майка, която приготвяше кафето, влизаше от време на време в радостната дискусия, за да тушира ентусиазма на момчетата, когато думите им ставаха по-малко конструктивни.
Чак в хода на милия разговор научихме, че нашата приятелка беше станала вдовица. Съпругът, според получените новини от далечния мегаполис, беше загинал при едно бедствие, жертва на собственото си безразсъдство.
В очите на Силва прочетохме удовлетворението, с което той прие тази информация.
Започваше да проявява неудържим интерес към живота в това уютно гнездо, което му се струваше, че сякаш му принадлежи.
Точно в осем часа Антонина, без да трепне, семпло отправи покана:
– Г-н Марио, сега ще правим нашето евангелско поклонение (практиката Евангелието у Дома). Ще ни окажете ли добрината да го споделите с нас?
Неразбираемо щастлив, момчето с готовност се съгласи.
Срещата тази вечер се проведе около леглото на Лизбела, която не бе желателно да губи ползата от молитвите.
Една чаша с чиста вода беше поставена до главата на малкото момиченце.
И с Новия Завет в ръка и нейните спътници седнали, Антонина препоръча Енрике да направи началната молитва.
Момчето рецитира „Отче Наш“, а след това помоли Исус за здравето на болната си сестричка с трогателна молитва.
Видяхме как нашият съветник се приближава до съда с кристална вода, магнетизирайки я в полза на болното дете, което изглеждаше значително успокоено от чутата молитва, а скоро след това се приближи до Марио Силва, който получи от него енергия.
– Кой ще отвори Книгата днес? — попита Харолдо с лека пакостлива нотка, гледайки неочаквания им гост.
=Със сигурност нашият приятел ще ни окаже тази чест – каза майката, като посочи медицинския работник.
Марио, без да знае как да изрази щастието, което струеше от неговото сърце, пое малкия том, под наблюдението на Кларенсио, който докосна гърдите и ръцете му, като му повлия да открие подходящия текст.
Младият мъж, малко плах от участието в една изцяло нова за него духовна служба, без да осъзнава подкрепата, която го обгръщаше, отвори един определен пасаж, сякаш действаше на случаен принцип, предавайки книгата на Антонина, която бавно прочете стих 25 от Vта глава от бележките на апостол Матей:
„Помири се бързо с противника си, докато си по пътя с него, да не би противникът ти да те предаде на съдията и съдията да те предаде на служителя, и да бъдеш хвърлен в тъмница.“
Ръководителката на службата, която тази вечер изглеждаше по-сдържана, поиска тълкуване от момчетата, които по наивен начин, се позоваха на училищния опит, заявявайки, че винаги постигат мир, като се стремят да извинят грешките на своите другари.
Харолдо заяви, че учителката винаги му се усмихва щастлива, когато вижда добрата му воля, а Енрике посочи, че в службата у дома е научил, че е много по-приятно усилието да живееш в хармония с всички.
Лекцията изглеждаше застрашена от затихване, но нашия съветник се приближи до Антонина и, като поставяйки дясната си ръка на челото ѝ, сякаш я подтикваше към правилния коментар.
– Харолдо – попита майката, със сияещи очи – как трябва да разглеждаме един враг в живота си?
Момчето отговори, без да мигне:
– Майко, вие сте ни учили, че да пазим един враг по нашия път е същото като да държим една опасна рана вътре в нашето тяло.
– Добре си запомнил определението, синко – каза вдовицата с очарователна спонтанност – Без братското разбиране, което ни гарантира почитанието към добротата, без прошката, която забравя всяко зло, съществуването на Земята би било едно непоносимо приключение. Освен това, когато Исус ни учеше урока, който си спомняме днес, той несъмнено смяташе, че правото никога не живее изцяло на наша страна.
Ако сме били обидени, в действителност ние също сме обидили на свой ред. Трябва да извиним другите, така че другите да ни извинят. Когато прегърнем идеала за добро, от нас зависи да опитаме, с всички средства, които са на наше разположение, едно справедливо помирение с всички онези, които се намират в дисхармония с нас, да им сторим добро за да обновят концепцията си по отношение на нас.
За нас мирното споразумение струва повече и от най-уместното искане, защото животът не свършва на този свят и е възможно, търсейки справедливост в наша полза, да кристализираме слепотата на егоизма в собствените си сърца, вървящи към смъртта с тревожни проблеми. Сърце, което таи злоба, е сърце болно. Да подхранваш омраза или злоба означава да разпространяваш недостойни морални страдания върху собствения си дух.
Марио Силва беше бледен.
Тези заключения дълбоко нараниха начина му на съществуване.
Толкова смутен се показа, чувайки тези бележки, че Антонина, отбелязвайки изумлението му, каза, усмихвайки се:
– Господинът, със сигурност никога не е имал врагове… Един усърден медик без никакво съмнение ще бъде брат на всички…
– Да… да, нямам противници… – заекна смутен младежът.
Но на менталния екран, без той да може да контролира надигането на собствените си спомени, се появиха Амаро и Зулмира, като разочарованията, които той, в сърцевината на своя дух, не можеше да прости.
„Мразеше ги, да, мразеше ги – мислеше той в себе си – никога нямаше да понесе едно помирение с такива противници.
Въпреки това, искреността на събеседничката му го омагьоса. Тази млада вдовица, заобиколена от три малки деца, може би преодоляваща най-тревожни препятствия за да живее, съставляваше един пример за това колко може да се изгради духа на жертвоготовността.
В нито една среда преди той не беше намирал тази топлина на чистата вяра, необходима за великите градежи от морален ред.
Освен това връзки на силен афинитет го подтикнаха към тази жена, с която той симпатизираше от пръв поглед.
Колкото и да търсеше в собствените си спомени, не можеше да си спомни къде, как и кога я е срещнал.
Чувстваше, обаче, че нейното слово му предаде неописуемо благополучие…“
Гледайки я с нежност, той попита:
– Госпожата смята ли, че трябва да търсим помирение с каквито и да е врагове?
– Да – без колебание отговори запитаната.
– А когато противниците са по такъв начин неприятни, че самото им приближаване ни причинява мъка?
Антонина разбра, че нещо скрито и болезнено изплува на повърхността на онова съзнание, което беше чуло изложението ѝ, и отбеляза:
– Разбирам, че има почти непоносими морални страдания, въпреки това молитвата е ефикасното лекарство за нашите съкровени болежки. Ако имаме нещастието да имаме врагове, чието присъствие ни смущава, важно е да прибягваме до молитвата, като молим Бог да ни даде сили, така че дисбалансът да изчезне, защото тогава един път на пренастройка ще се появи за нашата душа. Всички имаме нужда от чуждата толерантност в определени аспекти от нашия живот.
Очите на Марио блеснаха.
– А когато омразата ни обзема, дори когато не искаме? – попита той притеснен.
– Няма омраза, която да устои на разтворителите на разбирането и на добрата воля. Който търси да опознае самия себе си, прощава лесно…
Силва беше пребледнял.
Антонина забеляза, че темата изгаря сърцето му и подкрепена от нашия инструктор, който я прегърна бащински, завърши отбелязвайки:
– Но всеки човек в изпълнението на ежедневните си задачи е мисионер на братската любов. Онзи, който помага на болните, прониква в човешката природа и придобива голямо състрадание. Ръцете, които лекуват, не могат да нараняват…
Тогава първородния в къщата произнесе заключителната молитва.
Вдовицата поднесе успокоително кафе, придружено от един скромен сладкиш.
Разговорът продължи оживено, но гостът погледна часовника си и забеляза, че времето налага оттеглянето му.
Той даде инструкции на Антонина относно лекарствата на болното момиче и уважително помоли да се върне на следващия ден, не само да види отново Лизбела, но и също да поговори с приятелите си.
Дамата и децата щастливо приеха, уверявайки го, че винаги ще бъде добре дошъл, а Марио, с едно ново чувство сияещо в очите му продължи в нощта, сякаш вървеше докосван от една благословена надежда, към срещата с нова съдба.
0 Коментара