
– Жулио! Жулио! Ела, страхливецо! … – изрева медицинския работник обладан.
И може би осъзнавайки, че Амаро бе спечелил нашата симпатия поради спокойствието, с което понасяше ситуацията, той продължи да го призовава, с негодувание:
– Ела да махнеш маската на негодника, който иска да ни разчувства! Жулио, мразя те! Но трябва да се появиш! Обвини своя позорен убиец!…
Министърът доброжелателно се опита да го задържи, но Силва, като неопитомено жребче, жестикулираше невнимателно и продължи да вика:
– Жулио!… Жулио!…
Да, Жулио не отговори на призоваването, но се появи някой, който ни изненада.
Самата сестра Бландина, все едно беше извикана поименно, застана до нас.
Обгърнати от сладката светлина, която ни обля неочаквано, ние притихнахме объркани, с изключение на Кларенсио, който остана спокоен, сякаш очакваше подобно посещение.
След като ни поздрави, Бландина смирено помоли:
– Братя, от любов към Исус, слушайте!… Имаме Жулио, под нашата охрана. Той е болен, страдащ… Вашите индивидуални призиви променят начина му на съществуване… Той психически може да се яви на срещата ви обаче сега минава през тежките изпитания на пренастройката… Идвам да помоля за вашето милосърдие!… Съжалете се над онзи, който днес се стреми да забрави това, което беше вчера, за да може в утрешния ден да се възстанови ефективно!
Имаше толкова много болка и толкова много нежност в тази молба, че вибрациите на околната атмосфера внезапно се промениха.
Започнах да разбирам по-ясно мрачния сюжет на живия роман, с който си имахме работа.
Жулио, болното момче, беше спътникът, който се бе върнал в положение на син на приятеля, с когото някога имаше пререкания…
Не можах да продължа, обаче, с отклонението в мислите си, защото Марио Силва, вероятно негодуващ срещу емоцията, която доминираше в нашия дух, започна отново да се оплаква:
– Ангел ли си или жена, няма да се боря срещу тази магия! Няма да се боря! Но трябва да хвърля този бандит от скалата, която заслужава за откровените му лъжи!… Нека си остане Жулио на Небето или в ада, под попечителството на архангели или демони, аз все пак изисквам цялата истина да излезе!… Позовавам се на свидетелството на Лина! Нека Лина се представи! Нека тя свидетелства! Ако се срещаме тук, призовани от съдбата, която ни оковава един към друг, нека също така коварната жена да бъде изслушана…
Нашият инструктор, поемайки духовното ръководство на групата, ни покани с енергия и нежност:
– Лина не е далеч от нас. Хайде да влезем.
Заповедта беше изпълнена.
В слабата светлина на стаята, която вече познавахме, втората съпруга на Амаро лежеше покорена от другата.
Докато Одила ни изглеждаше по-злобна и по-сурова, Зулмира беше по-обезкуражена и депресирана.
Кларенсио прегърна Марио, като баща, който взема нежно едно дете, и като посочи болната, добродушно поясни:
– Приятелю, успокой се! В момента Лина Флорес страда в пещта на борбата и саможертвата, за да се възстанови. Изгаси пламъка на омразата, която изгаря сърцето ти! Остави едно ново разбиране да облагодетелства наранената ти душа!… Не е наша работа да навредим на пътя на тези, които търсят възстановяването, което им е необходимо!
Пред стреснатия и агонизиращ поглед на Марио, министърът отбеляза:
– Днес Лина с огромни трудности се опитва да достигне висотата на един почтен брак и, преодолявайки огромни препятствия, изгражда основите на майчинската мисия, към която се е насочила… Нека ѝ помогнем с нашите вибрации на разбиране и доброта. Когато наистина обичаме, на първо място това, което ни интересува е щастието на любимото същество…
Нашата група направи още една крачка напред.
До нас Бландина поддържаше състояние на молитва.
Съветникът се приближи до пациентката с уважително внимание. Когато тя се показа с костеливото си и тъжно лице пред медицинския работник, той я позна и извика ужасен:
– Зулмира! Зулмира, тогава е Лина, която се е върнала?
Министърът я погали по главата и накратко съобщи:
– Да, тя се върна в компанията на Армандо, за болезнена поправка. Брачният съюз за тях не беше един замък от портокалови цветчета, а по-скоро едно сдружение на духовни интереси за регенеративна работа. Армандо, който се бори в плана на реалния живот за да си стъпи отново на краката, пое ангажимента да ѝ върне женското достойнство, подкрепяйки тихите й тревоги…
Зашеметен, Силва възкликна, залитайки:
– Значи искаш да кажеш, че Зулмира ме предаде два пъти?
(да припомним че в миналото Лина става съпруга на Естевес (Марио Силва в настоящия живот), и живеят щастливо докато той не запознава двамата си приятели Жулио и Армандо с Лина, след което тя започва връзка с Жулио и Естевес огорчен си тръгва, а по късно Лина вече е с Армандо, на което разочарование Жулио реагира със самоубийство)
— Не говори за предателство — поправи го Кларенсио невъзмутимо. – Важно е да разбереш! Довчера Армандо слушаше низши призиви на страстта, несъвместими с отговорностите, на които беше пазител. Днес като Амаро, той, макар и ограничен, е принуден да отговаря на изисквания с поучителен характер, от които всъщност няма да има правото да бяга. Лина Флорес имаше нужда някой да я върне в обновителната служба, с цел тя да се квалифицира да помогне на Жулио правилно. Всички сме длъжници един на друг. Душите се подобряват, група по група, като малки съзвездия, гравитиращи около Великото слънце, Исус Христос!…
Както една планета, която се отдалечава от центъра, в който е интегрирана, ти си изоставил орбитата на старите спътници на еволюцията, но попадаш поради вибрациите на обич и омраза в центъра на силите, в които Леонардо Пирес и Лола Ибарури очакват твоето незаменимо сътрудничество, така че да се освободят пред Закона.
(припомняме, че Леонардо, с който започна книгата като духа на стареца, на младини бе убил Естевес (сегашния мед. работник Марио Силва), защото му бе отнел любимата Лола Ибарури (днешната Антонина, и преродена като внучка на Леонардо.)
В едно друго време Амаро раздели Зулмира и Жулио, установявайки раздиращи тръни помежду тях… Сега от него зависи да ги събере в семейна обич, така че в позицията на майка и дете да се балансират с освещаваща обич…
Някога ти, Естевес, изолира Леонардо от нежната помощ на Лола, създавайки задушаващи смущения по собствения си път напред… Подготви се с вяра да ги събереш отново в домашния храм, също в положението на син и майка, по такъв начин, че да се изкупят за благословението на чистата любов… Нашите действия са претеглени от Божествената Справедливост… Не можем да измамим Върховния Бог. Нашите дългове, точно поради това, трябва да бъдат изкупени, монета по монета.
Малката лекция беше от голяма полза за нас.
Амаро бе навел глава, показвайки се готов да се подчини на предписания от по-висш характер, каквито и да са те.
Марио Силва обаче не изглеждаше буден за истините, които Кларенсио беше изказал.
Хипнотизиран от съзерцанието на скъпата жена, той изглеждаше безразличен.
След като я гледаше, погълнат между обичта и отвращението, той разчупи тишината, която беше обгърнала стаята, ревейки в отчаяние:
– Не мога да се променя, нещастния аз!… Ще мразя! Ще мразя негодника, който се завърна!… Само отмъщението ме устройва. Не искам да прощавам! Не искам да прощавам!
Отново разярен и неспокоен, като звяр пуснат на свобода, той вдигна свити юмруци срещу нещастната жена, която лежеше в леглото, в жалко вцепенение. Неговото духовно тяло сега беше заобиколено от тъмносива аура, която излъчваше неприятни и разстройващи лъчи.
Нашият съветник го освободи от магнетичното влияние, което изтощаваше енергиите му.
Веднага щом разпозна че го няма контрола, който задържаше неговите движения, Марио Силва се отдръпна, възкликвайки:
– Не издържам повече! Не издържам повече!…
И изтича в лоното на нощта.
Кларенсио ни препоръча да последваме стъпките му, докато той помага на железничаря и съпругата му, в сътрудничество с Бландина.
– Разбира се медицинския работник – услужливо информира министъра – ще се върне в плътното тяло в мъчително здравословно състояние. Анестезиращи пасове биха му били от полза. Не бива да си спомня сериозното преживяване от този час. Инцидента, провокиран от собственото му умствено настояване, може да доведе до опасни последици.
За миг Иларио и аз се озовахме до Марио Силва, който прилепна към телесната обвивка с автоматизма на молекулата желязо, привлечено от магнита.
Изследвахме го внимателно.
Гърдите му се надигаха със свистене. Сърцето биеше извън ритъм, под властта на неудържима аритмия.
Веднага влязохме в действие, смекчавайки доколкото е възможно състоянието на психиката му чрез магнетизиращи успокоителни.
И дори тогава, въпреки пасовете, чрез които бе изцяло обгърнат от обновителни енергии, младият мъж се събуди в агония, колеблив и треперещ, сякаш бе избягал от ужасяващи бури във вътрешния си свят.
В полусъзнание, на него му отне няколко минути за да си спомни кой е.
Мисълта му дойде измъчена, мъглява…
Опита се да се раздвижи, но не успя. Имаше чувството, че е закотвен на леглото, почти в положението на един труп, внезапно събуден.
Опита се да подреди спомените си, но не успя. Знаеше само, че е преминал през голям кошмар, чиито измерения не се побираха в паметта му.
Облян в пот и измъчен, той чувстваше как умира… Инстинктивно казваше молитва, умолявайки за Божествена Закрила. Това поведение на душата беше достатъчно, за да се свърже по-лесно с възстановителните флуиди, които му прилагахме.
Малко по малко той си възвърна свободното движение и стана, вземайки едно успокоително хапче.
Уплашен, седна на леглото и вземайки глава в ръцете си, говореше, без думи, сам на себе си:
„Очевидно съм притеснен. Утре отивам на психиатър. Това е единственото ми решение.“
– Да – казах си аз (Андре Луис, който разказва историята) – омразата поражда лудост. Който се бори срещу доброто, попада в хватката на безпокойството и смъртта.
С подобни разсъждения се отдалечих.
Кларенсио ни очакваше.
Трябваше да продължим с урока.
0 Коментара