След нашето усилие за автокондензация, заради необходимото нагаждане на вибрациите, Кларенсио се приближи до двамата приятели с характерната му любяща сила. Разпознавайки ни, Марио асоциира нашето присъствие с кошмара от предишния ден и започна да се жалва:

– Моят случай не е с полицията!… Нямаме нужда от представител на закона тук!…
– Успокой се, приятелю! – отговори внимателно Mинистърът. – Ние не сме тези, за които ни мислиш. Ние сме тук, за да ти припомним… Съществено важно е да си спомниш.

И министърът постави дясната си ръка върху челото на медицинския работник, а ние забелязахме, че Марио Силва изведнъж се умълча.
Физиономията му показа странна метаморфоза. Изглеждаше ни по-елегантен, по-млад.
Той отвори широко очи и след няколко мига извика, почти ужасен:

– Ах! Сега!… Сега се сещам!… Моят агресор от вчера е Леонардо Пирес… Как можах да го забравя толкова по детски? Как не си спомних? Спорихме за една и съща жена…
Намирахме се в Луке, когато се запознах с възхитителната певица и танцьорка… Лола Ибарури! Кой друг, ако не тя, можеше да ми предложи балсама на забравата? Наистина направих всичко, за да ги разделя… Той не беше типа човек, способен да я направи щастлива! Лола носеше в себе си обединени красотата, младостта и изкуството, а аз носех в гърдите си урната на мъртвите си мечти… Тя ми даваше покой какъвто душата ми се нуждаеше… възстановяваше ме. Но… каква ужасна неделя беше онази на площада покрит със знамена в Пиражу!… Военните сили се изместваха преследвайки врага… Аз обаче се опитвах да измисля най-добрия начин да срещна отново любимата си жена, и в онази ужасна сутрин успях да получа симпатиите на брат Фиделис, преди литургията… Милосърдния капуцин щеше да ми помогне, застъпвайки се за моята кауза… Лола нямаше да трябва да се мести, защото аз от своя страна можех да се върна в тила!… Началниците бяха мои приятели!… За това щях да получа благоволението на принца!… Построявах плановете си, когато срещнах Леонардо… Без да предполагам, че той знае за дезертьорството на спътницата си, аз се опитах да му угодя, приемайки неговата компания… Вкусните ястия на трапезата изискваха глътка вино и Пирес не се поколеба, да ми даде отровата, която донесе тайно!… Ах! Престъпник! Престъпник!…


Марио сложи ръце на гърлото си, сякаш регистрира огромно страдание и падна, безпомощен, стенещ от болка.
Министърът търпеливо му приложи успокояващи магнетизиращи пасове и момчето стана, със зашеметен вид.
Амаро, който изглеждаше също толкова разстроен, гледаше сцената с очевидно страдание.
Кларенсио помогна на медицинския работник да се закрепи отново на крака и го попита, подтиквайки го да си спомни:

– По каква причина се влюби в певицата до такова безумие? Защо не се вслуша в предупрежденията на съвестта си, която със сигурност те умоляваше да не предизвикваш омразата на онзи, който можеше да унищожи физическото ти тяло?

Придобивайки изражение на един луд, Марио се засмя смущаващо и извика:

– Защо обичах Лола Ибарури? Защо нямах никакви скрупули да я грабна от другаря, който я държеше в ръцете си?

Нашият инструктор го потупваше леко по главата с явното намерение да възроди паметта му.
– Ах! да!… – продължи Марио Силва, разтревожен. – Напуснах Асунсион с безнадеждно разочарован дух…

С блуждаещ поглед в дълбините на нощта, сякаш изненадан от далечното минало, той продължи:

– В покрайнините на красивата парагвайска столица бях построил къщата си и бях щастлив!… Лина беше съкровището на сърцето ми… Моя приятелка и моя съпруга, моя надежда и причината да съществувам…
Потомка на едно от семействата на щата Мато Гросо , затворници на врага при нашествието през декември 1864 г., аз я намерих без родители, приютена от едно почтено семейство, осиновило я като скъпа дъщеря!… Ах! Когато погледнах в нейните ясни, благи очи, почувствах се пренесен в огромни небеса… Тя беше олицетворение на всичко най-красиво за младото ми сърце… С нея откривах божествената новост на всеки ден и въпреки превратностите на войната, и двамата се потопихме в розовото течение на най-красивите мечти… Самият Маркиз на Кашиас я срещна и насърчи нашия съюз… Така през януари 1869 г., когато ни застигна примирието един свещеник благослови нашия брак… Съветник Параньос обеща да ни помогне веднага щом се върнем в Бразилия, за да може нашият съюз да бъде подобаващо отпразнуван…

Живеехме мирно, като две птици, преплетени в едно гнездо, когато имах нещастието да заведа в домашния ни храм двама другари по работа и по идеали… Армандо и Жулио… Но приятели ли бяха те или лешояди? Знам само, че Лина и те станаха близки за кратко време… С извинение да облекчат така страданията от военната кампания, двамата започнаха да прекарват в нашето малко светилище на блаженството цялото време, което им беше на разположение. Душата ми почиваше в искрено доверие, докато един ден…

Лицето на разказвача внезапно се промени. Гримаси на огорчение промениха физиономията му.
Отпечатвайки в гласа си мрачен акцент, той продължи, измъчен:

– Докато един ден не намерих Лина и Жулио да се прегръщат един друг, сякаш съпружеското легло им принадлежеше.

Той прикова в нас пламтящия си и ужасен поглед и добави:

– Ще разберете ли евентуално болката на мъжа, който се озове безвъзвратно предаден от жената, на която се опира за да живее? Ще разберете ли огъня, който бушува в изтерзания дух на онзи, който за една минута вижда надеждите на целия си живот унищожени?… За онзи, който носи със себе си въглените на мъртвите мечти всичко е мрак! Не исках да повярвам в това, което видях и попитах любимата жена… Лина обаче насочи към лицето ми най-студеното презрение…

Заяви ми грубо, че не може да ме обича, освен като сестра, която се съжалява над един нуждаещ се спътник, че се беше омъжила за мен само за да избяга от униженията, които е преживявала в една чужда земя и че аз ще трябва да се махна… Засрамен, аз призовах закрилата на висшестоящи приятели и избягах от Асунсион… Аз обаче бях един различен човек… Увереността в достойния характер, който култивирах, бе разклатена в основите си… Пристрастих се… Предадох се на алкохола и хазарта… От отговорен войник слязох до положението на нещастен авантюрист… Така беше, когато намерих Лола и Леонардо и не се поколебах да унищожа щастието им… Много е трудно да покажеш уважение към другите, когато си получил неуважение.

Възползвайки се от спонтанна пауза, която се получи, Кларенсио попита:

– И никога ли не получи новини за съпругата?

Марио Силва, върнат обратно към личността на Естевес под магнетизиращото влияние, показа саркастична усмивка и информира:

– Лина, която намразих, беше твърде жестока. Намирах се недалеч от Асунсион, три месеца след ужасната мъка, която ми беше нанесена, когато научих, че Жулио е бил еднакво подигран от нея. Един ден, прибирайки се вкъщи, той я намерил в прегръдките на Армандо, другият приятел, който изглеждаше достоен за нашето братско уважение. Не толкова силен като мен, Жулио забрави удара, с който ме беше разкъсал седмици преди това и заслепен от поглъщаща любов, той погълна голяма доза корозивно вещество… Спасен навреме в казармата, той успя да оцелее, но неспособен да издържат на телесните наранявания получени от интоксикацията, след няколко дни умишлено се напи и се хвърлил във водите на река Парагвай, успявайки най-накрая да унищожи себе си… След това не знаех нищо повече. Смъртта ме очакваше в Пиражу… Съдбата ме бе белязала безмилостно…

Марио направи неприятна гримаса и подчерта:
– Аз съм един извор жлъч. Не мога да се променя… Има ли мир без справедливост и има ли справедливост без отмъщение?

Нашият съветник извиси успокояващия си глас и доброжелателно каза:

– Трябва да забравим за злото, приятелю. Без това отношение на прошка, на което Христос ни съветва, ние ще станем едни пътници изгубени в лабиринта на собствените ни сенки. Без любов във сърцето, не ще имаме очи за светлината.

Марио Силва беше готов да отговори, но Амаро направи леко движение и ни се стори изключително обновен. Неговото духовно тяло изглежда бе регресирало във времето. Сега изглеждаше по-необременен и по-енергичен, а лицето му впечатляваше с младежките си черти.
Той се опита да се приближи до медицинския работник в един естествен жест на сърдечност, но вглеждайки се в неговото преобразено лице, врагът му извика с емоция поделена между омразата и мъката:

– Армандо! Армандо! … Ти ли си? Амаро, който презирам днес, същият Армандо ли е от вчера? Къде се намирам? Полудявам, може би?…

Инструктирайки ни внимателно, Кларенсио проговори бързо:
– Нямаше нужда да полагам големи усилия за да върна паметта на Амаро към миналото време.

Поправителното страдание даде нови ресурси на ума и чувствителността му. Достатъчно беше да го докосна леко, за да може да се възползва от обиколката в миналото на някогашния си спътник, възстановявайки спомените от периода, който разглеждаме…

Съпругът на Зулмира се опита да протегне приятелски ръце към противника си, който го гледаше, настръхнал от удивление; и все пак оттегляйки се внезапно назад, като ранено животно, Марио изкрещя в отчаяние:

– Не, не! Не се приближавай до мен! Не ме провокирай, не ме провокирай!…
Министърът обаче застана между двамата и помоли трогателно:
– Нека бъдем спокойни! Нека се уважаваме един друг!

И като се обърна специално към медицинския работник, той определи решително:

– Сега е ред на нашия приятел. Ти свободно коментира миналото. Важно е Амаро да говори на свой ред. Каквото и да е решението, Справедливостта трябва да анализира всички заинтересовани страни.

Въздържайки се от моралната сила на предупреждението, Марио замълча, а ние се обърнахме към железничаря, който ни бе станал по-симпатичен поради ведростта, с която се бе пременил, и продължихме да слушаме.


0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *