Една година след сватбата на Антонина всички заедно отидохме в къщата на железничаря, където толкова често се срещахме, с чувство на очакване и молитва.
Животът продължи както обикновено…
Жулио и Леонардо се бяха преродили в мир, почти по едно и също време, донасяйки в света развити житейски програми на служба.
Новопристигнали на Земята, те ни се усмихваха наивно, сгушени в майчиния скут.
Амаро и Зулмира, Марио Силва и Антонина, наясно със задълженията, които бяха поели, продължаваха да са заедно, преплетени в същото братско разбирателство.
Простия дом изглеждаше великолепно украсен с цветя, препълнен с усмихнати приятели.
Лукас и Евелина празнуваха брака си.
И на двата плана, сред инкарнирани и дезинкарнирани, всичко беше надежда и радост, мир и любов.
Булката и младоженецът се спогледаха щастливи, а духът на Одила, в ролята на „свещеник“ на дома, идваше и си отиваше, подреждайки и насочвайки посоката на събитието.
Беше по здрач, когато съдията, за радост на всички, прочитайки брачния договор, произнесе класическото „Обявявам ви за женени в името на закона.“
Младоженците се целунаха с ненадмината обич и ние с удивление видяхме, че Одила, която беше в безмълвна молитва, се преобразява, увенчавайки се със светлина. Тя отвори очите си, които ни се сториха по-осъзнати и се взря в дъщеря си, въодушевена.
Но подчинявайки се на таен импулс, вместо да отиде в посока на Евелина, тя се насочи към Зулмира, прегръщайки я в сълзи.
В този жест имаше толкова много естествена привързаност и толкова много спонтанна признателност, че ние внезапно бяхме обзети от силна емоция.
Там се бяха слели две майчини сърца, в една и съща вибрация на мир, извлечен от вътрешната победа на добре извършения дълг.
Обвита в лентата на нежността, в която се оказа потопена, втората съпруга на Амаро започна да плаче, обладана от неизразимо щастие, сякаш неуловима мелодия от Небето бе дошла изпълвайки изцяло сърцето ѝ.
Точно там, докоснат от живата вяра, стопанина на къщата помоли Антонина да произнесе благодарност на Исус.
Съпругата на Марио Силва не се поколеба.
Затваряйки клепачи, тя сякаш ни потърси духом, като вибрираща антена, привличаща звуковата вълна.
Кларенсио се приближи до нея и, докосвайки челото ѝ с десницата си, влезе в медитация.
Нежно подтикната от Министъра, нашата приятелка се помоли със сърдечна интонация на гласа:
„Възлюбени Исусе, благослови нашия празничен час, който ти предлагаме в знак на обич и благодарност.
Помогни на нашите другари, които днес се обединяват, превръщайки надеждата им в сладка реалност.
Научи ни, Господи, да получим вкъщи принципа на светлината, който ни даде в света – щедрото училище на нашите сърца за безсмъртния живот.
В областта, в която се борим, помогни ни да разберем богатия посев на обновлението и братството, в които на всички ни се полага да учим и служим.
Нека най-накрая ние станем повече братя един на друг, в култивирането на мира, чрез усилията в доброто.
Ти, който освети домашното щастие на сватбата в Кана, превърни живата вода на нашите чувства в неизразими дарове на работа и радост.
Отрази своята любов във простотата на нашето съществуване, както Слънцето се изобразява в скромната струйка вода.
Води ни, Учителю, към своето сърце, което копнеем, вечно и царуващо над нашите съдби и нека твоята доброта управлява нашия живот, това е нашия пламенен обет, сега и завинаги.
Амин.“
Антонина замълча.
Сладък емоционален възторг витаеше във всички лица.
Одила, разчувствана, събра Амаро и Зулмира в прегръдката си, сякаш бяха деца на сърцето ѝ.
Погледнах съпругата на Марио Силва, от която министърът се беше отдалечил, и си спомних нощта, когато посетих дома ѝ за първи път.
Никога не забравих духовната екскурзия, на която бяхме назначени да я придружим, при посещението на малкия ѝ починал син, когато въобще не знаехме важността на нейното участие в драмата, която щяхме да преживеем.
Отидох при инструктора и попитах дали той, Кларенсио, е знаел позицията на нашата приятелка Антонина по време на първия ни контакт.
– Да, да… – отвърна мило той, – но не ви уведомих предварително за значението ѝ в живия роман, който следвахме, защото всички ние, приятелю, трябва да признаем, че работата е нашият урок. Нека насочваме ума си към службата, която ни се полага, и ще придобием ключа към всички загадки.
Бележката беше една от най-показателните, но не можах да продължа разговора, тъй като сестра Клара, прегърнала Одила, ни подкани да си тръгнем.
След емоционалните сбогувания, Лукас и Евелина бяха взели колата, която щеше ги отведе до нови преживявания в живота им в Сао Паоло.
Празникът беше към своя край…
Застанал край нашия съветник аз благоговейно попитах:
– Така ли завършва нашата история с един щастлив брак, по подобие на един филм с добър край?
Кларенсио показа старата си мъдра усмивка на лице и каза:
— Не, Андре. Историята не е приключила. Това, което се случи, беше кризата, която ни даде основание за толкова много уроци. Нашите приятели, чрез възхитителните усилия, с които се посветиха на пренастройката, сега разполагат с няколко години относителен мир, в които ще могат да посадят отново полето на съдбата. По-късно обаче тук ще се върнат болката и изпитанията, болестта и смъртта, предоставяйки възможност за напредък на всеки един. Това е борбата за усъвършенстване на живота, докато нашия живот започне да се хармонизира без борба с Господните Планове.
Министърът не успя да продължи.
Нашият керван, съставен от десетки спътници, беше тръгнал да се завръща.
Пътуването пред небосвода, който бе осветен в ярки пламъци, нямаше как да стане по-красиво…
Въпреки това, когато пристигнахме в Домът на Благословията, забелязахме, че Одила плачеше силно.
Тази доблестна душа на жената беше спечелила битката със самата себе си. Тя обаче не изглеждаше доволна от собствения си триумф.
Клара бе успяла да ѝ намери блестяща работна позиция в по-висшите сфери, и все пак нашата героиня показваше болезнено безпокойство.
Влизайки в светилището на Бландина, където толкова често се събирахме, за да разглеждаме проблемите, които ни измъчват отблизо, Министърът я прегърна и препоръча бащински:
– Одила, докато празнуваме твоята победа, кажи какъв рай търсиш!
Тя отиде до сестра Клара и целуна дясната ѝ ръка в един мълчалив жест на признателност, и след това, обръщайки се към нашия инструктор, смирено отговори:
– Предан благодетелю, моят земен дом е моят рай…
– Но ти знаеш, че светския дом не ти принадлежи вече.
– Да – съгласи се уважително събеседничката – знам това, обаче искам да му служа, без той да бъде мой… Обичам съпруга си като незабравим спътник във вечния живот, благославяйки
възхитителната жена, на която той сега принадлежи и която започнах да обичам като дъщеря на моята нежност… Обичам децата си, въпреки че знам, че в момента не могат да усетят топлината на сърцето ми… Бог знае, че днес обичам без да целя да бъда обичана, че
предлагам себе си без да очаквам възмездие, така че да се поуча със Исус да давам, без да получавам…
Емоцията задави гласа ѝ.
От наша страна също имахме сълзи в очите.
Видимо развълнуван, Кларенсио изправи покорното ѝ чело, погали косата ѝ и поставяйки едно цвете от светлина на гърдите ѝ, той възкликна:
– Там, където остава нашата любов, там сияят Небесата, за които мечтаем. Ти заслужаваш рая, който търсиш. Върни се, Одила, в дома си, когато поискаш. Бъди за съпруга си и за душите, които го следват, звездата на всяка нощ и благословията на всеки ден! Чистата любов ти
дава това право. Върни се и обичай… И когато се издигнеш от човешката долина, сърцето ти ще бъде като една ивица слънчева светлина, която отвежда до Христос сърцата, на които ще си пастор и ще направляваш в необятното поле на живота!
Одила коленичи и целуна почтените му ръце.
В този момент дълбок копнеж нахлу в угнетената ми душа.
Изпитах странното усещане на баща, който напразно търси децата, отнети от обичта му.
Като птица, отдалечена от пейзажа, в който се бях родил, аз се почувствах измъчван от желанието незабавно да възстановя моето гнездо…
Горещи сълзи се разляха от сърцето ми и потекоха от очите ми и, страхувайки се да не наруша царуващата хармония, аз се отправих към близката градина и самичък загледах в небето, осеяно със звезди…
Вятърът, който духаше бързо, сякаш ми казваше: „Довери се!”
Аромат на цветя, който премина покрай мен, призова в тишината: – „Не се спирай!”
И искрящите съзвездия, висящи от Висините, ми създадоха впечатлението на знаци на вечната светлина, подбуждайки ме без думи:
„Бори се и се усъвършенствай! Пълнотата на твоята любов също ще блесне един ден!…“
Тогава, в една благодарствена молитва към Небесния Отец, осъзнах, че моят умиротворен дух се усмихва отново при неизразимото докосване на върховна надежда.
– Край –
0 Коментара