Когато приятелите си тръгнаха, Кларенсио обгради Зулмира със специални грижи, прилагайки ѝ успокоителни магнетизиращи пасове.
Вливането на обновителна кръв ѝ бе подействало много добре. Малко по малко центровете на силата се адаптираха.
От дезинкарнацията на момченцето си, бедната не се бе радвала на такава истинска почивка, както по това време.
Нашият инструктор препоръча на Одила да подготви малкия Жулио за нова среща с майка му.
Зулмира щеше да го види в търсене на нови енергии.
И докато нашата сестра се отдалечаваше за изпълнението на мисията, която ѝ бе възложена, съветникът каза оптимистично:
– Един утешителен сън е една благословия на здраве и радост за нашите инкарнирани братя.
Щяхме да му отговорим, но болната, подобно на хората в дълбока хипноза, се вдигна с духовното си тяло, съзерцавайки ни, изненадана.
Погледът ѝ, възхитително ясен, говореше за нейната майчина тревога.
Кларенсио я погали, сякаш му беше една дъщеря, молейки я за спокойствие и вяра.
Когато тръгнахме той я обгърна в една любяща лекция.
Подкрепена в ръцете ни, Зулмира се движеше във волитация, без да осъзнава това.
Забелязах, че великолепният спектакъл на Природата не бе докоснал вниманието ѝ. Обърната навътре в себе си, единствено образа на мъртвото дете заемаше умствения ѝ екран.
Домът на Благословията се показа великолепен.
Цветя с рядка красота оцветяваха пътя и го балсамираха в мек парфюм.
Тук-там във въздуха вибрираха сладки мелодии. Сияйната слава на небето ни подтикна към молитви на почит и възхвала към Небесния Отец, но бедната жена, която идваше с нас, изглеждаше безчувствена за превъзходството на околната среда, пред лицето на вътрешното мъчение, от което изглеждаше обладана, принуждавайки ме да призная още веднъж, че раят на душата всъщност се намира там, където е разположена любовта ѝ.
Забелязах, че за любящата отдаденост на Зулмира маршрутът нямаше значение. Всяко питане, пред лицето на тази измъчена обич, би било безполезно.
Вярвам, че ако вместо сияещата светлина на Дома на Благословията, виждахме само сенки, за този агонизиращ майчински дух картината би била истински рай, стига да може да задържи в прегръдките си незабравимото дете.
Кой би могъл да определи с точност непроницаемите тайни, които Бог е поставил в сърцата, които обичат?
Когато влязохме в детската стая, където под безкористното наблюдение на Одила и Бландина момчето почиваше, изстрадалата майчица се опита да се хвърли върху сънливото дете, но беше деликатно предупредена от нашия съветник, който я подкрепяше, бащински
утвърждавайки:
– Зулмира, няма да безпокоиш малкия, ако го обичаш.
– Той е моят син! – извика тя полу-обезумяла.
– Знаем, че Жулио се приюти на Земята в твоя скут и затова ние те придружихме в настоящото пътуване, за да облекчиш болката си. Въпреки това, не позволявай егоизма да засенчи душата ти!… Разбира се, майчината обич е едно безценно съкровище, но не трябва да забравяме, че всички сме деца на Бог, нашия Вечен Отец! Успокой се! Поискай от Господа необходимите
ресурси, за да може твоята преданост да бъде една сигурна помощ за нуждаещото се дете!
Трогната от тези думи, Зулмира избухна в сълзи.
Нежно обгърната от Одила, която се опитваше да повдигне настроението ѝ, тя позна първата съпруга на Амаро и си припомни борбата, която бяха преминали, когато малкия брат на Евелина се бе удавил.
Разкаянието се върна в ума ѝ и разтревожена тя възкликна:
– Одила! Прости ми, прости ми!… Сега виждам ада, който ти наложих, като не се грижех за малкия ти син… Днес плащам със сълзи моята плачевна небрежност! Помогни ми, мила сестро!… Бъди пазителката на моя Жулио, каквато аз не бях за твоя!
Запитаната я погали състрадателно и добави:
– Имай търпение! Скръбта е един огън, който ни поглъща… Нека платим на живота таксата на нашето примирение с болката, така че да бъдем действително достойни за небесна помощ…
И целувайки я по очите, тя добави:
– Изсуши сълзите, които те тормозят безполезно. Спокойствието е нашият път на духовно преструктуриране. Не се връщай към миналото… Да живеем в настоящето, правейки всичко, което е по силите ни.
– Но сега, когато страдам от трудностите на моето изпитание, – каза Зулмира с горчив тон, – мисля за твоето ангелче…
Одила, прегръщайки я до гърдите си, я доведе по-близо до спящото момче и, като го посочи, изясни с доволство:
– Слушай! Моето момченце е също твоето. Днешният Жулио е нашият вчерашен Жулио. Тежките ангажименти от миналото го принудиха да приеме трудностите в момента… В нашия настоящ урок неговото съществуване беше осуетено два пъти, за да оцени със сигурност благословията на земното училище.
Пред озадачената си спътница, тя добави убедително:
– Плътското тяло е една дреха, която нашият Жулио е използвал по два различни начина чрез нашето посредничество.
И усмихната каза:
– Както виждаме, ние сме две майки, споделящи една и съща любов.
Забелязахме, че Зулмира, възхитена, искаше да попита нещо, но шокът от разкритието сякаш обездвижи гърлото ѝ.
В дълбините на душата ѝ нещо вероятно бе променило емоционалното ѝ поле.
Сълзите ѝ пресъхнаха, а погледът ѝ стана по-сияещ.
Тя ни се стори като една жива статуя на неописуемо очакване.
Без съпротива тя се остави да бъде водена от ръцете на Одила, до едно близко легло, за да се приспособи към необходимата почивка.
„Да, сега започвам да разбирам… – мислеше си изненадана тя, – Жулио преждевременно експулсиран от материалната опитност чрез удавяне, се върна в света за нов опит, който също се превърна в разочарование… Но защо… защо?“
Изпълнената ѝ с болка мисъл се опитваше да проникне в тайните на времето, повличайки я към далечното минало, но мозъкът я болеше, разкъсан… В действителност при тези обстоятелства не ѝ беше възможно да направи някакво навлизане в областта на нейните спомени, но най-накрая тя долови Вечната Доброта, която събира душите в същите връзки на работа и надежда по изкупителния път…
Тя си спомни студената враждебност, която изпитваше към Жулио, веднага след годежа им, и неявната ревност, която подхранваше предвид вниманието, което Амаро му оказваше, и призна, че Божественото Провидение, свързвайки го с майчиното ѝ сърце, бе пречистило чувствата ѝ…
Сега тя изпитваше към него неизразима грижа и озарена любов…
С така преобразен дух тя не виждаше вече в Одила своя съперничка, а благодетелка, която без съмнение бе следвала отблизо нейното преображение.
Тя се вкопчи в нея с тих плач, сякаш беше дъщеря, която се крие в майчините прегръдки.
Първата съпруга на Амаро, изключително развълнувана, отговори на проявите на привързаност, галейки я по косата.
– За нея е нужно да почива – каза Кларенсио, приятелски – всеки спомен сега би влошил психическия ѝ конфликт.
Одила се освободи от спътничката си, оставяйки я насаме да си почине както е редно и ни последва.
На сбогуване инструкторът посъветва Зулмира да остане в детската стая още няколко часа.
По този начин плътското тяло щеше да се възползва по-пълно от възстановителния сън.
Щяхме да се върнем, за да я отведем в земния дом, за да гарантираме, доколкото е възможно, нейното общо подобрение.
Отдалечихме се, но щяхме да се върнем след малко.
Наистина като премина необходимото време, което прецени нашият инструктор, ние се върнахме в Дома на Благословията, за да отведем нашата приятелка към далечното семейно гнездо.
Часовникът удари девет сутринта, когато под наше наблюдение болната се събуди във физическото тяло.
Зулмира, заемайки обратно по-плътното мозъчно средство, не успя да структурира спомена за екскурзията, която ѝ се стори като един сладък сън.
Имаше отчетливото впечатление, че е видяла отново някъде малкото си момче и тази сигурност ѝ върна спокойствието и увереността.
Чувстваше се по-лека, почти щастлива.
Евелина, отговаряйки на повика ѝ, идентифицира подобрението ѝ и отправи благодарности на Бог.
Младата жена доволна доведе Антонина и Лизбела в стаята.
Вдовицата беше пристигнала рано с малката си дъщеря, с най-голямо желание да сътрудничи.
Пациентката ги поздрави с удовлетворение. Спомняше си донякъде предната вечер и благодари за грижите, на които беше обект.
Тя прие питателната закуска и кафето, които ѝ бяха донесени и се почувства така освежена, че без никаква формалност, довери на Антонина обновителните впечатления, от които бе завладяна.
Оставаше убедена, че е видяла Жулио и го е прегърнала… Къде и как? Не знаеше да каже.
Но удовлетворението, което я радваше, беше до голяма степен свидетелството, че през изминалата нощ бе пожънала реални ползи.
– За щастие кръвопреливането се увенча с пълен успех! – възхитена възкликна Евелина.
– Да, – съгласи се Антонина, – мярката трябва да е била най-плодотворна, въпреки това аз съм сигурна, че госпожа Зулмира ще да е срещнала повторно малкия си момченце в духовния план, придобивайки така един нов кураж за борбата.
Това уверено твърдение бе отчетено от пациентката с искрена радост.
– Вие мислите ли, тогава, че това е възможно? – попита домакинята, с искрящи очи.
– Как да не е? – допълни утешително Антонина – Смъртта не съществува така, както я разбираме. От Отвъдното нашите близки, които са тръгнали, ни протягат ръцете си. Аз също имам един син във Висшия Живот, който за мен е ценна подкрепа.
Болната показа необичаен интерес към разговора.
Има моменти в живота, когато сме измъчвани от глад за вярата, а Антонина беше един сияен източник на оптимизъм и морална твърдост.
Евелина и Лизбела се оттеглиха към вътрешността на къщата, загрижени за домашната чистота, а двете приятелки прекараха време в задушевен разговор.
Сътрудничеството на Антонина беше наистина провиденческо, защото когато напуснахме дома на железничаря, забелязахме, че Зулмира, с душа възстановена при докосването си до нови надежди, показваше на лицето си увереното спокойствие на благословеното възстановяване.
0 Коментара