В зависимост от планираната програма ние се завърнахме на следващия ден, спирайки се първо в дома на Зулмира, чието органично състояние беше по-тревожно.
Горката дама изглеждаше по-бледа, по-унила.
Докторът я беше обградил с ценни лекарства, и все пак нещастното същество оставаше в състояние на дълбоко изтощение.
Амаро и Евелина изглеждаха притеснени; измъчената майка обаче се оставяше да умре.
С оглед на явното ни опасение Министърът само заяви:
– Нека почакаме. В един екип почти винаги подобряването на един спътник може да помогне за подобряването на друг. Възстановяването на Марио Силва, струва ми се, ще повлияе на нашата приятелка, в защита срещу смъртта.
Той ѝ направи кратка интервенция с магнетизиращи пасове.
Без забавяне потърсихме дома на медицинския работник, като го намерихме толкова напрегнат, колкото предишния ден, но безкористно подпомаган от монахините, които постоянстваха с отдаденост в молитвата.
Дезинкарнираните монахини ни посрещнаха с обич, като съобщиха, че болният продължава да е в отчаяние.
Кларенсио обаче ги увери оптимистично, че Марио ще прекара време с нас и след като се разсее, ще се върне по-добре.
Тогава той се приближи до болния и докосвайки челото му с десницата си се молеше тихо.
Сякаш получавайки скъпоценно преливане на флуидни сили, Силва се успокои като на магия.
Изглеждаше по-спокоен, но въпреки това натъжен.
Изражението на лицето, което издаваше вътрешното му сътресение, се промени в болезнено спокойствие.
Нашият съветник направи няколко магнетизиращи паса за помощ и отбеляза:
– Силва изпитва огромна нужда да чуе словото на Антонина, обаче се колебае. Вътрешно се чувства засрамен. Той смята, че е отговорен за смъртта на детето и се страхува от контакт с духовното благородство на нашата сестра, въпреки че се чувства привлечен към нея. Ние обаче ще се стремим да им помогнем да се сближат отново.
Той погали челото на измъчения младеж и подчерта:
– Разтоварването ще разреди психическата му атмосфера, благоприятствайки облекчението му и приемането на обновяващи елементи.
След това инструкторът го прегърна, обгръщайки го с любяща загриженост. Тази нежна и дълга прегръдка ни се стори призоваване към скритите енергии на момчето, което веднага стана и се облече.
Не знаейки как да обясни сам на себе си внезапното решение, което го задвижи, той слезе на улицата, следен отблизо от нашите грижи, и взе колата, която щеше да го транспортира до дома на симпатичното семейство, което го посрещна топло предишния ден.
Антонина и децата му отвориха радостно ръце.
Малката Лизбела, очарована, се овеси на врата му, след една трогателна целувка.
Тя все още беше на легло, но освежена и щастлива.
Все едно съжителстваше с Марио от дълго време, собственичката на дома го погледна обезпокоено.
Загрижена, тя отбеляза унинието му, докато гостът сякаш я молеше мълчаливо за помощ и разбиране.
Усещайки скритата му мъка, младата вдовица го поведе за личен разговор в един обикновен ъгъл на стаята, където с малките деца правеха молитвената служба.
Медицинския работник се извини, че я занимава с личен въпрос, като започна с оправдание за отсъствието му предния ден, и от дума на дума навлезе в болезнения обхват на собственото му сърце, разтоварвайки напрежението…
Спомни си, че там, редом до нея, бе получил уроци с най-висше значение за него и поради тази причина той не се поколеба да разкрие своя опустошен дух, молейки за милост и помощ.
Опитвайки се да го утеши, събеседничката изслуша до край разказа му.
Марио разказа за младостта си, коментира психическите проблеми, с които беше заобиколен от детството, описа ѝ любовта, която беше подхранвал към момичето, което го беше изоставило по средата на една мечта, изброи изпитанията, които бяха наказали момчешката му гордост, подчерта усилията, които е положил, за да се възстанови и накрая, изключително обезпокоен, той обясни за повторната среща с бившата си годеница и с бившия си съперник край агонизиращото дете…
Спомена необяснимата омраза, която изпита към умиращото ангелче; подчерта ползите отевангелското поклонение в душата му горяща в бунт и огорчение, като накрая изложи убеждението, че е допринесъл за смъртта на малкото дете, което бе намразил от пръв поглед.
Той имаше впечатлението, че е слязъл в един мъчителен морален ад.
Антонина изпитваше към него любящата жалост, с която майките са готови духовно да повдигнат страдащите си деца и го умоляваше да запази спокойствие.
Силва обаче, в конвулсивни сълзи, беше един болен, който изискваше по-обширна интервенция.
Неудържимо привлечена от него, благородната приятелка спря да акцентира терапията с думата „господине“ и обръщайки се по-лично към него каза грижовно:
– Марио, когато паднем, е необходимо да станем, така че колесницата на живота в своето непрестанно движение да не ни премаже. Познаваме се вече от два дни, въпреки това усещам, че дълбоки връзки на братство ни обединяват. Не вярвам, че сме тук заедно, подчинявайки се на проста случайност. Със сигурност, силите, които ръководят нашето съществуване, ни подтикват към нуждата от братска солидарност в този момент. Избърши сълзите, за да можем да видим пътя… разбирам драмата ти на човек, грубо тестван в ковачницата на живота, но ако мога да те помоля за нещо, бих те помолила за добро настроение.
Като го погледна с повече благост в очите, тя продължи след кратка пауза:
– И аз се борих много. Борих се и страдах. Омъжих се по любов и се оказах ограбена в най-хубавите си надежди. Моят съпруг, преди да срещне смъртта си, ни отведе до болезнено безпаричие. Когато нашата домашна агония беше най-интензивна, видях едно от децата ми да умира при докосването до тежките изпитания, които измъчваха къщата ни… Слава на Бог обаче, аз осъзнавам, че бихме имали само невежество и нещастие без помощта на болка. Страданието е един вид невидим огън, който формира нашия характер. Недей да се оставяш в униние така. Ти си млад и можеш да постигнеш големи неща в света…
– Но аз съм сигурен, че съм един убиец!… – изхлипа младежът обезсърчен.
– Кой би могъл да го потвърди? – възкликна Антонина, с повече нежност в гласа. – Важно е да си спомним, че, предвид професията, ти посети едно момче, напълно под господството на болестта на Круп. Малкият Жулио, при пристигането ти, вече имаше затруднено дишане, под крилете на смъртта.
– А това лошо впечатление? А угризението? Чувствам се сломен, разстроен… Страхувам се от самия себе си…
Благородната дама погледна госта си с възхитителна увереност, която беше присъща за нея и каза твърдо:
– Марио, вярваш ли в прераждането на душата?
И тъй като събеседникът я погледна странно, тя продължи, без да чуе отговора му:
– Всички ние сме пътници по великия път на вечността. Плътското тяло е една работилница, в която душата ни работи, изплитайки нишките на собствената си съдба. Идваме отдалече, за да съживим мъртвите векове, като растения, които се прераждат от дълбоката почва… Естествено, ти, Амаро, Зулмира и Жулио, обобщавате някаква трагедия, която е останала далеч в пространството и времето, но жива в сърцата. И поради твоята деликатна и спонтанна изповед аз не се съмнявам в своето участие в някаква част от борбата, която мотивира събитията от сегашното време. Любовта и омразата не се импровизират. Те са резултат от нашите духовни конструкции през хилядолетията. Вероятно и аз имам някаква отговорност за службите, които сте се ангажирали да извършите. Нашето незабавно доверие, нашето сътрудничество по този въпрос без никаква предварителна основа, това братско съчувствие, с което идваш при мен, и интересът, с който слушам твоето изложение, ми дават силата да призная, че настоящето отразява миналото. И поради това предлагам да съдействам на твоите усилия по някакъв начин…
– Съдействие? – прекъсна я младежът, почти халюциниращ – невъзможно е… Момчето е мъртво…
Обвита в лъченията на Кларенсио, Антонина заяви със здрав разум:
– А кой ни казва, че Жулио не може да се върне на Земята? Кой ни обявява за неспособни да сторим нещо в полза на малкото дете, което си замина?
— Как? Как? – попита с учудване, нещастният.
— Слушай, Марио. Егоизмът не се проявява заплашително единствено в нашите радости. Често пъти се появява задушаващ и ужасен също и в нашите болки. Това се случва, когато в своята скръб мислим само за себе си. Обявяваш се за престъпник, огорчен, победен, сякаш си бил един герой внезапно хвърлен долу от олтара на общественото възхищение до праха на пренебрежението. Признавам, че фокусирането на твърде много внимание върху въображаема вина е обикновена суета, която ни затваря в карцера на празни мъки. Докато скърбим за своето несъвършенство, ние губим времето, което би било редно да използваме за нашето собствено подобрение.
И променяйки интонацията на гласа си, който стана малко по-твърд, тя добави:
— Някога размишлявал ли си върху страданието на родителите, ранени от раздялата? Размишлявал ли си върху разбитите майчини мечти? Защо да не протегнем братски ръце към родителите в мрака на нещастието? Вярвам в безсмъртието на душата и в изкуплението на нашите грешки. Мисля, че обновлението на деня е символ на благодатта на Господ, която винаги се повтаря по нашия път, за да можем да се насладим на съкровището ѝ от благословии в растеж или пренастройка… Защо ти да не посетиш дома на нашите нещастни приятели, в това време, когато те естествено се нуждаят от обич и солидарност? Възможно е Божествената Доброта да пази там някоя служба за теб с цел твоето повдигане. Кой знае? Завръщането на Жулио може да се осъществи. За това обаче ще е необходимо да се изгради наново майчиния дух…
Преминавайки от енергията на съветник към нежността на сестра, тя добави любящо:
– Бих ли оставил на някой друг привилегията на подобна служба?
— Нямам смелост! – оплакваше се момчето, плачейки.
— Не, Марио! В такива случаи не е смелостта, която ни липсва, а е смирението. Нашата гордост в този свят, въпреки че е ирационална и безполезна, е твърде ангажираща и прекомерна. Ние
не знаем как да освободим личността, изолирана в слузта на нашето преувеличено самолюбие. Накратко, ние затваряме сърцето си в тъмната крепост на суетата и не знаем как да се предадем…
Вкопчвайки се в моралната помощ, която му беше предложена, медицинския работник помоли с разкаяние:
– Антонина, вярвам в твоето приятелство и във висшето разбиране, което струи от думите ти. Помогни ми! Дойдох тук да се моля за помощ и прозрение. Ти самата кажи какво трябва да сторя. Дай ми план. Прости ми за дързостта, бях един човек без вяра… Нямам авторитети или приятели, към които да се обърна… Познаваме се само от дни, но открих в твоето сърце и в твоята къща нещо ново за моя беден дух.. Подкрепи ме и ми помогни от любов към Бог, в чието провидение така искрено вярваш!…
Младата вдовица, чувствайки се наистина негова сестра, галеше ръцете му сякаш бяха стари познати и сега, също в сълзи на емоция и признателност, тя го покани да посетят заедно страдащата двойка на следващата вечер.
Тя щеше да повери Енрике и Лизбела на грижите на една роднина и щяха да отидат в къщата на Амаро, в компанията на Харолдо.
Тя искаше да помогне на Марио в неговото справедливо възстановяване и за тази цел щеше да се радва да го придружи, за да бъде по-полезна.
Младият мъж прие добротата, въодушевен.
Той беше убеден, че редом до Антонина ще намери едно решение.
Една усмивка на утеха се появи на устните му и по този начин оставихме измъчения медицински работник, у когото разцъфтяваше нова и благословена надежда.
0 Коментара