Дезинкарнирания старец показа абсолютно безразличие пред описанието на нашия съветник, но сякаш присъствието на благородната дама събуди един нов интерес у него. Той я погледна с внезапно озарени очи, след което извика:
– Антонина! Антонина!… Помогни ми. Изплашен съм! Много ме е страх!…
Жената, която извън плътното си тяло изглеждаше много по-деликатна и по-красива, го погледна тъжно и попита с огорчено изражение:
– Дядо, какво правиш?
Старецът се поклони и помоли:
– Помогни ми! Всички в семейството ме забравиха, с изключение на теб. Не ме изоставяй!… Той, най-яростния ми враг, ме измъчва отвътре. Прилича на един демон, който живее в
моята съвест…
Както беше разтревожен, той се опитваше да я прегърне, но Кларенсио се намеси, като ни посочи:
– Слушай, приятелю! Нашите братя обещаха да те подкрепят и, разбира се, ще удържат на думата си. Нашата самоотвержена Антонина за момента трябва да тръгне с нас и да отсъства за няколко часа.
И прегръщайки го бащински, той препоръча:
– Ти също можеш да ѝ помогнеш. Пази къщата ѝ, докато децата си почиват. Утре ще получиш на свой ред помощта, от която се нуждаеш.
Старецът се усмихна примирено и притихна.
Оставяйки го сам в тясната стая, ние излязохме в нощта.
Свързвайки ръцете си и задържайки нашите сестри в затворената верига на нашите енергии, ние предприехме едно красиво пътуване.
Кой на Земята можеше да си представи сладките усещания на свободната душа?
Пътувайки със скоростта на мисълта, ние напредвахме през нощния мрак, оставяйки след себе си блясъка на пъстрата и омайваща зора…
Достигайки до един красив пейзаж, окъпан в мека светлина, в който един внушителен и приветлив парк се простираше, загледах изражението на нашите спътнички, които изглеждаха възторжени и щастливи.
Доня Антонина, облегната на Кларенсио, сякаш беше една дъщеря, подкрепяна от бащините ръце, попита очарована:
– Защо да не превърнем тази екскурзия в едно окончателно прехвърляне? Когато усетим Земята отдалеч, тялото започва да тежи като един непоносим кръст от плът…
– Вярно е. – съгласи се другата сестра, която беше подкрепена от нас – Защо не ни е дадено да останем, забравяйки съжаленията и неприятностите на света?
– Разбираме, – добави великодушно министърът – разбираме колко много безпокойство пронизва реинкарнирания дух, особено когато се събуди за красотата на висшия живот; въпреки това, незаменимо е да знаем как да възхваляваме възможността да служим, без никога да я омаловажаваме. Намираме се все още далеч от пълното изкупление и всички ние, с повече или по-малко дълги алтернативи, трябва да прегърнем борбата в плътта, така че да разрешим с достойнство старите си ангажименти. Ние сме пътници в безспирните хилядолетия. Вчера ние бяхме подпомогнати, днес е наш ред да помагаме.
Докато напредвахме, благоуханните вълни около нас се засилиха, ободрявайки нашите енергии и подтиквайки ни да поемаме дълбоко дъх.
От големите зелени дървета висяха изобилни цветя с деликатна текстура, парфюмирайки леките бризове, които шепнеха омайни мелодии…
Кларенсио се усмихна великодушно, а целите му гърди сега сякаш се бяха увенчали със светлина.
Бяхме онемели. Всички се почувствахме привлечени като магнит и развълнувани от красотата на картината, която задържа нашето възхищение.
Антонина обаче сякаш излъчваше неудържимо любопитството смесено с радост, и отново възкликна:
– Ах! Ако можехме да умрем днес!… Ако можеше плътта да не ни тежи повече!…
Министърът обаче придавайки една по-сериозна интонация на гласа си, но без да губи присъщата си мекота, веднага добави:
– Ако днес изоставите тялото от плътна материя, кой казва, че бихте били щастливи? Кой от нас би получил върховното блаженство, без съвършената лична сублимация (пречистване)?
И поглеждайки Антонина с доброта, смесена със състрадание, той отбеляза:
– Сега вие ще посетите едни благословени дечица, които смъртта временно е отнела от земното жителство. Вие се чувствате като в един позлатен дворец, в един истински рай на любовта, но какво да кажем за малките деца, които ще останат долу на земята? Би ли съществувал Рай без присъствието на тези, които обичаме? Бихме ли имали покой без да се радваме на тези, които живеят в сърцето ни? Нека си представим, че белезниците на физическия затвор се отворят сега… Този изтерзан дом на Земята ще пострада от една огромна внезапна носталгия… Споменът за децата, затворници на Планетата, би ви приковал към плътския свят, като един силен корен, задържащ дървото в тъмната почва. Молбите и стенанията, борбите и изпитанията на онези потомци, по-нещастни в съществуването си, ще говорят на духа ви по-властно от блажените песни на щастливите деца. И естествено бихте слезли от Небесата на Земята, предпочитайки позицията на измъчени невидими слуги, разменяйки бляскавата слава на свободата с болезнените страдания на затвора, тъй като най-голямото щастие на този, който обича, е в раздаването на себе си, в полза на любимите същества…
Двете жени изслушаха разумните съображения, без да кажат и дума.
След кратка пауза инструкторът продължи:
– Ние сме длъжници един на друг!… Хиляди връзки обединяват сърцата ни. Засега не съществува идеален рай за тези, които се връщат от Земята, тъй както няма цялостно чистилище за онези, които се връщат в човешкия водовъртеж! Любовта е божествената сила, която ни храни във всички сфери на живота, а нашият най-добър капитал е работата, с която ни се полага да си помагаме взаимно.
В пейзажа, окъпан в светлина, изпитах най-висша почит към Природата, която във всички сфери винаги е една книга разкриваща Вечната Мъдрост…
Нашите сестри, докоснати от неизразима радост, ми изглеждаха като красиви Мадони на съня, внезапно оживени пред нас.
– Чрез работата – продължи съветникът – се отърваваме малко по малко от нашите несъвършенства. Земята, в своето старо физическо изражение, не е нищо друго освен енергия, кондензирана енергия от незапомнени времена, активирана и преобразена от непрестанна работа, а ние, Божиите създания, в най-разнообразни нива на еволюционната стълба, усъвършенстваме способностите и израстваме в знания и пречистване, чрез служене… Пълзейки, червеят работи в полза на почвата и на себе си; растението, дишайки и давайки плодове помага на атмосферата и се подпомага. Животното, в постоянна борба, е полезно за почвата, на която се развива, придобивайки опитности, които са ценни за него. И нашата душа, в постоянни пътувания чрез различни форми, завладява незаменимите ценности за върховно възнесение… Ние сме деца на вечността, в движение към славата на истинския живот, и само чрез работа, приспособена към Божествения Закон, ние ще постигнем истинската цел на нашия поход!
Антонина, която спрямо спътничката си, изглеждаше по-будна за съзерцанието на възвишената картина, която ни заобикаляше, попита с възторг:
– Защо не пазим жив спомен от предишните си съществувания? Няма ли да бъде благословено щастие осъзнатата повторна среща с тези, които най-много сме обичали?…
– Да, да… – потвърди Кларенсио, докато нашата възхитителна екскурзия се развиваше бързо. – Но в духовното състояние, в което все още се намираме, ние не знаем как да ръководим своите желания към по-добро. Нашата любов все още е незначителна частичка светлина, погребана в мрака на нашия егоизъм, като злато, което се събира от земята на безкрайно малки порции в гигантското тяло на утайката. Точно както мозъчните влакна се консолидират последни във физическото тяло, в което се инкарнираме на Земята, съвършената памет е последният олтар, който поставяме накрая в храма на нашата душа, която, на Планетата, все още се намира в началните етапи на развитие. Затова спомените ни са частични… Но от съществуване към съществуване, с всяко извисяване нашата памет постепенно се превръща в нетленно откровение, в служба на нашия безсмъртен дух…
– Но ако можехме да разпознаем нашите стари любими същества в света, ако можехме да видим отново приятелските лица от други епохи, идентифицирайки ги… – осмели се да каже благоговейно Антонина.
– Възстановяването на контакт с най-добрите би означавало също така възстановяване с най-лошите – отсече Кларенсио, любезно – и, безспорно, ние до момента все още не притежаваме балансираната и чиста любов, която да се посвети на висши цели без страстта. Все още не знаем как да желаем, без да презираме, да подкрепяме, без да нараняваме. Нашата привързаност засега страда от плачевни наклонности. Без временната забрава ние няма да знаем как да приемем в сърцето си вчерашният противник за да регенерираме себе си, помагайки за неговото възстановяване. Законът е мъдър. Във всеки случай обаче нека не забравяме, че нашият дух отбелязва всички стъпки от личното си пътуване, архивирайки вътре в себе си всичко случващо се в живота, за да формира с това една карта на съдбата, в съответствие с принципите на причината и следствието, които управляват нашия път. Но само по-късно, когато любовта и мъдростта пречистят химията на нашите мисли, тогава ще завладеем суверенното спокойствие, способно да обхване миналото в неговата цялост…
Министърът направи малък интервал, усмихна ни се бащински и завърши:
– Законът обаче неизменно си е Закон. Където и да живеем, ние живеем с резултатите от нашите действия, така както дървото при който и да е вид почва ще произведе плод в зависимост от сорта, на който е подчинено.
Небето сякаш отговори на идеите на възхитителната лекция.
Ято спокойни птици кацнаха на клоните, които проблеснаха недалеч от нас.
Слънцето започна да свети с едни забележимо различни лъчи, които провокираха неизразими комбинации от цвят и светлина, непознати на общоприетото земно съзерцание.
Като благословен и пъстър кошер на любовта една хармонична къща се появи пред погледа ни.
Стотици деца в радостна глъчка играеха сред фонтани и цветя на една прекрасна градина.
0 Коментара