Според препоръките, които получихме, изчакахме доня Антонина в тясната стая, където се провеждаше семейно поклонение (практиката „Евангелието у Дома“).
Сега успяхме да видим дезинкарнирания старец по-внимателно. Запазил напълно спомени от физическия живот, унил и треперещ, той изглеждаше неспокоен, обезумял*1…

Бележка *1 – Духът е толкова привързан към материята, че поддържа в себе си материални усещания като умора и др.


Напразно се опитахме да се приближим. Не ни виждаше.
Напомних на моя партньор, че можем да уплътним нашето тяло, чрез концентрация на волята, и ние се втурнахме към действие.
За няколко мига, създавайки впечатление за току-що пристигнали, ние привлякохме неговия интерес.
Старецът забърза към нас, възкликвайки:


– Офицери ли сте или войници? За или против сте?
Този ококорен поглед в действителност беше като на един луд.
Иларио и аз си обменихме впечатления на любопитство и изумление. И преди да успеем да проговорим, той започна да плаче конвулсивно, подчертавайки:


– Кой донесе идеята за прошка тук? На кое място да се поставя по въпроса? Трябва ли да простя или да ми бъде простено? Не разбирам нуждата от дискусия по тема като тази между една слаба жена и три деца… Коментари от този характер трябва да бъдат запазени за бедстващи хора като мен, които носят един вулкан в центъра на черепите си…


Казвайки това, чертите на физиономията му се промениха. Изглеждаше ни по-отдалечен от реалността, по-несъзнателен.
Почти крещейки той продължи:


– Всичко щеше да е различно, ако ми беше дадена среща с новия Генералисимус… Негово височество щеше да разбере ситуацията ми. Намерението на Маршала бе да ме призове в негова ексклузивна служба, обаче, под влиянието на моя нещастен преследвач, аз претърпях несправедливо прехвърляне…
Нашият неочакван приятел претърси с поглед ъглите на стаята, сякаш страхувайки се от присъствието на невидим свидетел, и продължи:


– Но чуйте какво ви казвам! Той не само възнамеряваше да ме отдалечи от привилегиите на болния Маршал, но планираше да открадне жена ми… Лола Ибарури! Как да не я искам със страстта, която ми предаде? Защо трябваше аз да ходя на Фечо дос Морос*2?

Бележка *2 – Фечо дос Морос е остров, разположен на река Парагвай в град Порто Муртиньо в щата Мато Гросо до Сул, Бразилия. През 1850 г., преди началото на Парагвайската война (1864-1870) (Война на Тройния съюз), островът, който е бразилска територия, е нападнат от парагвайски войници.

– Намерението му да ме нарани беше очевидно. Без съмнение, аз бях принуден да напусна, но не отидох отвъд Такуарал. Генерал Полидоро нямаше да ме изостави… Трябваше да се върна в Луке и се върнах… Негодникът Естевес обаче беше действал без почивка… Освен, че накърни правата ми като медицински работник (мед. сестра) в Главната Казарма, той беше отклонил вниманието на Лола… Красивата Ибарури вече не ми принадлежеше. Тя се беше предала на нелоялния ми приятел… Нашата малка портокалова ферма и нашата градина бяха забравени… Кой казва, че не съм се пожертвал за придобиването на очарователната малка къщичка, която поверих на коварната си жена? По време на един дълъг и ужасен месец аз въздишах по завръщането на нейните чувства… Когато се прибрах у дома в онази звездна майска нощ я намерих в прегръдките на предателя… Лола се опита да се извини, но ги изненадах заедно… Исках да си отмъстя незабавно, като го намушкам с моята кама, обаче войските щяха да напуснат града след три дни, а моят враг, който се бе изплъзнал из сенките при моето приближаване бързаше да пътува по работа към Итаугуа… Омразата започна да ме владее, заслепявайки ме… Щях да го намеря, където и да е, щях да го прегърна със същата престорена сърдечност, с която той ме беше прегърнал за първи път и щях да му отнеме живота… Така и направих… Появих се сякаш пренебрегвайки реалността и го потърсих, усмихвайки се… и усмихвайки се, го отрових… Повярвайте обаче, че се осмелих на такава постъпка единствено, защото той беше нахален, развратник, жесток… Той щеше да ме убие, ако нямах смелостта да го довърша…


Той помълча за кратко и след това, коленичейки пред нас, започна да вика отново на висок глас:


– О!… за себе си съм сигурен, че упражних правосъдие, но този човек наистина не ме изоставя! Толкова се борих!… Ожених се и създадох голямо семейство!… Посветих се на религията, наслаждавах се на ползите от светите тайнства и приех, че всичко беше до голяма степен разрешено; обаче, след като се оттеглих от физическото тяло под натиска на старостта и болестта, далече от това да намеря Небесата, които всеки път изглеждаха все по-далеч от мен, откривам, че този човек продължава да ме преследва отвътре!…
Преди много години се сбогувах с уморените си кости и се скитах, страдащ и нещастен, носейки ада вътре в себе си!… Отначало потърсих гробницата, надявайки се да повдигна останките си и, криейки се в тях, да забравя… да забравя… Разбирайки обаче, че желанието ми е пълна заблуда, избягах завинаги от мястото, което приютяваше останките ми и скитах из улици и площади, търсейки власти, които да ми помогнат…


След като прокара ръце по лицето си, изтривайки сълзите, той продължи:


– О, господа, които и да сте!… дори и моята грешка да беше толкова голяма, да живея толкова дълго с това чудовище, невъзмутимо втренчено в мен, не стига ли изкуплението, което изпълнявам за разплата? Ако бях признал престъплението си и бях прекарал малко време в затвора, нямаше ли да бъда изкупен пред съда?

Усещайки, че се полага да кажем нещо за утеха, аз го потупах по бялата глава и заговорих, опитвайки се да бъда нежен:


– Успокойте се, братко! Кой от нас не е бил неразумен по пътя на живота? Вашата болка не е единствена… Ние също носим дух, обременен от мъчителни спомени. Сълзите на отчаянието не помагат на душата…

От цитатите, които чухме, разбрах, че нашият събеседник имаше предвид времето на Парагвайската Война и търсейки да проникна в лабиринта на думите му, които правеха връзки на миналото с настоящето, аз попитах:
– За кой нов Генералисимус говорите?
– Ах! Не знаете ли?


И давайки ни да усетим, че живее дълбоко вкоренен в особеностите на отминалото време, той добави:
– Спомням си точно… Да, провъзгласяването му беше на 16 април… Принц Гастон от Орлеан беше новият главнокомандващ, но напускането на Маршала много ми тежеше…

– Кой от тях? — попитах аз, съживявайки паметта му.
– Маршал Гийерме Шавиер де Соуза. Той беше мой приятел, мой покровител… Болен и уморен, имаше нужда от мен… Обаче ме отдалечиха от него… Естевес, този предател…


В този момент обаче гласът замря в гърлото му.
Очите му изпъкнаха и сякаш измъчван във вътрешността си от ужасни сили, недостижими за нашето наблюдение, той започна да се оплаква отчаян:


– Ах! Не мога да продължавам!… Той, пак той, расте вътре в мен! Гледа ме с отвращение и все още чувам най-последните му думи в агонията на смъртта…

– Не! Не! – извика той сега, с очевидни признаци на страдание – Ще се освободя! Ще се освободя! Имам вяра!

Трогнат аз се приближих до бедния човек и казах:
– Да, приятелю, вярата представлява чудотворен спасител за всички корабокрушенци. Казахте ли си молитва? Помолихте ли Исус за подкрепа и помощ?

– Да, да…

– И все още до вас не е дошъл никакъв знак за небесна помощ?

Нещастникът насочи неспокойния си поглед към мен и ми съобщи:

– Преди няколко дни отидох в Църквата на Майка Мария от Розария, като си спомних посещението, което направих там, както винаги, в навечерието на моето заминаване за война. И аз се молех толкова много да имам щастието да видя Маршала, който изведнъж ми се появи… Той беше по-млад и неразбираемо възстановен… Помолих го за защита, на което той ми отговори, като ме уведоми, че моят случай ще бъде взет под внимание, че трябва да си почина, защото дори нашите грешки да са големи, толкова по-голямо е състрадание на Бог, който никога не ни изоставя…


И показвайки един жест на дълбоко униние, той добави:
– Но досега не съм имал и най-малък признак за обновяване на пътя…


0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *