В късната и непрогледна нощ се върнахме в дома на медицинския работник,
следвани от Кларенсио, който работеше, както винаги, с нас, като усърден ментор и приятел.
Марио Силва, проснат на чаршафите, напразно се опитваше да заспи. Вчерашният сън тормозеше мислите му.
Разсъждавайки над впечатленията от сутринта, той си размишляваше вътрешно: „Наистина ли беше съперникът му Амаро, който му се бе явил под формата на един престъпник? И тази разплакана и съкрушена жена възможно ли е да беше Зулмира, неговата спътница от детството, която все още болеше в спомените му? Но каква е причината за подобна среща?“
Той настоятелно отблъскваше спомените от младостта… Точно поради тази причина не вярваше той да е дал повод за този странен кошмар… Остана с убеждението, че някой го бе повикал, ясно, изричайки думи, които го принудиха да отговори…
„Дали Зулмира не беше в беда? Тя дали си спомняше за него? И ако неговите предположения изразяваха истината, имаше ли правото да се приближи отново? Не можеше да си представи, че е възможно… Раната от разкъсаната гордост все още кървеше в сърцето му. Не би било честно да се намесва, дори и под предлог да ѝ помогне. Познаваше съпруга ѝ само от един поглед, но достатъчно, за да го намрази, с всички запаси от ненавист, на които се чувстваше способен. Дори ако жената, някогашна любима, го помолеше за помощ, от него зависеше да остане глух за нейните молби…“
Обезпокоителни хипотези и въпроси без отговор измъчваха мозъка му, замъглен от опасения и злоба. Старото негодувание към съперника надделя, вземайки контрол над него.
Защо да не се върне към снощния сън и да се опита да намери решение?
Фигурата на Амаро нарастваше в психичното му поле.
„Ако душите можеха ефективно да се срещнат отново, извън тялото – продължи той да разсъждава – със сигурност ще мога да срещна повторно противника и да отмъстя… Ако той беше повикан насън, редно беше да призове, когото си поиска… Щеше да извика омразния съпруг на Зулмира да потърси обяснение. Щеше да концентрира в него силата на мисълта. Щеше да го търси, където и да беше.”
Министърът го гледаше със съжаление.
Възползвайки се от минутите, за да ни научи на нещо полезно, той отбеляза:
– Страстта винаги е сляпа. Нашият умствен живот е нашият истински живот и за това, когато страстта завладее вътрешната ни крепост, ние не виждаме нищо и не регистрираме нищо освен собственото смущение.
След това той приложи успокояващи магнетизиращи пасове върху момчето, което се обръщаше неспокойно в леглото. Сякаш взел лека упойка, Марио успокои нервите си и остави физическото си тяло да почива, но, появявайки се отново на нашето ниво, чувствата, които господстваха над Духа му, започнаха да се изливат от него.
Той не забеляза присъствието ни и продължи под наше наблюдение и в най-малките му движения.
Уплашен и колеблив, той се скиташе из ъглите на стаята в своето изключително кондензирано периспиритуално тяло.
Но малко по малко очите му се замъглиха, давайки ни представа, че го занимават тревожни вътрешни картини.
Отбелязвайки нашето мълчаливо удивление, инструкторът ни помогна, обяснявайки:
– Както се случи и с нашия приятел Леонардо, новият ни спътник Марио страда от мъчителна фиксация. Въпреки, че си има своя конкретен случай, донякъде смекчен от борбите на живота в плътта, които понякога представляват благословен отдих, те не могат да разсеят преследващия го спомен за врага. Горчивината е тежка рана в психиката му. Докато се занимава с ежедневните си задачи, той някак си се абстрахира от скритото мъчение, което носи у себе си, но, когато се почувства духовно сам, той дава път на натрупаната от отдавна омраза в сърцето. Нека го наблюдаваме!
Марио се спусна на улицата, като един луд, и вдишвайки свежия нощен въздух, доби оживено изражение, като започна внезапно да крещи с висок глас:
– Амаро, крадец такъв! Амаро, узурпатор такъв! Появи се! Ако имаш достойнство изправи се пред моето отмъщение!… Няма да потрепна!… Къде скри жена, която обичам? Отговори, отговори!…
Марио Силва вървеше полупиян, без посока, хвърляйки думите във въздуха, яростно и уверено.
Ние бяхме завили няколко пресечки и когато най-малко очаквахме, някой се появи и го пресрещна по средата на обществения път.
Повтаряйки импулса на желязото, привлечено от магнита, Амаро – съпругът на Зулмира, във финото си тяло, беше откликнал на странния призив на врага, частично отделен от плътта.
Те се изправиха един срещу друг в началото надменно; обаче скоро след това, с маниера на един по-образован човек, Амаро деликатно отстъпи малко назад, показвайки загриженост за избягване на конфликти и ядове.
Медицинския работник обаче, с негодуващ дух, извика смущаващо:
– Не бъди страхливец, бандит такъв! Не бягай!… Имаме сметки за уреждане!…
Железничарят въпреки това бързо се отдалечаваше. Противникът обаче, без да губи инерция, го последва непреклонно, без шанс за отказ от тъмните си агресивни намерения.
Последвахме и двамата, блок след блок, докато не спряхме пред входа на дома, който вече познавахме, където Амаро беше готов да на мирно уреждане.
Показвайки се заинтересован да защити семейното спокойствие, господарят на къщата спря на вратата в очакване на провокатора.
– И така — извика Силва, раздразнен, – това ли е гнездото на змиите?
Вдигайки юмруци срещу скромния си съперник, той продължи мрачно:
– Ще ми платиш скъпо за намесата! Позорен измамник, къде остави жената, която беше моето щастие и моя живот? Ти разби мечтите ми, унищожи идеалите ми!… Ужасен човече, какво ми стори? Аз съм само една работеща машина, без вяра и без надежда!…
– Не знаех, не знаех!… – заяви разочаровано Амаро, – Никога не съм имал намерение да те обидя!
– Проклет да си! Как умееш да се преструваш! Къде е Зулмира? Трябва ли да те унищожа, за да ѝ възвърна нейната независимост?
И оскърбен от спокойствието на другия, медицинския работник подчерта:
– Не ме ли разпознаваш?
– Да, разпознавам те – каза събеседникът с въздишка – ти си Марио Силва, човек, на когото дължа признание и уважение.
– Признание и уважение? Каква цинична претенция! Къде е доказателството за признателност, като ти ми отне годеницата, примамвайки я с лъжливи обещания?
– Узнах за старата ти обич към нея, едва когато вече имахме брак и ангажиментите ми не допускаха каквото и да е оттегляне. Ако някой обаче честно ми беше съобщил какво се случва около моята избраница, щях да се примиря в твоя полза. Наистина щях да поискам да съм ти полезен, но сега…
– Лицемер! – каза ядосан Марио – Не вярвам на твоите думи, ти си само вълк в овча кожа. Ти открадна от мен единственото ми щастие, което очаквах в света! Единственото щастие, което беше мое!…
Амаро се усмихна тъжно и каза:
– И вярваш ли, че аз съм щастлив? Допускаш ли, че брака е единствено за удовлетворение на низшите страсти? Вярваш ли, че съпругът трябва да се отнася към жената просто като към една робиня? Приел съм Зулмира като другарката и сестрата, която трябва да защитавам. Нито тя, нито аз не намерихме в съпружеския живот щастието от приказките; задоволеното желание е като цвете, което расте сутрин и загива през нощта…
Страдахме много, Марио. Не знаеш ли, че се ожених във втори брак. Точно заради това Зулмира не можа да намери в мое лице съвършеното щастие, което по право очакваше. Нашето сближаване започна с една поредица от несъответствия, които кулминираха със смъртта на невръстното ми дете в едно ужасно бедствие… Оттогава къщата ни е един трънак на страданието… Съпругата ми се разболя тежко, а аз самият до сега продължавам
агонизиращ и обезкуражен… Дали можеш да си представиш какво е нещастието на един баща, който плаче без сълзи, смъртно ранен? Ако имам дългове към Божественото Провидение, можеш да си сигурен, че не малко горчилка съм изпил, за да ги компенсирам… За мен смъртта не би била повече от една освобождаваща благословия. Както виждаш, аз не се намирам в състояние да приема твоето предизвикателство! Аз съм разкъсан и повече от разкъсан, победен.
С трогателна интонация на молба той подчерта:
– Ако все още посвещаваш любов на съществото, за което се ожених, помогни ни с твоето разбиране!… Ако съм ти причинил зло несъзнателно, прости ми! Прости ми заради терзанията на моето съществуване, осъден на ужасни морални изпитания!…
Марио Силва, за наше изумление, отговори с циничен смях.
– Да те извиня? Никога! — възкликна той арогантно. – По тона на разговора ни заключавам, че справедливостта е започнала да се изпълнява навреме, но ще я съкратя със собствените си ръце… Моето отмъщение е правилно, омразата ми е неумолима!…
Амаро вече не отговаряше.
Видяхме го да навежда глава в пламенна молитва. Меки излъчвания от изумрудена светлина излизаха от челото му. Неизречените думи, с които си служеше, за да моли за помощ, достигнаха до съзнанието ни, сякаш бяха топли и хармонични вълни на смирение и доверие.
Силва, неспособен да се разчувства от трогателната рекапитулация, продължи да крещи:
– Защо мълчиш, страхливецо? Говори, говори! Обясни!… Реагирай! Ти господстваш над Зулмира, но мен няма да ме огънеш и на милиметър!… Престъпници от твоя калибър не заслужават състрадание!…
По това време на диалога Кларенсио ни извика бащински:
– Нека отговорим на молитвата на Амаро с братска помощ.
Увлечени от съчувствие и от емоция, ние последвахме нашият съветник без колебание.
0 Коментара