Амаро не регистрира поканата на дезинкарнираната си спътничка, под формата на чути думи, но я отчете като един мълчалив апел в менталната сфера.
Той отиде до трапезарията, мислейки за Зулмира, с неудържимото желание да ѝ съобщи за странното задоволство, което го бе обладало.
Не беше ли редно да сподели с болната съпруга вълната на радост, в която се къпеше?
Видяхме, че Одила потрепери за момент, като наблюдаваше внезапното му щастие от перспективата за възстановяване на привързаността към втората жена. Разбрах усилията, които инициативата изискваше от женското ѝ сърце и още един път осъзнах, че смъртта на тялото не освобождава Духа от задължението да се обновява. Дълбоко в себе си тя не можеше веднага да почувства пълно освобождение от ревността, въпреки това приемаше идеала за пречистване, който беше имплантиран в чувствата ѝ и не изглеждаше склонна да пропусне възможността за пренастройка.
Забелязвайки загубата на сили, Клара се приближи до нея и заговори майчински:
– Да продължим с твърдост. Всяко добро, което сториш на Зулмира, ще се обърне в твоя полза. Не се обезкуражавай. Помогни си. Волята, в търсене на доброто, върши чудеса в нас самите. Саможертвата е цената на истинското щастие.
Любящата прегръдка на благодетелката ѝ вдъхна нова енергия.
Очите ѝ отново блеснаха.
Вкопчена в съпруга си, тя нежно го побутна към леглото, където горката болна си почиваше.
Пациентката, разбира се, отдавна беше изгубил контакт с всяка проява на привързаност от страна на партньора, за това, виждайки грижовното му и щастливо лице, тя показа голямо удивление.
– Зулмира! – попита той, навеждайки се към лицето ѝ, костеливо и печално – наистина ли си по-добре?
– Да… да… – въздъхна колебливо запитаната.
– Чуй! Днес се събудих с мисълта за нас, за нашето щастие… Не мислиш, че е време да реагираме срещу страданието, което ни заобикаля? Тревожа се за теб, прикована към леглото и унила, от смъртта на Жулио…
Забелязах, че от гърдите на Амаро се излъчваше голям поток от сияеща енергия, точно както една струя от сребристо-зелени лъчи светлина, която се увиваше около гръдта на Зулмира, събуждайки неудържими емоции.
Нещастната дама започна да плаче, създавайки впечатлението, че изпратените към нея флуиди умиват сърцето ѝ.
Кларенсио спокойно съобщи:
– Както виждаме, искреността разполага с характерни ресурси. Тя излъчва сили, които не оставят място за измама. Чистото чувство, с което Амаро сега се обръща към съпругата си, е решаващ фактор тя да си стъпи на крака и да се излекува.
Железничарят, подпомаган от Одила, избърса сълзите, които се стичаха в обилни количества от тези измъчени и тъжни очи, и продължи:
– Моля те да ми се довериш! Все пак сме си спътници един на друг… Как да бъда щастлив без твоята помощ? Не сме се оженили, за да плачем…
– Амаро! – възкликна агонизиращата събеседничка, запазвайки все още последните ментални остатъци от комплекса за вина, в който се терзаеше – как ти благодаря за радостта на този час!… Въпреки това образът на Жулио не напуска паметта ми… Усещам, че угризенията ме преследват. Не направих всичко необходимо, за да спася малкото момче, което ми повери!…
– Да забравим миналото – потвърди съпругът, решително – всички принадлежим на Бог и вярвам, че Божествената Воля живее с нас навсякъде. Несъмнено Жулио ни липсва много, но не можем да се откажем от живота, който Небето ни е възложило. Важно е да се бориш, търсейки победа.
Свързан с ума на първата съпруга, която правеше всичко, за да му помогне, той продължи с трогателен глас:
– Не забравяй, че ние принадлежим на моралните ангажименти, които сме поели… Привързаността към момченцето ми означаваше много за сърцето ми. И все пак не може да бъде по-важно от нашата любов!… Трябва да се възстановиш! Да си живеем живота!… Имаме Евелина и нашето щастие!…
Пациентката седна, очите ѝ бяха оживени и различни.
И когато съпругът ѝ седна до нея, ние видяхме Одила с доволно лице да отива в стаята на дъщеря си.
Ние инстинктивно я придружихме за да ѝ помогнем при трудност. Но тя, за наша неописуема изненада, постави десницата си на челото на момичето, търсейки нейното присъствие.
След няколко мига Евелина, в Дух, се върна в стаята, където тялото ѝ спеше.
Виждайки майка си, тя се затича да я прегърне.
И двете се сляха в една дълга и трогателна прегръдка, смесвайки сълзите си.
– Най-накрая! Най-накрая!… – извика удивената младата жена.
– Дъще моя! Дъще!
И тогава майката отправи пламтящите си с надежда очи към нея, изказвайки една молба:
– Евелина, помогни ни! Ако не се обединим в светлината на разбирателството и на работата, дома ни ще изчезне… Баща ти и аз не можем да се справим без твоята помощ. Щастливото продължение на нашата задача зависи от здравето и спокойствието на Зулмира… Бог не ни е събрал за безразличие или за егоизъм, но за една цялостна служба един към друг!…
– Майчице, – обясни възторжената млада жена, – молих се, молих се на сърцето ти да ни помогне…
– Да, Евелина, знам, че в твоето себеотрицание не пренебрегваш молитвата. Исус е получил твоите молитви… Мислех си, че съм глуха, жертва на разрушителния шум на собственото ми неразбиране. Чувствам, обаче, че днес душата ми се събужда… и виждам, че зависи от нас да сторим нещо, за да възстановим уважението на баща ти и радостта на нашата къща…
– Ще продължа да се моля…
– Не забравяй молитвата, скъпа моя, но молба, в която няма действие, може да стане едно цвете без парфюм. Да помолим за помощ Господа, но нека да направим нещо, за да допринесем за неговото божествено служение… Нека започнем с възстановяване на доверието в твоята нова майка. Дръж се по-добре с нея… Потърси я, положи усилия в работата по опазване на домашно спокойствие, за да може Зулмира да бъде сигурна в твоята обич и твоето синовно разбиране… Една роза на масата, едно усърдно помитане на дома, една грижливо съхранена дреха, една четка, поставена на правилното място, всички тези неща са служене на Исус в светилището на семейството, с които трябва да подчертаем религиозната мисъл… Не се спирай само на добрите намерения. Раздвижи се в работата, която окуражава хармонията. Бъди ангелът на служба в нашата семпла къща! Зулмира има нужда от една сестра, от една дъщеря!… Възползвай се от възможността и направи най-доброто!…
Евелина, с неописуемо задоволство, озаряващо лицето ѝ, прегърна майка си с изключителна нежност и я целуна много пъти.
Скоро след това, подчинявайки се на въздействието на пратеничката Клара, Евелина се върна обратно в плътското си тяло и се събуди очарована.
Толкова голямо ѝ се струваше собственото щастие, че имаше впечатление, че е слязла от небесната сфера. Образът на Одила, любяща и красива, сега заемаше цялото огледало на психиката ѝ.
Тя протегна ръце наоколо, сякаш все още можеше да докосне майка си с телесните пръсти, запазвайки съвършена памет от незабравимия разговор.
Много щастлива, тя стана с един скок и се облече.
След като се уми набързо видяхме Одила да я хваща за ръце, и също да я подтиква да отиде при Зулмира.
Подтикната от майчиното влияние, тя мина през трапезарията и пристигна при мащехата си, като ѝ поднесе малък поднос със лека сутрешна закуска.
Амаро и спътничката му я приеха, възхитени.
Боже мой, – каза пациентката, усмихвайки се, – имам впечатлението, че един ангел е дошъл в къщата ни. Всички днес осъмнаха с щастие и добро настроение!…
Евелина дойде до леглото, събра двамата съпрузи в една прегръдка и заговори ликуващо:
– Сънувах мама! Видях я толкова ясно, сякаш все още беше с нас. Тя заяви, че имаме нужда от любов и препоръча да бъда за Зулмира дъщерята, която няма!… Ах! Какво щастие!… Мама чу молитвите ми!
Железничарят с радост отбеляза информацията, запазвайки обаче за себе си спомените от нощта, за да не нарани уязвимостта на партньорката си. А Зулмира, на свой ред, въпреки че си спомняше повтарящите се кошмари, през които бе преминала, чувствайки се измъчвана от ревността на Одила, задуши собствените си спомени, за да се придържа с цялото си сърце към оптимизма на този благословен момент на мир и обновление.
Гледайки мащехата си с възторг, момичето добави:
– Искам да бъда по-добра, по-прилежна и по-дружелюбна!… Ти, татко и аз ще бъдем по-щастливи оттук нататък.
Горката дама въздъхна успокоена и добави:
– Без никакво съмнение, Одила трябва да е нашият дух-закрилник… Тази сутрин има много радост, не може нашето щастие да е само сън или просто съвпадение!
Това свидетелство на благодарност, дошло най-спонтанно от жената, смятана дотогава за враг, докосна скритите фибри в душата на първата съпруга на Амаро, която не може да понесе емоцията и започна да плаче сред чувства на признателност и радост.
Сестра Клара я прегърна и заговори смирено:
– Плачи, дъще моя! Плачи от радост! В действителност, когато възвишената любов проникне в сърцето ни, светлината на Господ започва да управлява стъпките на нашия живот.
0 Коментара