Истинска радост увенча родното трио.
Показвайки притесненото очакване като на ученичка, която иска да получи одобрение от менторите си, Одила вдигна насълзените си очи към сестра Клара, питайки:
– Правилно ли постъпих?
На лицето ѝ се четеше нуждата от окуражение.
Почитаемата приятелка я прегърна близо до сърцето си.
— Ти победи доблестно — каза тя нежно; разбра свещения дълг на любовта. Завинаги ще благославяш този прекрасен ден на отречение и себеотдаване.
Видяхме Одила да се вкопчва в нея, като едно дете в майчините ръце, плачейки силно.
– Не се разстройвай толкова! – призова благодетелката, милвайки косата ѝ.
Разчувствайки също и нас, първата съпруга на Амаро отговори с трудност:
– Плачът ми не е от страдание… Сега се чувствам лека и щастлива… Как не можах да го разбера така и преди!…
– Да, – изразително поясни Клара, – ти загуби духовно тегло, което ти позволява да се издигнеш в нивото. Нашите низши страсти ни привличат като магнит към Земята, както птичата вар задържа птицата да не излети във висините…
И като я помилва, тя великодушно подчерта:
– Хайде! Ти даде чиста любов и следователно чиста любов няма да ти липсва. Оттук нататък тук ти ще бъдеш благословена пратеничка, тъй като сърцето ти ще остане в служба на ангелите пазители на нашите съдби, които бдят над нас самоотвержено, очаквайки ни във Висшия Живот. Отстъпвайки обичта на твоя партньор на другата жена, от чието сътрудничество той се нуждае за своето изкупление, ти ще намериш в него един нов извор на любов, и приближавайки дъщеря си към тази, която трябва да обичаме като сестра, ти придоби незаменимите заслуги да възстановиш своя малък син, чието бъдеще ще можеш да насочваш… Още днес ще бъдеш край своя Жулио…
Върху лицето на преобразената Одила се отпечата светлината на щастието, която струеше от вътрешния ѝ свят.
Слънцето заливаше земята с животворни лъчи, когато я върнахме в болницата, с обещанието да я потърсим по-късно за пътуването до Дома на Благословията.
Действително, след няколко часа, когато пауза в нашите работни ангажименти ни предостави нужната възможност, ние я повикахме за срещата.
Поддържана в прегръдките на Клара, майката на Жулио разкриваше ненадминато удовлетворение.
Това беше първият път след физическата ѝ смърт, когато изживяваше толкова красиво пътуване, избухвайки във възклицания от възхита пред изненадващите игри на светлината.
В околностите на мястото, към което отивахме, тя поемаше ободряващия въздух на дълги вдишвания, заслепена при вида на Природата наситена с парфюми и украсена с цветя.
Одила изпадна във възторг да съзерцава стотиците дечица, които си играха весело. Пребледняла и с внимание приковано към детското множество, в тревожното търсене на сина си, тя беше много дистанцирана психически от нашата група. Поради тази причина тя се остави да я водят, движейки се машинално.
Придружавайки Кларенсио достигнахме до резиденцията на Бландина, която ни посрещна с обичайната любезност.
Влязохме. Нямаше нужда от много думи.
Привлечена от голямата люлка, която се появи пред очите ни, Одила се втурна към болното момче, като извика уплашено:
– Синко! Жулио! Синко!…
Несъмнено Вселенската Мъдрост е поставила неразгадаеми тайни в майчината обич. Нещо чудодейно и божествено съществува във връзките, които обединяват майките и децата, което до момента не бяхме способни да разберем.
Болното дете внезапно се преобрази.
Неописуем израз на щастие покри лицето му.
– Майко! Майко!… – извика той в отговор.
И протегна ръце вкопчвайки се в прегръдката ѝ.
Разплакана, Одила инстинктивно го издърпа от леглото и го целуна разнежено.
Когато преливащите ѝ емоции се успокоиха, тя седна до нас, държейки сина си в скута.
Жулио, който изглеждаше напълно променен, ѝ разказа колко го боли гърлото, показвайки силно наранения глотис.
И като премина този трогателен момент, който развълнува всички ни, Бландина започна общ разговор, подчертавайки радостно:
– Знаехме, че Божествената доброта няма да остави нашия болен без майчина нежност. Сега Жулио ще има край себе си една незаменима отдаденост.
Одила, която беше разбираемо разстроена предвид органичното състояние на момчето, не отговори нищо; все пак Клара каза с обич:
– Надяваме се да настаним нашата приятелка в парка за известно време, а тя със сигурност ще се радва да се погрижи за малкия.
– Да, Училището за Майки има широка гама от възможности – информира Бландина услужливо.
– Одила ще може уверено да се отдаде на задачата по подпомагане, която Жулио изисква. Тя ще получи всички ресурси…
– Измъчва ме, че го намирам така – заяви притеснената майка, като посочи малкия пациент – не мога да разбера причината за една такава голяма язва, без физическо тяло… Нямам базата за да разбера от веднъж всичко, което виждам, дори защото аз бях полудяла, неспособна да разсъждавам…
Забелязах, че Министърът и сестра Клара се спогледаха многозначително, давайки ми идеята, че си говорят чрез мисълта.
Отбелязвайки болезнените майчини препратки, инструкторката посочи нашия съветник с дясната си ръка, добавяйки с добро настроение:
– Кларенсио ще ни изясни по този въпрос.
– Да – започна предпазливо министърът, – сестро, естествено е да се срещнете занапред с различни проблеми, свързани с пътя на издигане, който ви е присъщ. Всички ние се намираме безкрайно далеч от Небесата, за които сме си фантазирали на Земята, и всеки от нас носи в себе си недостатъци, които ще трябва да бъдат преодолени. Миналото се отразява в настоящето.
Усмихвайки се, той добави:
– Нашата съдба е като една река. Колкото и много да се отдели на разстояние от източника, който ѝ е дал живот, тя винаги е свързана към него чрез постоянното действие на течението…
— Ще се опитам да разбера — каза Одила, по-уверена в себе си, — аз съм майка и не мога да се освободя от задължението да подпомагам на малкият си син. Ще му дам всички неотменни грижи за неговото благополучие. Чувствам, че щастието може да бъде постигнато в света, в който бяхме доведени за нашето обновление… Ще работя колкото е в обхвата на силите ми за да видя Жулио напълно възстановен. Днес нови идеали обливат сърцето ми. Задължително е да положа усилия. Всички, които обичаме, рано или късно ще дойдат при нас… Различни надежди оживяват духа ми. Утре, може би в близкото бъдеще, тук отново ще бъдат моите роднини, и не мога да забравя необходимостта да сторя нещо, за да придобия подслона, който ни трябва…
Тя огледа неясно и замислено стаята, сякаш съзерцаваше далечни хоризонти, и заключи:
– Един дом… възстановено щастие… благословията на повторното събиране…
Дълго време вдъхновяващият коментар грееше в стаята, засилвайки пламъка на приятелството и доверието в сърцата ни.
Бландина и Мариана обещаха да сътрудничат, като настояха Одила да живее заедно с тях, докато окончателно се настани в училището, за което бе определена.
Обновената дама прие с признателност.
Сбогувахме се щастливи.
След като се разделихме с Клара, поемайки пътя наобратно към нашата духовна обител, аз сметнах за уместно да разпитам инструктора по въпросите, които се въртяха в главата ми.
Защо да не просветлим Одила за миналото на Жулио? Би ли било препоръчително да я оставим на недостатъчна информация, след като знаехме толкова много за загадките на семейната организация? Защо да не ѝ обясним откровено наложителността от прераждането на момчето?
Кларенсио, както и друг път, слушаше спокойно и великодушно.
Когато приключих с въпросите, той отговори, без да трепне:
– На пръв поглед това в действителност би бил пътят, въпреки това спомените от миналото не трябва да се събуждат напълно, за да не могат безполезните тревоги да разкъсат настоящето ни. Истината за душата е като хляба за тялото, който не може да надвишава необходимата квота за деня. Всяко прибързване генерира бедствия. Освен това не можем да бъдем суетни да претендираме, че виждаме напред мерките, които биха били приятни и конструктивни за любовта на нашата сестра.
Тя все още се чувства напълно интегрирана в майчината обич и сама ще поеме отговорността за работата отнасяща се до прераждането на малкото. Застъпвайки се лично за тази мярка, изпращайки детето в стария му дом, тя ще намери в тази работа благословената служба на братството, като в същото време ще осъзнае своята по-голяма отговорност. Ако я изместим в решенията, Одила щеше да се окаже анулирана в качеството си да действа, докато, поверявайки ѝ инициативата, която случая изисква, тя ще придобие нов интерес да помогне на Зулмира, тъй като втората съпруга на Амаро ще я замени в положението на майка, предлагаща ново тяло на момченцето ѝ…
Възхитен от разсъжденията, които чух, аз се почувствах много доволен от питането.
Кларенсио, обаче, с естествената усмивка, която обикновено се отпечатваше на лицето му, спокойно добави:
– Животът е едно училище и всяко същество в това училище трябва да получи присъщия му урок. Нека сега изчакаме няколко дни. Заинтересована да помогне на болния си син, самата Одила ще ни помогне като му припомни какво щастие е да се върне на Земята.
0 Коментара