Духът на Зулмира излезе извън тялото, но не се радваше на спокойствието, което беше отпечатано върху лицето на физическото тяло. Обгърната от Одила, пред чийто властен поглед тя се бе предала, Зулмира не разпозна нашето присъствие.
С очевидни признаци на ужас тя изслуша упреците на съперницата си, която я обвиняваше:
– Какво направи с моето момченце? Убийца! Убийца! Ще платиш много скъпо нахлуването в дома, който е само мой!… Ще разруша твоя живот, няма да ме лишиш от обичта на Амаро… Ще настроя сърцето на Евелина срещу теб!…
– Не, не!… – отговори жертвата. – Не го убих! Не бях аз, която го уби!…
– Лицемерка! Проследих твоите мисли, твоите желания, твоите клетви…
Зулмира внезапно се освободи от ръцете, които я обгръщаха, и изтича навън, последвана от другата.
За да ни просветли, Кларенсио любезно отбеляза:
– Винаги, когато горката успее да успокои тялото да заспи, попада в бурен кошмар. Нека ги последваме.
Те се отправиха към плажа, където се беше случила смъртта на малкото. Потисната от тормоза на нашата неуравновесена сестра, Зулмира все още не се беше освободила от мъчителните спомени, от които изглеждаше обладана.
Тръгнахме към морето, очаквайки ги по пътя. И докато се отдалечихме, разговорът се оживи.
– Не мога да разбера защо нещастната Зулмира се обяви за невинна… – замислено коментира Иларио.
– Защо такова изпитание, ако не тя е автора на престъплението? — попитах аз на свой ред.
Министърът обаче информира, уточнявайки:
– Според записите, които вече събрахме от сестра Еулалия, Зулмира не е точно авторката, но поради лудата ревност към съпруга си пламенно е пожелала смъртта на детето, стигайки дори до там да я улесни. За да не повтарям разяснения, което вече съобщих, ще направим лека ретроспекция, възможно най-подробно, разглеждайки мъчителния проблем на двойката.
След кратка пауза той продължи:
„Амаро изпитваше огромна емоционална отдаденост към момченцето си. Винаги, когато Жулио беше болен, той стоеше край леглото на детето с безгранична нежност. Знаейки, че я няма майчината обич и осъзнавайки, че мащехата не се отличава в любовта към доведените си деца, той започна да спи до най-малкото си дете, обграждайки го с глезотии. Когато се връщаше у дома всеки ден той се отдаваше на дълги разговори с детето, прочитайки му приказки или слушайки внимателно неговите детски разкази.
„Те приличаха на двама стари приятели, които си бяха достатъчни един на друг. В резултат на това Зулмира, измъчвана от злоба, започна да вижда в момчето един противник на домашното ѝ щастие. Отдадеността на Евелина към баща ѝ не я нараняваше толкова много. Голямата дъщеря беше по-блага и по-сдържана. Умерена в своите прояви към бащата, тя знаеше как да споделя нежностите, без да забравя новата си майка си, показвайки уважение и приятелство. Мащехата не изпитваше нищо против нея, но малкият я дразнеше. Жулио, в своята изключителна привързаност към таткото, имаше навика да прекалява с пакостите и капризите, които Амаро винаги извиняваше с доброжелателна усмивка.
Малко по малко Зулмира позволи на омразата да завладее сърцето ѝ. Тя остави ревността ѝ да я заслепи до степен да мечтае за изчезването на щастливото момченце. Тя умишлено не се стараеше да му дава помощта, която трябва, и го изостави на крайностите, характерни за неговата възраст, подхранвайки тайния копнеж да му види края. Тя дори го окуражаваше в нередните му игри на обществения път, като съзнаваше, че някое превозно средство можеше да направи това, което тя нямаше смелостта да направи със собствените си ръце…
Такова беше нейното поведение, когато в една ясна неделна сутрин тя придружи семейството за сутрешното плуване. Погълнати от радостта от екскурзията, Амаро и дъщеря му се отдалечиха на известно разстояние с една малка моторна лодка, докато Зулмира пое ангажимента да пази момчето. Тогава умът на момичето позволи да се родят мрачни заблуждения. Не е ли този благоприятния момент за да довърши старата цел? Ами ако остави момчето само на себе си? Без съмнение Жулио в детското си любопитство нямаше да може да устои да навлезе във водата… Никой не можеше да я обвини.
„Тя премина от проект към действие, остави момчето само и бързо се отдалечи. Виждайки се сам, малкият син на Амаро прояви по-жив интерес към многоцветни черупки на пясъка, които се увеличаваха навътре в морето, където той ги последва очарован, докато една голяма вълна не удари крехкото му тяло, принуждавайки го да се потопи. Детето се показа и извика, молейки я за помощ… Действително, тя можеше да се върне в краткото разстояние от няколко стъпки, за да го спаси. Но завладяна от зловещите мисли, които доминираха ума ѝ, тя изчака морето да приключи ужасната работа, която тя нямаше смелостта да свърши. Когато забеляза, че доведеният син изчезна, тя започна да вика за помощ, а душата ѝ внезапно се сви от угризения, но беше твърде късно…
Амаро дойде тичайки бързо и с помощта на другари изтегли навън неподвижното телце. Поразен от скръб той плака горчиво за загубата на малкия си син, обвинявайки Зулмира. И точно тогава, завладяна от разкаяние и измъчвана от вина, тя понижи вибрациите на духа си надолу до вибрационното ниво на Одила, която с отвращение я беше наблюдавала мълчаливо. Ако тя можеше да поддържа съвестта си спокойна, тя щеше да се защити по естествен начин от невидимо преследване, сякаш живее в една непревземаема крепост. Но тъй като осъди сама себе си, тя се подхлъзна в плачевна тревожност, като някой, който напуска един добре осветен дом, за да навлезе и да се изгуби в една сенчеста гора.“
Министърът направи лека пауза за почивка и продължи:
Горката жена, от този ден тя загуби и домашното блаженство и собственото си спокойствие. Тя и съпругът ѝ сега може да живеят под един и същи покрив, но все едно са непознати един за друг.
– Но Зулмира виновна ли е пред Закона? – попитах аз с интерес.
Мъдрият ментор се усмихна многозначително и каза:
– Не, в истинския смисъл на Закона Зулмира не е виновна.
И все пак насочвайки към нас един по-изразителен поглед от обичайното, той продължи:
– Дори и така, кой от нас не носи отговорност за мислите, произлизащи от него? Нашите намерения или смекчават или утежняват грешките, които извършваме. Желанията ни са конкретизиращите ментални енергии, материализиращи действията ни, които дълбоко в себе си съставляват истинското поле, в което се движи нашият живот. Плодовете говорят за дърветата, които ги произвеждат. В живата сфера на нашето съзнание делата ни крещят силно какви сме самите ние. Формата на нашето мислене дава форма на съдбата ни.
Иларио и аз слушахме възхитени, неспособни дори да мигнем.
Кларенсио обаче беше запазил ясната интуиция каква е непосредствената работа за вършене. И за да не се бавим във философски отклонения, той възобнови централната нишка на темата, като поясни:
– Жулио донесе със себе си преждевременната смърт в рамките на планираните изпитания. Той беше реинкарниран самоубиец… Втората съпруга на Амаро, обаче, страда в резултат на злополучните нагласи, които приветства вътре в духа си. Тя страда от връщането на отровните вибрации, които изпращаше към момчето. Поради ревността си тя създаде около себе си една заразна среда, в която нейните собствени зли мисли успяха да просперират, както един гнил плод, който подхранва в себе си червеите, които го поглъщат.
Приемайки себе си отговорна за смъртта на детето, тъй като подкрепи престъпният план, за който споменахме, Зулмира се остави на злото, което носеше в себе си. Привличайки се като магнит към злото, на което противничката ѝ бе носител тя се разболя и полудя.
– А малкото момче в цялата тази история? – попитах аз учуден.
– Жулио беше отведен в подходящ за него регион.
– Но не може ли Одила да го види и да открие цялата истина?
– За съжаление, – обясни почитаемият инструктор, – нещастното същество в своя сакрален център ( втора чакра) е напълно извън контрол и това ѝ пречи да види по-голямата картина. Тя не иска нищо друго, освен съпруга си, с оглед на обезумялото ѝ прилепване към връзките на секса, което нейната страст единствено опорочава. Одила притежава възхитителни морални качества, които засега лежат затъмнени… Тя се дезинкарнира с голяма виталност в разцвета на своята женственост, без една религиозна вяра, способна да превъзпита нейните импулси. Това обяснява свръхвъзбудата, в която се намира. Подобно състояние, обаче, е преходно и ние очакваме, че тя ще се подложи на добра воля на лечението за пренастройване, което ще ѝ бъде оказано скоро. С подобряването на нейното състояние вярвам, че проблемът ще има незабавно и конструктивно решение.
Щях да попитам нещо отново, но бяхме стигнали до плажа и Кларенсио ни покани да наблюдаваме.
0 Коментара