Ще стартираме с малко припомняне от предишната Глава 13:
В предишния епизод видяхме как духа на Леонардо Пирес успя да си спомни, под въздействието на магнетизиращото влияние на министър Кларенсио, своя минал живот и събитията в Парагвай, под влиянието на което той започна да вика и да призовава духа на някогашната любима жена Лола Ибарури, заради която беше убил своя колега Естевес, чийто образ сега преследваше съвестта му. Духът на доня Антонина отговаря на това призоваване и министърът пояснява:
– Забелязахте ли? Антонина е преродената Лола Ибарури. Леонардо е обвързан с нея от връзки на огромна любов. И двамата са ангажирани в огромни борби, в безкрайната тъкан на времето. Безотговорната жена от вчера, днес e любяща и достойна майка, в търсене на своята собствена поправка. След като в миналото напусна съпруга си, тя беше предизвикана да се омъжи за един брутален мъж, с когото се намира еднакво заплетена от връзките на миналото. Сега той не я разбира и я изостави в забвение. Тя обаче получи бивши сподвижници по съдба като деца на сърцето ѝ, които води към доброто. За контраст на престъпните улеснения от миналото, в момента тя преминава през тежки трудности за да живее.
Глава 14
Антонина, видоизменена, потърка очи, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда, но, примирявайки себе си пред доказателствата, продължи:
– Съжали се над мен! Съжали се!…
– Лола, откъде идваш? – попита нещастникът.
– Не ме карай да си спомням!…
– Да не си спомня? Който е осъден в мъките на изкуплението дали е способен да забрави? Вината е един огън, който ни поглъща отвътре…
– Не ме връщай в миналото!…
– За мен времето сякаш е същото. В ада няма различни времена… Болката парализира живота вътре в нас…
– Нужно е да се забрави…
– Никога! Разкаянието е едно невидимо чудовище, което храни пламъците на вината… Съвестта не спи…
– Не ми разбивай сърцето!
– А да не би моето да не е разбито?
Диалогът продължи емоционално и Антонина, коленичила, избухвайки в мъчителен изблик на сълзи, умоляваше още по-силно:
– Не удряй по зле зарасналите ми рани! На длъжника не се ограбва възможността за плащане!
– Въпреки това, – изстена събеседникът – заради теб се заплетох в престъпление… Обичах те и изгубих себе си. Очите ти носеха замаскирано предателство… О! Лола, защо, защо?…
И пред болезнения акцент, с който бяха изречени тези думи, горката жена го помоли още по-тъжно:
– Леонардо, прости ми!… Страдах много… Ти си загубил ума си, истина е! Но отчаянието, което ме нападна, беше по-жалко, по-горчиво!… Знаеш ли какъв е пътя на обезчестената жена, между съжалението и страданието? Някога размишлявал ли си върху мъченичеството на женското сърце, прогонено в нищета и изоставяне? Замисляли ли си се някога за разочарованието и глада на презряната и болна блудница? Дали можеш да разбереш какво e мъчението на онзи, който очаква смъртта, под сарказма на всички, сред жажда и пот? Познах и преживях всичко това!
— Но аз убих заради теб… — заекна скъперникът, изпълвайки се със състрадание.
– По това време – заяви нещастната жена – аз направих и по-лошо. Аз унищожих душата си… Бидейки съпруга, аз замених домашния олтар за лъжовния подиум на лесното удоволствие; като майка аз опозорих мандата, който Бог ми повери, пресушавайки всички цветя на моето щастие!…
– Но ти все пак успя да се изправиш отново на крака, нещо, което аз все още не съм направил… Накратко ти беше щастлива!…
– Щастлива? – извика полуотчаяно Антонина – Ти ме обвиняваш в невярност, докато, постъпвайки като толкова други, се умори от мен, и отиде да търсиш нови авантюри и нови посоки!… Оказах се сама, болна, унищожена… Напразно се стремях да удавя във виното на удоволствието ужасното впечатление за бездната, в която се бях гмурнала, защото когато разочарованието и болестта ме захвърлиха до предела на живота, съвестта ми се събуди, обвинявайки ме безмилостно… Смъртта ме прибра в ямата на мизерията, като един боклукчийски камион, който събира боклука от канавката… Способен ли си да разбереш целия обхват на моето страдание?… В продължение на много години аз се скитах изтерзана, като птица без гнездо, намирайки убежище в трънака на болката, който бях отгледала в себе си… Просех закрила от онези, за които бях привлекателна в младостта си… Никой не ме помнеше… Не ми се полагаше да жъна благодарност, която не бях посяла… Докато един ден…
Антонина прокара десницата по бледото си чело, сякаш извикваше стари спомени, здраво заключени в паметта. Нейният поглед бе придобил страшното изражение на болните, у които треската е предизвикала лудост.
След няколко мига на лицето ѝ се изписа изненадата на човек, на който му е просветнало.
Изглежда бе намерила образа, който нетърпеливо търсеше, и продължи:
– … докато един ден не почувствах, че ти ме викаш с мисли на обич и мир… Ти си спомняше някои похвални черти от нашия живот, възстановявайки в паметта си празненствата, които организирахме в полза на осакатени бойци… Твоето блуждаене в отминалото време изтръгваше редките щастливи спомени, които можехме да разпознаем, а те паднаха върху мен като освежителен балсам… Заплаках от облекчение и заспах в твоята къща, в топлината на семейството, което имаше щастието да създадеш…
Антонина прекъсна, сякаш бе неспособна да продължи да си спомня. Можехме да видим, че се сблъсква с непреодолими вътрешни бариери. Тя остана безмълвна, измъчвана от липсата в паметта, която внезапно я беше обхванала. Но нашият съветник се обърна към нея и я погали по главата, оставяйки я да разбере, че ѝ помага чрез магнетизация да възвърне собствените си сили.
– По-добре да не знам! – извика Леонардо – По-добре да не знам! Откакто умът ми се занимава с „него“, не успявам да координирам собствените си идеи… Да, със сигурност съм виновен… Права си… Можеше да си получила моята помощ… Не ми беше свойствено да мисля за теб, сякаш си просто някаква жена.
По-спокойна вече Антонина тъжно помоли:
– Сега, след като разбра какви трудности преминах, прости ми. Не ме вълнува друго желание освен желанието да се обновя! Страдах толкова много, научих се по трудния начин!… Моля за закрила Божествената Доброта за всички, които не ме разбраха и търся искрена забрава на оскърбленията, които другите ми нанесоха, както бих искала да се забравят оскърбленията, които аз извърших срещу околните!… Не ме връщай обратно към миналото!… Пожали ме!…
С удивление забелязахме, че Леонардо и Антонина, под бащинския контрол на Кларенсио, бяха задържани във вибрационното състояние, в което внезапно бяха паднали.
Защо двамата не си спомняха роднинската връзка, която ги обединяваше?
Нашият инструктор, забелязвайки въпроса ни, помогна като уточни:
– И двамата се намират заседнали в определен момент от миналото, в една среща, провокирана чрез магнетизиращо влияние. Когато такива ресурси се използват от нашия план, в здравословно лечение на заболяванията на душата, определени центрове на паметта се съживяват, докато други избледняват. Усещанията от настоящето дават място на усещанията от миналото, с цел едно пренастройване за бъдещето. Феноменът обаче е временен. След няколко кратки минути те ще се върнат към нормално съзнание, подобрени за да напредват духовно.
Обяснението му беше напълно удовлетворяващо и простичко.
Министърът продължи да дава подкрепа на нашата приятелка, сякаш Антонина не биваше да напредва повече в областта на спомените.
Леонардо сякаш бе охладил първоначалния прилив на отчаяние и прие нейните молби.
Сега той я гледаше почти с жалост, но далеч от това да таи някакво положително чувство от по-висш порядък, той отприщи нова вълна на ярост от собствената си същност, която оцвети лицето му в червено.
Стискайки юмруци, той извика като полудял:
– Да, да, разбирам те… Ти беше достатъчно нещастна… Но, защо аз нося „неговия“ призрак със себе си? Дали не се е превърнал в един неуловим демон за да съсипе съществуването ми? Дали не сме в ада, вкопчени един в друг, без да го знаем? Живея ли аз вътре в него, както той живее в мен? Защо не ми е позволена истинска почивка? Ако се опитам да заспя, той жестоко ме събужда; ако се опитам да забравя, той пораства огромен в мислите ми!…
Неуравновесен, Леонардо Пирес вдигна стиснатите си юмруци към тавана, правейки няколко стъпки в тясната стая и започна да вика:
– Естевес, човек или дявол, където и да си, в мен или извън мен, покажи се и ела!… Готов съм! Да си уредим разногласията!… Жертва или палач, яви се! Нека моята мисъл те намери и те доведе!… Нека силите на нашата съдба ни съберат, най-накрая, лице в лице!…
Минаха няколко мига, когато бяхме изненадани от влизане на един нов персонаж в стаята.
Беше мъж на около 35 години, също извън физическото си тяло (по време на сън), който се приближи до нас.
Той огледа стаята със замаян поглед, създавайки впечатление, че не е доловил нашето присъствие. Задъхан и възмутен, като някой дошъл там принудително, той се спря да наблюдава единствено Леонардо и Антонина. Когато ги разпозна изглеждаше ужасен и неспокоен.
Кларенсио, който беше край нас, услужливо ни информира:
– Под положителния призив на Леонардо, Естевес, частично освободен от съня, отговори на предизвикателството. Нощната почивка благоприятства такова изглаждане на различията, поради по-интензивно улесняващо магнитно привличане, когато плътната материя изисква
възстановяване.
Забелязахме, че тримата протагонисти на импровизираната сцена внезапно попаднаха хипнотизирани от вибрации на объркване и отчаяние.
Леонардо обаче скочи назад и извика:
– Сега! Сега, да!… Ти наистина дойде! Виждам те извън главата си, виждам те такъв, какъвто си!… Да си уредим нашата сметка… Убий ме или аз ще те убия!
– Милост! Милост!… – умоляваше плачейки Антонина.
Леонардо обаче сякаш не я чуваше, стоейки пред погледа на Естевес, който го гледаше с видимо отвращение.
Почти ужасен и заставайки нащрек, разтърсен от собствените си спомени, новодошлият отвърна агресивно:
– Познавам те и те мразя!… Убиец, убиец!…
Те без съмнение биха се сграбчили в схватка, като разярени животни, но нашият съветник веднага се намеси, обездвижвайки ги незабавно.
Докоснат от Министъра, Естевес ни видя и изненадан утихна.
Кларенсио го повери под наше наблюдение и, обръщайки се към Леонардо със спокоен глас се опита да го убеди:
– Приятелю, махни идеята за престъпление от ума си. Чувстваш се уморен и си болен. Ще получиш лекарството, от което се нуждаеш.
Светкавично той изчезна и се върна, като доведе двама приятели от нашето ниво, които транспортираха Леонардо в полубезсъзнание до едно убежище за пренастройване, където по-късно щеше да получи нашата помощ.
Тогава нашият инструктор настани Естевес на обикновения фотьойл, като му препоръча да ни изчака. Изплашен, новият ни спътник се подчини автоматично.
Скоро след това, подкрепяйки Антонина, се опитахме да я върнем в нейната стая.
Мислехме си какво голямо щастие получи бедната жена предишния ден, а тази нощ тя изглеждаше покрусена, изцедена от страдание.
Беше ни много трудно да я хармонизираме в духа ѝ и да я свържем отново с плътската, почти инертна дреха. Оказа се, че е изключително разтърсена. Тя заслужи повече от два часа от нашето специално внимание. Само след едни значителни усилия от страна на Кларенсио, тя успя да пренастрои себе си. Видяхме я да се събужда, изтощена и замаяна. Донякъде облекчена, Антонина си помисли, че се е освободила от странен кошмар. И все пак, неспособна да обясни защо, тя продължи да ридае, измъчена и уплашена…
0 Коментара