Глава 36 Обновени сърца

Изминаха три дни от освобождаването на Жулио. (дезинкарнацията)
Отново до Зулмира в ранните часове на нощта ние поправяхме дълбокото ѝ изтощение…
Прогресивното ѝ отслабване я беше поставило в опасно органично състояние.

Самият Кларенсио, след като я преслуша, отбеляза с притеснение:

– Нашата сестра се нуждае от по-стабилна помощ. Тя е почти напълно изтощена.

Пациентката получаваше магнетизираща помощ от него, когато Марио, Антонина и Харолдо бяха приети в съседната стая.

Оставихме нашия инструктор с пациентката и потърсихме мястото, където щеше да се проведе семейната среща.
Железничарят и дъщеря му посрещнаха като домакини гостите.
Амаро приветливо показваше признаци на голямо облекчение. Усмивката, макар и тъжна, беше широка и спонтанна, демонстрирайки вътрешното задоволство на някой, който вижда края на едно старо и неприятно разногласие.

Марио обаче изглеждаше смутен и неловко, докато Антонина излъчваше съчувствие и доброта, завладявайки неочаквано приятелството на домакините.
Медицинския работник представи младата дама и малкия ѝ син като лични приятели и след това, очевидно инструктиран от своята спътница, започна разговора, коментирайки болезненото впечатление, че е причинил смъртта на малкото момченце и се извини, че не се е появил отново, което признаваше за свое задължение.

Случката го беше смутила.
Беше паднал болен на легло, впечатлен от случилото се, което не бе очаквал.
Той говореше наистина развълнуван, защото, спомняйки си последните минути на детето, очите му се напълниха със сълзи, които не успяха да паднат. Тази проявена емоционалност, заедно с искреното смирение, което си проличаваше у Марио Силва, докосна сърцето на Амаро, което се отвори по-широко.

– Аз забелязах, – каза собственикът на къщата, – болката, която ви обгърна в точния момент, когато нашето ангелче беше грабнато от смъртта. Вашето страдание ме докосна много, не само заради предаността на професионалиста, който ни помагаше, но и за чистата привързаност на приятеля, който толкова отдавна се беше дистанцирал от очите ни.

Великодушието на бившия съперник от своя страна повлия решително върху медицинския работник.
Вибрациите на привързаност и обич, които се излъчваха от нежната бележка промениха отвътре сърцето му.
Марио започна да изпитва успокояващо облекчение.

И когато Евелина си отдалечи, за да се погрижи за болната мащеха, той продължи да разказва за моралното мъчение, което го е нападнало, веднага щом бе видял Жулио инертен, спирайки се за кратко описание на комплекса за вина, който го бе обзел. Дали бе спазил безопасно инструкциите на специалиста? Можеше ли да е допуснал грешка в дозировката на лекарството?

В кратката пауза, която дойде естествено, Амаро заговори отново, добавяйки любезно:

– Нямаше причина да се тревожите толкова. Още при първото посещение на лекаря разбрах, че нашето малко момче е осъдено. Серумът беше последното средство.

И с болезнено примирение той добави:

– Не за първи път минавам през едно изпитание от този сорт. Преди време претърпях загубата на най-малкото си дете от първия ми брак, странно удавяне при една от редките ни екскурзии до плажа. Признавам, че малко ми оставаше да полудея. Аз обаче се вкопчих в религията, за да не рухна и днес разбирам от нас зависи единствено да се съобразим с Божиите планове. Ние не сме повече от създания, нуждаещи се от божествена помощ, във всеки един момент на
нашата човешка опитност.

– Без съмнение – намеси се оптимистично Антонина, – без духовна подкрепа не бихме направили и крачка в царството на истинската вътрешна хармония. Смъртта на тялото не винаги е най-лошото нещо, което може да ни се случи. Колко пъти родителите са принудени да придружават моралната смърт на децата си, в престъпността или пристрастяването, което не успяват да прекъснат? Аз също загубих един от наследниците, които Бог ми повери, но аз се опитах да се приспособя към носталгията без бунт, защото Господната Мъдрост не трябва да бъде презирана.

– Какво удоволствие е да ви слушам! – каза с дискретно задоволство железничарят. – След като се отдадох повече на Католицизма, четейки Свети Августин, забелязвам какво благословено обновление се случи в мен.

И поглеждайки събеседничката по-внимателно, той добави:
– Вие също ли сте католичка?

Антонина се усмихна деликатно и съобщи:
– Не, господин Амаро, по отношение на вярата приемам евангелското тълкуване на Спиритизма, това обаче не ни пречи да търсим същия Учител.

– О, да! Исус е нашето пристанище – подчерта домакина либерално. – Аз не разбирам религията като елемент за разделение. Госпожата, в положението си на спиритист, и аз в позицията си на католик имаме един единствен език във вярата, който ни идентифицира. Вярвам, че Божественото Провидение, като Слънцето, свети за всички.

– Голяма радост е да усетя благородството на душата ви – ентусиазирано коментира Антонина – по същество искаме да бъдем искрени християни и вашето великодушие ми позволява да видя красотата на Христос в благородните животи.

Амаро не можа да отговори.
На вратата спря едно такси и веднага след това влезе семейният лекар за преглед.
След обичайните поздрави той отиде в стаята на болната и тъй като господарят на къщата предложи да го последва, доктора му препоръча да остане в стаята с посетителите, защото възнамеряваше да подложи пациентката на щателен преглед, като искаше да я прегледа насаме.

Евелина дойде да остане при нас, а съпровождайки с поглед доктора, ние видяхме, че той бе приет нежно от Кларенсио и Одила, която се появи на вратата.

Разговорът започна да се развива около Зулмира.
Главата на семейството, притеснен, говори дълго за жена си, която беше на легло, подчертавайки деликатността на ситуацията.
Зулмира, която се беше разболяла от болестта на сина си от деня на смъртта му, вече не се хранеше.
Независимо от всички медицински съвети и всички любящи молби тя изглеждаше отчуждена, без абсолютно никакъв интерес към живота.
Отслабна тревожно.
Сякаш искайки да съобщи новини от личния си живот на внимателния медицински работник, Амаро разказа за психическите неразположения на спътницата си преди появата на детенцето, което смъртта беше отнела от тях.

С успешното реализиране на майчинството Зулмира сякаш се бе обновила. Изглеждаше по-щастлива, по-оживена. Беше си възвърнала напълно здравето.
С дезинкарнацията на детето нова криза на премеждия нахлу в къщата им.

Болестта отново се бе настанила там, между четирите стени.
Разменяйки от време на време многозначителни погледи с Антонина, Марио се чувстваше посред недоумение и разочарование.

Признанието на Амаро представляваше едно свидетелство за чисто смирение.
В много случаи той си го бе представял, в собственото си въображение, все едно е един
кладенец на гордост и арогантност, и много пъти се бе хващал в разгорещени монолози, карайки се с него мислено.

Сега той забеляза, че опонентът му е един обикновен човек, който също колкото него имаше нужда от мир и разбиране.
Разговорът продължи по-сърдечно, когато докторът се върна в стаята.

С измъчено лице той се обърна към железничаря и го уведоми:

– Амаро, вземането на мерки е почти невъзможно, когато превенцията не работи. Положението на Зулмира се е влошило много в последните часове. Серумът, приложен вчера, не даде необходимия резултат. Изтощението е огромно. Вярвам, че е кръвопреливането още тази вечер е задължително, за да не ни застигнат утре непреодолими препятствия.

Амаро пребледня.

Антонина се обърна мълчаливо към Марио Силва, сякаш искаше да каже: от сърце на сърце:
„Не се колебай. Сега е твоето време да помогнеш. Възползвай се от възможността.“

Марио стана плахо и машинално, и преди Амаро да направи какъвто и да е коментар по въпроса, той се представи на лекаря обяснявайки:

– Докторе, ако съдействието ми бъде прието, ще се радвам. Аз съм кръводарител в болницата, в която работя. Едно ваше телефонно обаждане до вашия познат педиатър, към когото се обърнахте в случаят на Жулио, може да потвърди думите ми.

И като вдигна поглед към бившия си съперник, той каза с почти умолителен глас:

– Амаро, позволете ми! Искам да помогна по някакъв начин на болната!… В крайна сметка сега ние двамата вече сме добри братя.

Господарят на къщата, развълнуван, го прегърна с благодарност.
– Благодаря ти, Силва!

Той не успя да каже нищо повече. С измъчени очи се насочи в покоите на жена си, обгръщайки я с прояви на обич.

Антонина, поставяйки Харолдо редом до една купчина стари списания, се предостави на разположение на Евелина за всякакви домакински дейности, докато Марио и лекарят тръгнаха бързо в търсене на необходимия материал.

След един час болничната стая бе осветена по-интензивно за извършване на предстоящата работата.
Зулмира, изумена, позна Марио, но все още беше в силна отпадналост, за да може да покаже интерес или недоволство.
Представена на Антонина, тя се ограничи да отправи няколко едносрични думи, с една кратка усмивка на признателност.

Приемайки ролята на медицинска сестра, младата вдовица изглеждаше една провиденческа фигура.
Тя подкрепяше пациентката с грижовност, помагаше на лекаря в текущите задачи и, завладявайки благодарността на новите приятели, сътрудничеше с Евелина, така че всички мерки свързани с хигиената да се изпълняват хармонично.

След като трансфузията беше извършена, пациентката навлезе в характерната реакция, но Марио Силва, дали защото сам беше отслабнал, или защото количеството кръв е било твърде голямо, започна да показва дълбоко изтощение.

В очите му обаче блестеше една друга светлина.
Струваше му се, че е изгубил безпокойството, което го тормозеше. Беше получил представата, че се е реабилитирал пред лицето на собствената си съвест. Той беше донесъл на бившите си опоненти собственото си сърце под формата на братско посещение. И неговите собствени сили влени в органично поле на жената, която беше негова възлюбена, сякаш благоприятстваха отсъствието на старите мисли на горчивина, които толкова дълго тормозеха вътрешния му живот.

Отчитайки спада в енергията му, лекарят незабавно му даде препоръчителните ресурси, като така остави Марио удобно разположен на голям фотьойл, до приятелите си.

Медикът се сбогува, трогнат.

Антонина, без да се суети, помогна при приготвянето на кафето, което всички приветстваха, и разговорът продължи радостно.

Тогава вдовицата предложи да се върне пак. Тя беше индустриална работничка и като майка отговаряше за три деца, но все пак можеше да използва два дни.
Амаро изтъкна трудността при намирането на медицинска сестра или икономка в този труден период и прие добротата.