След като се сбогуваме, взехме пътничките под наша закрила и след кратко време отново бяхме на земния път.
От един регион на слънчева светлина ние се върнахме към потапяне в нощната сянка, но небесния спектакъл не намаля по своята красота, защото първите цветове на зората бяха започнали да оцветяват далечния хоризонт.
След любящо сбогуване Кларенсио върна спътничката на Антонина в дома ѝ. И без повече да се бавим, ние се отправихме към семейното гнездо на нашата приятелка.
Антонина изглеждаше умълчана, тъжна…
Човек би казал, че тя бе заседнала в идеята да остане завинаги с малкия, който я беше предшествал в дългия път на смъртта. Въпреки това, влизайки в тясното семейно светилище, тя се насочи бързо към спалнята, със сърце отново привлечено към другите деца.
Министърът бащински я убеди да легне и приложи магнетизиращи пасове над нейните енергийни центрове на главата. Майката на Маркос показа признаци на леко и нежно замайване…
Наблюдавайки съветника известно време, забелязахме, че Антонина от нашето прекрасно пътуване зае обратно плътното си тяло, като че ли бе засмукана от него, сякаш красивата жена с фина и полуясна форма внезапно бе погълната от тъмен калъф.
Присъединявайки се към физическия си мозък, тя щеше да загуби умствената си острота, с която се характеризираше сред нас.
Със спокойно и щастливо лице, тя се събуди в плътното тяло… Антонина обаче вече не ни виждаше. Сега тя беше просто една жена от човечеството, легнала върху топлите завивки на леглото, свикнала с тъмнината на стаята.
Да, спомняше си пътуването до Дома на Благословиите, но под формата на едни бързо избледняващи впечатления.
Само образа на малкия ѝ син, централна тема на нейната обич, остана ясен и активен в паметта ѝ…
Нашето присъствие и всички останали детайли от възвишения ѝ полет се намесваха в спомените ѝ като фантастични аксесоари, изгубвайки се в тъмните кътчета на въображението.
Като някой, който събираше скъпоценности, утешената майка тревожно търсеше в архивите на собствения си ум всички думи, които беше чула от благословения син, като се опитваше да ги задържи в ковчежето на сърцето си. Следователно за няколко минути от ценните бележки на Кларенсио вече нямаше спомен в душата ѝ.
Антонина се размърда, светна лампата и я чухме да мисли оживено:
– Ах! Боже, каква радост! Можах да го видя перфектно! Искам да запазя спомена за този божествен сън!… Маркос, Маркос, колко ми липсваш, детето ми!…
Министърът се приближи до нея, погали я по главата, сякаш я обгръщаше в успокояващи флуиди и симпатичната дама отново върна тъмнината в стаята.
Прегръщайки най-малкото дете, което лежеше до нея тя заспа отново.
– Нашата приятелка няма да може да запази положителни спомени – съобщи внимателно Кларенсио.
– Но защо? — попита удивен Иларио.
– Малко духове са хабилитирани да живеят на Земята с видения за вечен живот. Вътрешното затъмнение е климатът, който им е необходим. Ясния спомен за нея би довел до убийствена носталгия.
– Колко жалко е това! – каза с болка моят партньор.
Министърът обаче търпеливо обясни:
– Всеки етап от живота се характеризира със специални цели. Медът е вкусен нектар за детето, но не трябва да се дава безразборно. Изисква дозировка за да не се превърне в досадно слабително. Докато се намираме в земната обвивка контактът с духовното царство не може да се разгърне в целия си обхват, за да не би душата ни да отслаби интереса си да се бори достойно до края на съществуването на тялото. Антонина ще си спомня нашата екскурзия, но по един неясен начин, като някой, който в живата арена на душата си носи една красива картина с избледнели контури.
Тя обаче ще си спомня малкото момченце по-ярко, достатъчно за да се почувства утешена и убедена, че Маркос я чака във Висшия Живот. Подобна сигурност ще представлява сладка храна за сърцето ѝ.
Над стаята се възцари тишина, но Кларенсио я наруши почти веднага като ни покани да помогнем на стареца (духът на Леонардо Пирес), който ни очакваше.
Той дремеше на един стар стол.
– Това сън ли е? – попита Иларио, за който живота в Отвъдното беше по-нов в сравнение с мен.
– Да – потвърди инструкторът, доброжелателно – на етапа, в който се намира, Леонардо Пирес е подчинен на всички явления на обичайното съществуване. Поради това той не може без почивка, за да се възстанови.
Разгледахме го по-внимателно.
Без съмнение старецът носеше една обвивка подобна на нашата, според органогенните принципи, които ръководят градежа на духовното тяло, но то изглеждаше толкова тежко и толкова плътно сякаш все още носеше туниката на плътта.
Оставих Иларио на симптомите на неговото любопитство, които по друго време ми идваха изневиделица.
След като огледа изучаващо неприятния му вид, моят колега се поинтересува за причините за подобно потъмняване.
Министърът обясни загрижен:
– Психосомата или периспиритът, по дефиницията на Спиритизма, не е абсолютно идентичен във всеки от нас, точно както в действителност не съществуват две напълно еднакви физически тела. Всяко създание живее в едно различно клетъчно тяло, въпреки сходните им части, наложени от закона за формите. В сферите на плътната материя, инкарнираната душа търпи последиците от унаследеното взето от родителите, макар че, по същество, законът за наследствеността действа неизменно от индивида към него самия. Ние разполагаме само с това, което е изключително наше или това, което търсим. Прераждаме се на Земята заедно с онези, които са в съзвучие с нашия начин на съществуване. Алкохолика не придобива безконтролния навик от родителите, но да, почти винаги, той вече е отдаден на пристрастяването към алкохола, преди да се прероди. И има дезинкарнирани алкохолици, които се придържат към инкарнираните, които сами се превръщат в техни инструменти за задоволяване на този порок.
И със сериозен тон на гласа той каза:
– Наследствеността се ръководи от принципи от духовно естество. Ако децата намират родителите, от които се нуждаят, то родителите на свой ред получават от живота децата, които търсят.
Изведнъж си спомних за някои от големите гении на човечеството, които бяха създали чудовищни или посредствени деца.
Но, срещайки моята мисъл, наставникът отбеляза:
– В областта на големите добродетели родителите понякога използват реконструиращото състрадание, ангажирайки се в задачи на саможертва. Имаме възхитителни мъже и жени в света, които, консолидирайки висши качества в собствената си душа, са готови да търсят привързаности и приятелства, които са останали на разстояние в миналото, в героични опити за помощ и приспособяване.
И, усмихвайки се, добави:
– В рамките на кръвните връзки или човешкото семейство получаваме това, което търсим. Този, който вече е уредил сметките си със справедливостта, може да се довери на възвишените подвизи на любовта.
След това Кларенсио спря да наблюдава стареца, който си почиваше, и продължи да коментира, по-специално към Иларио:
– Съответно както живее нашият ум, така живее и нашето духовно тяло. Нашият приятел тук се отдаде твърде много на вътрешните творения на скуката, омразата, разочарованието, страданието, и така кондензира подобни сили в себе си, уплътнявайки ги в духовното тяло, което му служи за изразяване. От там идва този тъмен и неясен вид, който показва. Нашите произведения остават с нас. Ние сме наследници на самите себе си.
– Но… ако нашия брат работеше? Ако след смъртта се беше опитал да служи? – попита загрижено моят колега.
– Ах! Безспорно работата действа обновително на всяко психично състояние. Генерирайки нови мотиви за извисяване и нови подпомагащи фактори, службата установява едни други пътища, които действително функционират като ресурси към освобождението. Поради тази причина постоянния призив на Господ за действие и братство се простира към нас всеки ден по хиляди начини… И все пак, когато не се посвещаваме на работа, докато още се намираме в земната премяна, толкова по-трудно ни става да преодоляваме психичните блокажи, защото леността, донесена от света, е втвърдяващ токсин за нашите идеи, който ги фиксира понякога за неопределено време. Ако възнамеряваме да притежаваме една фина психосома, духовно тяло, способно да запази светлината на нашите най-добри идеали, от съществено значение е да го декондензираме чрез непрестанното пречистване на нашия ум, който следователно ще трябва да се съсредоточи върху неуморни усилия в доброто. За тази цел Небесният Отец ни дава болка и борба, изпитание и страдание, единствените поправителни елементи, способни да произведат в нас необходимата пренастройка, когато се поставим в дисонанс със Закона.
Навън утринните птици предвещаваха новия ден… Слабата светлина на утрото проникна в стаята.
Кларенсио ни припомни, че за да помогнем на полуделия старец не бихме се справили без известна работа по анализиране на неговия ум, и понеже подобна работа вероятно ще изисква съдействието на инкарнирани другари, които не биваше да бъдат безпокоени в дневния пейзаж, Министърът ни призова да се оттеглим.
И така продължението на задачата по подпомагане беше насрочено за следващата нощ.
0 Коментара