Одила, под патронажа на сестра Клара, беше приета в едно лечебно заведение за няколко дни. А за седем поредни нощи ние посещавахме Зулмира, в компанията на нашия съветник, за да помогнем за нейното подобрение.
Втората съпруга на Амаро изглеждаше по-добре, по-тиха, по-спокойна. Тя обаче не беше излязла от инерцията, в която се беше оттеглила. Беше отхвърлила безпокойството, на което беше обект, но продължи да се предава на крайно вцепенение и меланхолия. Недохранена, апатична, тя лежеше в пълно униние.
В отговор на обичайното ни запитване Кларенсио отбеляза загрижено:
– Сега тя е свободна, но изисква стимул, за да се извади от това изтощение. Липсва ѝ воля да се бори и да живее. Все пак, нека имаме доверие… Самата Одила ще благоприятства нейното възстановяване. Тъй като духовното ѝ зрение е възстановено, първата съпруга на Амаро ще приеме императива за отречение и братство за да изгради бъдещето, което я интересува.
Зулмира в действителност бе останала свободна и спокойна. Частите на тялото работеха с безупречна хармония, но всъщност нещо все още липсваше… Машината се показваше ребалансирана, но въпреки това стоеше мързелива, изисквайки адекватни мерки.
Една седмица по-късно сестра Клара ни покани за кратко съветване. Съобщи ни, че Одила показва голяма трансформация.
Подложена на магнетизираща помощ, с цел да проучи миналото, тя разпозна наложителността от нейното сътрудничество за съпруга, за да постигнат и двамата истинска победа в нивата на духа.
Тя копнееше за среща с малкия си син, беше готова да направи всичко за да бъде полезна на съпруга и на дъщеря си…
И за това тя щеше да се бори със спонтанното отблъскване, което изпитваше към Зулмира, на която щеше да помогне като на сестра, като се пренастрои подобаващо за да я подсили и подкрепи.
Благодетелката изглеждаше доволна.
Тя препоръча да доведем Амаро на следващата нощ възможно най-скоро, когато той може да отсъства от физическото тяло, до духовната къща, където се намираше Одила за поправка.
От помирението между двамата със сигурност щеше да произлязат най-добрите резултати.
Майката на Евелина беше обновена и щеше да покаже доказателство за преустройството си, правейки първите усилия за помирение.
Молбата на Клара беше удовлетворена с радост.
След полунощ, когато железничарят се беше поддал на нежното влияние на съня, ние го поведохме към посоченото място.
В светлата, цветна стая в убежището за възстановяване, в което се намираше Одила, инструкторката ни очакваше заедно с нея.
Бащата на Жулио, който стоеше по-малко съзнателен край нас, при разпознаване на присъствието на жената, която обичаше, той коленичи, опита да си проясни съзнанието, колкото му беше възможно при такива обстоятелства, и възкликна възхитен:
– Одила!… Одила!…
– Амаро! – отговори предишната му спътничка, тогава напълно преобразена – Аз съм! Аз съм, която те моли за смелост и вяра, спокойствие и безстрашие в задачата, която трябва да бъде изпълнена!…
– Писна ми, писна ми… – извика той, и сега сълзите му се изливаха обилни.
Одила, подкрепена от своя благородна приятелка, се изправи с известно затруднение и, като приглади косите му, попита с трогателен глас:
– Писна ти от какво?
Отегчен съм от живота… Ожених се повторно, както знаеш, вярвайки, че така гарантирам сигурността на децата ни за бъдещето. Но жената, за която се ожених, не може да ти стъпи на малкото пръстче… Бях измамен! Вместо щастие, намерих разочарование, което не мога да прикрия!…
И поглеждайки я с трогателно изражение, коментира тъжно:
– Нашият Жулио загина при едно бедствие, когато олицетворяваше за мен най-добрите ми стремежи, дъщеря ни вехне в една стая безрадостно, а мащехата, която им наложих, гние в едно легло!… Ах! Одила, способна ли си да разбереш какво понасям? Аз молих за смърт Небесата, за да можем да се съберем отново във вечността, но смърт не идва…
Съпругата, разбираемо по-красива от изкупителните мисли, които сега бликаха от съществото ѝ, с очи, замъглени от сълзи, му заговори с незабравима интонация:
– Да, Амаро, разбирам! И аз страдах много, но днес осъзнавам, че нашата болка е влошена от самите нас… Защо трябваше да превръщаме разстоянието в бунт, а копнежа в отровна жлъч? Защо не признаем Върховенството на Бог, в насочването на нашите съдби? Ние нямахме знание как да култивираме любовта, която представлява саможертва на Земята, за съграждане на нашия духовен рай… Изисквахме когато трябваше да даваме, измъчвахме, когато от нас зависеше да помиряваме!… Амаро, необходимо е да успокоим сърцето, така че животът да ни помогне да го разберем, важно е да дадем от себе си, за да получим от другите помощта, от която имаме нужда… В грубостта на моите некултивирани чувства, аз наторявах тръните на ревността, измъчвайки мислите ти и тормозейки нашата къща! Но за няколко кратки дни аз придобих по-дълбоко вникване в нашите проблеми, използвайки ключа на добрата воля!… Искам да се усъвършенствам, да напредвам, да се обновя…
Железничарят я погледна нежно и благоговейно и подчерта унило:
– Това не спира ужасната реалност. Ние се намираме в два различни свята… Горкият аз! Чувствам се нестабилен и нещастен!…
– И аз бях такава; и все пак потърсих в тишината и в молитвата маршрута за обновление.
– Какво да правим със Зулмира, поставена между нас като пречка пред нашето истинско обединение?
– Не разсъждавай така! Тя не би останала на твоя път без една правдива причина.
В този момент Кларенсио се приближи до железничаря и, докосвайки челото му с десницата си, като така способства за незабавното възстановяване в менталното му поле на спомените за дълговете, които е сключил в Парагвай.
Амаро потръпна и продължи да слуша.
– Ако Зулмира беше поставена в храма на нашата любов, – продължи Одила, възхитително вдъхновена, – това е защото нашата любов ѝ дължи благословията на щастието, което ние притежаваме…
– Да… да… – одобряваше сега събеседникът, под влияние на откъслечните възпоменания, които навлязоха в сърцето му.
– Нека я тълкуваме като наша дъщеря, като сестрата на Евелина, чиито стъпки, зависи от нас да съпроводим към доброто. Домът не е само обиталище на телата… Той е гнездото на душите, в чийто сладък уют развиваме крилете, които ще ни пренесат до върховете на вечната слава. Нека приемем изпитанието и болката като благословени инструктори на нашето пътуване към Бога…
– Обаче – тъжно размишляваше младия мъж – знаеш колко те обичам!…
– Ти, от своя страна, също не си в неведение, че твоето сърце за мен представлява най-голямото съкровище на живота, въпреки това днес аз виждам един по-обширен хоризонт… Струва ли си наистина блясъкът на затворените оазиси? Каква полза би имало от изграждането на един дворец, насред пустинята, където нашето изобилие щеше да унижава пътниците, които минават край нас, полумъртви от жажда и глад? Как да категоризираме привързаността, която се е извратила в изолация, под предлог за запазване на щастието само за себе си? Нека се обновим, Амаро! Никога не е късно да започнем отначало за добро!… Да работим, като оценяваме и времето и живота!…
Докоснат може би в най-интимните фибри на душата, бащата на Евелина плачеше конвулсивно, вдъхвайки съжаление… Одила го прегърна с още повече нежност, а Клара ни покани да се разходим през голямата градина в съседство.
За кратко можехме да се потопим в пълно съзерцание на небето…
Двамата съпрузи се настаниха в едно уханно кътче на градината за разговор насаме.
Забелязахме, че съветничката е загрижена да ги остави един на друг, за по-сигурно духовно приспособяване.
И докато двамата се оттеглиха в утешителни откровения, ние малко се дистанцирахме, възхищавайки се на красотата на нощта.
Небето проблясваше прекрасно.
Далечни съзвездия сякаш ни помахваха, указвайки славно бъдеще…
Нежни бризове се плъзгаха, леко, сякаш бяха галещите и неосезаеми ръце на вятъра, докосващи главите ни.
Цветя с рядка красота хвърляха лъчи дневна светлина от чашките си, като малки, изящни резервоари на слънчево великолепие.
Сестра Клара ни очарова със своето блестящо слово. С очарователна простота коментира пътуванията си до други сфери на работа и дейност, възхвалявайки във всеки разказ любовта и мъдростта на Небесния Отец.
Дълго време възторжено обменяхме впечатления за превъзходството на живота, който ни се разкрива винаги все по-изненадващо и по-красиво, във всеки план на Сътворението.
Новият ден наближаваше…
Върнахме се в компанията на двойката, за да отведем Амаро към земния му дом. В края на голямата преоценка и съглашение и двамата имаха умиротворени и сияещи лица.
Сестра Клара хвана ученичката си за ръцете и двете ни последваха в пътуването ни наобратно.
У дома Амаро се сбогува с нас, усмихнат и спокоен.
Готвихме се да се оттеглим, когато инструкторът ни предупреди:
– Нека почакаме. Одила ще поднови задачата си днес.
Часовникът показваше шест сутринта.
Като ученичка в изпитен ден, преобразената майка на Жулио ни гледаше в изключително очакване…
Амаро се върна във физическото си тяло, отваряйки очи в отлично разположение.
Той не беше в състояние да разкаже конкретните аспекти на пътуването, но запази в мозъка си неопределимата сигурност, че е бил с първата си жена „на някакво място“ и че я е видял оживена и щастлива.
Протегна ръце със сладкото спокойствие на онзи, който се намира в края на дълго и мъчително нервно напрежение.
Стана, забелязвайки, че денят започва радостен и красив, без да осъзнава, че радостта и красотата са се възродили в него самия.
Идеше му да се смее и да пее…
И след като излезе от банята, където си тананика тихо една песен, която му напомняше за времето, когато се беше оженил за първи път, той се върна усмихнат в спалнята.
Тогава Одила го прегърна нежно и възкликна:
– Да вървим, скъпи! Нека разпрострем нашето щастие! Зулмира чака за нашата любов…
0 Коментара