Домашният пейзаж в къщата на Амаро не показваше никаква промяна.
Зулмира, под тормоза на Одила, която наистина вампиризираше силите ѝ, лежеше в леглото, апатична и опустошена, като жива статуя на мъката и страха, слушайки вятъра, който свистеше навън…
По-слаба и унила, тя изглеждаше изтощена.
Сестра Клара, след кратък разговор с нашия съветник, ни помоли да спазваме малка дистанция. Като се приближи до майката на Евелина, която също като болната не осъзнаваше нашето присъствие, тя протегна ръце в молитва.
Под силна емоция аз проследих красивата картина, която се разкриваше божествено пред очите ни.
Постепенно стаята беше завладяна от огромен кръг от светлина, а инструкторката се беше превърнал в негово сияйно ядро. Нашата приятелка приличаше на една звезда, внезапно донесена на Земята, с протегнати ръце настрани във формата на крила, на път да предприеме върховен полет…
Огромен ореол от златен блясък я заобикаляше, сякаш ефирно и луминесцентно злато рамкираше нейната лека и възвишена форма… Отражения от такъв характер преминаваха като лъчения в различни нюанси, в кръгове, затворени сами в себе си, вървейки от отблясъци на злато и опал до ярко розово, от ярко розово до лазурно синьо, от лазурно синьо до светло зелено и от светло зелено до меко виолетово, което се преливаше в други аспекти, които не успях да разгранича…
Добих идеята, че сестра Клара е станала център на чудотворна дъга, за чието съществуване никога не бих успял да предположа.
Къщата бе станала твърде тясна за този благословен източник на успокояващи, неописуеми лъчи.
Забелязах, че самата Одила е утихнала сякаш контролирана под лека принуда.
В екстаз аз едва успях да произнеса няколко едносрични думи, търсейки разяснение от нашия инструктор.
– Сестра Клара – информира Министърът, също толкова възторжен – вече е постигнала цялостен баланс на своите центрове на силата (енергийните центрове), които излъчват сияйни и отчетливи вълни. В молитва под стимула на извисения си ум, тя излъчва вибрации от своите пречистени чувства, които представляват проекции на хармония и красота, произлизащи от нейното същество.
Ако бяхме на същата еволюционна позиция като нея, сега щяхме да влезем в непосредствена връзка с висшия план на съзнанието, в който тя се манифестира. И тогава, вместо просто да наблюдаваме това разгръщане на светлина и цвят, щяхме да възприемем славното послание, което се роди от сърцето ѝ, тъй като излъчванията пред очите ни представляват музика и слово, мъдрост и любов във мисълта, изразяваща се чудна и жива… Съвършения духовен синхрон обаче е възможен само между онези, които се сливат в пълен афинитет…
Преобразената пратеничка изглеждаше по-красива. Тя се приближи към първата съпруга на Амаро и покри очите ѝ с бялата си като лилия дясна ръка.
– Вижте, – каза Кларенсио щастливо, – тя има способността да усилва виждането. Одила ще разпознае присъствието ѝ така, както ние я виждаме.
В резултат видяхме, че майката на Евелина, докосната от тези небесни пръсти, издаде див вик на възторг и падна на колене.
Естествено заслепена от сиянието, в което беше обгърната неочакваната посетителка, тя започна да плаче, умолявайки:
– Ангел Божий, помогни ми! Помогни ми!…
– Одила, какво правиш? – попита пратеничката с незабравима нежност в гласа.
– Тук съм, отмъщавам си от любов…
– Има ли обаче някаква допирна точка между любовта и отмъщението?
Срамежливо посочвайки тъжната спътница, която лежеше окована към леглото, Одила се опита да запази характерното си отношение, възкликвайки жестоко:
– Трябва да изхвърля натрапницата, която ограби къщата ми! Тази нещастна жена ми отне мъжа и уби момченцето ми!… Който обича, взема справедливостта в свои ръце!…
– Бедна дъще! – отвърна Клара, прегръщайки я. – Който обича посява живот и радост, борейки се със страданието и смъртта… Когато нашите любовни чувства се превърнат в мъчение за онези, които вървят до нас, ние не таим друго чувство освен неистова привързаност към нас самите, превръщайки се в център на недостоен егоизъм. Ние се намираме пред нещастна сестра, хвърлена в болезнено изпитание. Не те ли боли да я видиш съсипана и нещастна?
– Тя се омъжи се за мъжа, когото обичам!… – изхлипа Одила повече в контрола на магнетичното влияние на пратеничката, отколкото впечатлена от нейните красиви думи.
— Не би ли било по-справедливо — каза Клара простичко, — да отчетеш, че той се ожени за нея?
И галейки треперещата ѝ глава, инструкторката добави:
– Одила, ревността, която не унищожаваме, докато имаме възможност за работа в плътното тяло, се превръща в болезнена клада, която изгаря сърцата ни след смъртта. Успокой се! Жената от плът, която беше, сега трябва да направи място на жената от светлина, която трябва да бъдеш. Вратата на земния дом, където мислеше, че си кралица на малка империя до безкрай, се затвори заедно с материалните ти очи! Престоя на Земята е като един ден в училище… Всички блага, на които сме се радвали в света представляват ресурси, над които Господ ни е дал условна собственост. Докато сме там рядко си спомняме, че съкровището на домашната обич е нещо като скъпоценната сеитба, чиито ценности трябва да разширим…
– Започваме делото на любовта у дома, но е необходимо да го развием в посока на цялото Човечество. Имаме един единствен Отец, който е Господ на Безкрайната Доброта, в който се центрират нашите надежди… За това всички сме братя, съставни части на едно единствено семейство… Представяли ли си някога, че си на мястото на Зулмира, изживявайки нейните трудности и страдания? Успя ли да се поставиш в позицията на съпруга, който твърдиш, че обичаш? Ако беше останала в света без неговата компания, с малки деца, нуждаещи се от утеха и издръжка, не би ли почувствала признателност към някой, който ти помага да ги защитаваш? Ти вземаш предвид само своите проблеми… Междувременно любимия мъж остава в затвора на мрачни вътрешни страдания, бори се с тревожни съмнения, без ти да се поставиш в състояние да му помогнеш…
– Не ми говори така! – възкликна събеседничката, с явни признаци на мъка. – Мразя негодницата, която открадна щастието ни…
– Одила, помисли! Забрави ли, че жената винаги е майка? Гробът няма да ти върне тялото, което Земята е погълнала, и ако желаеш да си върнеш нежността и доверието на спътника, който си оставила назад, трябва да знаеш как да го обичаш с духа си. Промени импулсите на сърцето! Нали не предполагаш, че Амаро ще е способен да те обича, както си неуравновесена сред отровните тръни на възмущението, ако изведнъж дойдеше при нас…
– Тя обаче уби сина ми!…
– Как можеш да докажеш подобно обвинение?
– Натрапницата завиждаше на мястото му в сърцето на Амаро.
– Да – съгласи се нежно Клара – признавам, че Зулмира се държеше така. Когато сме още неопитни и невежи, докато пребиваваме на Земята, това може да блокира зрението ни, но не би било справедливо само поради тази причина, да ѝ приписваме смъртта на малкия… Размишлявай! Истинското братство ще ти помогне да усетиш в онази, която те замени в дома, една дъщеря податлива да получи твоята обич и напътствие… Вместо да изковаваш един враг върху зловещата наковалня на жестокостта, ти ще изградиш една благородна и лоялна отдаденост, за да обогатиш живота си. Извличайки светлината на твоята любов от горящите пламъци на ада на ревността, в който се мъчиш по собствено желание, наистина ли ще бъдеш едно вдъхновение и една благословия за скъпия мъж и за дъщерята, която плаче за твоята помощ!…
Може би, защото Одила, почти сломена, просто плачеше, пратеничката я погали по косата и добави:
– Знам, че страдаш и като измъчена майка… Не забравяй обаче, че нашите деца принадлежат на Бог… И ако смъртта е прибрала детето, над което трепериш, отделяйки го от бащините ръце, то Божествената Воля е определила раздялата…
Пратеничката я галеше по челото, оставяйки ни впечатлението, че я подлагаше на нежни магнетизиращи операции.
След няколко мига, в които можехме да чуем само риданията на преобразената Одила, почитаемата приятелка подчерта:
– Защо не позволиш за да се разчисти собствения ти път, за да срещнеш отново своя ангел и да го гушнеш отново в ръце, вместо да се посвещаваш безполезно на отмъщението, което заслепява очите и вледенява сърцето?
Клара, разбира се, беше достигнала чувствителната точка на тази разтревожена душа, защото нещастната майка на Евелина, сякаш отхвърлила от себе си всички съжаления, които господстваха над чувствата ѝ, извика, като диво животно поразено от болка:
– Моят син!… Моят син!…
И конвулсивният ѝ плач стана по-измъчен, по-трогателен.
Пратеничката на доброто я прегърна с майчина ласка и ѝ проговори на ухо:
– Радвай се, мила сестро! Голямо е твоето щастие! Можеш да помогнеш и това представлява най-голямото щастие! Нищо не ти пречи да помогнеш на твоя другар от човешкото преживяване. Това е в твоя обсег. Достатъчно е една молитва на чиста любов, свидетелствайки за твоето разбиране и твоето благочестие, за да преодолееш намалената дистанция между твоето страдание и обожавания син!… Вече двадесет и два века очаквам за една подобна минута за моето копнеещо и агонизиращо сърце, тъй като моите близки все още не искат да се вслушват в моите съвети!
Гласът на Клара сякаш беше смесен със сълзи, които така и не се появиха.
Завладяна от вибрациите на небесната пратеничка, Одила се вкопчи в нея, продължавайки да плаче конвулсивно, докато инструкторката повтаряше с майчина загриженост:
– Хайде, дъще! Да потърсим нашето обновление с Исус!…
Подкрепяйки я, Клара я изведе навън, придържайки я към собствения си гръден кош.
До нас Кларенсио ни информира:
– Сега Зулмира ще може да се възстанови. Противничката се оттегли без насилието, което щеше да я увреди ментално.
И придружавайки нашия съветник, ние се отдалечихме на свой ред, като същевременно запазихме вниманието си фокусирано върху продължението на нашето поучително приключение.
0 Коментара