Самуел Филипе, Раздел Щастливи Духове
Книга „Рай и Ад“ на Алан Кардек
Самуел Филипе беше един добър човек, в истинския смисъл на думата. Никой не си спомняше да го е видял да върши едно лошо действие, нито доброволно да нарани когото и да било. С една безгранична преданост към приятелите си, той създаваше усещане за сигурност, че винаги е готов, когато става дума да предостави някаква услуга, дори за сметка на своите интереси. Уморително усилие, жертвоготовност, нищо не му пречеше да бъде полезен и го правеше естествено, без показност, бивайки изненадан, когато му се приписваше някаква заслуга.
Никога не нападаше онези, които му причиняваха някакво зло и се отнасяше с тях по такъв начин, че изглеждаше все едно са му сторили добро. Когато имаше някакъв проблем с неблагодарни хора, той си мислеше: „Не съм аз, който трябва да съжалява, а те самите”. Макар и много интелигентен Дух и надарен с естествен талант, неговият живот, изпълнен с много работа, беше мрачен и осеян с трудни изпитания. Той беше една от онези класни натури, които процъфтяват в сенките, от които светът не се интересува много и чиято яркост не се отразява на Земята. Поради познания в Спиритизма той имаше една пламенна вяра в бъдещия живот и едно голямо смирение пред злините на земния живот. Той почина през декември 1862 г. на 50 години, след едно мъчително боледуване, искрено оплакван от семейството му и няколко приятели. Беше призоваван няколко пъти след смъртта.
Въпрос – Имате ли един ясен спомен за последните си моменти на Земята?
Отговор – Напълно. Споменът ми идва малко по малко, защото в онзи момент аз все още бях объркан.
Въпрос – За наше поучение и поради интереса, който вашият примерен живот ни вдъхновява, бихте ли ни описали как се случи прехода ви от телесния живот към духовния живот и какво е положението ви в Света на Духовете?
Отговор – С удоволствие, този разказ ще бъде полезен не само за вас, но също и за мен. Връщайки се към мислите на Земята, сравнението ме кара да оценя още повече добротата на Създателя. Вие знаете колко премеждия съм имал в живота си. Никога не загубих смелост в беда, благодарение на Бога! Днес се поздравявам за това.
Колко много аз щях да изгубя, ако бях изгубил смелост! Треперя само като си помисля, че поради слабост всичко, което изстрадах, можеше да е безполезно и щеше да трябва да започна отначало. Приятели мои, дано повярвате в това, защото от това зависи вашето бъдещо щастие! Не, разбира се, че няколко години страдание не са скъпа цена за това щастие. Ако знаехте колко малко представляват няколко години пред безкрайността!
Ако вие смятате, че последното ми съществуване имаше някаква заслуга, не бихте казали същото за предишните ми съществувания. По силата на много работа аз се превърнах в това, което съм сега. За да залича последните следи от предишните си грешки, беше необходимо все още да се подложа на тези последни изпитания, които аз приех доброволно. В твърдостта на своите решения търсех силата за да ги понасям без оплаквания. Днес благославям тези изпитания, с които скъсах с миналото, което сега е само един спомен за мен. И оттук нататък мога да гледам с правдиво удовлетворение пътя, който съм изминал.
„Ах! Вие, които ме накарахте да страдам на Земята, които бяхте сурови и злонамерени към мен, които ме унижавахте и ме покрихте с горчивина, вие, чието безчестие често ме водеше до най-тежките лишения, не само ви прощавам, но и ви благодаря. Искайки да ми причините зло, не можете да си представите как ми сторихте добро. Затова е вярно, че на вас дължа щастието, на което се наслаждавам, защото вие ми дадохте възможност да простя и да отвърна на злото с добро. Бог ви сложи на моя път за да изпита моето търпение и да се упражня в прилагането на най-трудната благотворителност: тази да обичам враговете си.
„Не бъдете нетърпеливи, че се отклонявам от темата, сега ще стигна до това, за което ме питате.
Въпреки че страдах жестоко при моята последна болест, аз не изпитвах никаква агония, смъртта дойде като един сън, без борба, без травми.
Тъй като не се страхувах от бъдещето, аз не се вкопчвах в живота. В резултат на това не трябваше да се боря с последните няколко страдания. Раздялата се случи без усилие, без болка и без аз да го забележа.
„Не знам колко дълго продължи този последен сън, но беше кратък. Събуждането беше в едно спокойствие, което контрастираше с предишното ми състояние. Аз не усещах повече болка и се радвах, исках да ставам, да вървя, но едно изтръпване, макар и да не беше нищо неприятно, и дори донякъде приятно, ме държеше. Така че аз се оставих на това състояние с един вид
наслада, без да съм наясно с положението си и без да се усъмня, че съм напуснал Земята. Това, което ме заобикаляше, ми се струваше като в един сън. Видях жена си и няколко приятели на да плачат на колене в стаята ми и си помислих, че те със сигурност вярват, че аз съм мъртъв.
Исках да ги предупредя, че грешат, но не можах да кажа и една дума и си въобразих, че сънувам. Това, което потвърди тази идея беше, че се видях заобиколен от близки, които бяха починали преди много време, но и от други, които не разпознах в първия момент, които сякаш ме пазеха и очакваха събуждането ми.
Това състояние беше осеяно с моменти на осъзнатост и сънливост, през което последователно връщах и губех съзнание за себе си. Малко по малко идеите ми придобиха повече яснота, светлината, която зървах през мъгла стана по-ярка. Тогава започнах да се разпознавам и разбрах, че вече не принадлежа на земния свят. Ако не бях познал Спиритизма, илюзията без съмнение щеше да е много по-удължена.
Моите тленни останки все още не бяха погребани, а аз вече ги гледах със съжаление, доволен, че се бях отървал от тях. Бях толкова щастлив, че съм свободен! Дишах на воля, като някой, който излиза от една отвратителна атмосфера. Едно неописуемо чувство на щастие проникваше в цялото ми същество. Присъствието на тези, които бях обичал, ме изпълни с радост.
Аз не бях ни най-малко изненадан да ги видя. Всичко изглеждаше така естествено, струваше ми се че ги виждам отново след едно дълго пътуване. Едно нещо все още ме учудва: ние се разбирахме, без да произнесем нито една дума, нашите мисли се предаваха само като се погледнем, като един вид флуидно проникване.
Аз обаче не бях напълно свободен от земните идеи.
Споменът за всичко, което бях претърпял, се връщаше в мен от време на време, сякаш за да ме накара да оценя още повече новата ситуация. Аз бях страдал в тялото, но преди всичко страдах морално, бях обект на клевета, и на онези хиляди обърквания може би по-болезнени от истинското нещастие, защото предизвикват едно вечно безпокойство. Впечатлението от това страдание не беше напълно изтрито и понякога се чудех дали наистина съм се освободил от всичко. Струваше ми се, че сякаш още чувам някои неприятни гласове, страхувах се от трудностите, които толкова често ме измъчваха, и без да искам потрепервах. Щипех се за да се уверя, че не сънувам. Когато се уверявах, че всичко е свършило, сякаш един огромен товар ми беше премахнат.
Значи е вярно, мислех си аз, че най-накрая съм свободен от всички тревоги, които бяха мъчение в живота ми, и благодарих на Бог. Бях като един беден човек, който изведнъж получава едно голямо богатство и известно време се съмнява в реалността и се страхува да не изпадне пак в нужда. Ах! Ако човеците можеха да разберат бъдещия живот, каква сила, каква смелост би им дала тази убеденост пред лицето на несгодите! Какво ли не биха сторили, докато са на Земята, за да си осигурят щастието, което Бог е подготвил за Своите деца, които са покорни пред Неговия закон! Щеше да видят, че всички радости, които преживяват, са нищо в сравнение с тези, които пренебрегват!”
Въпрос – Този свят толкова нов за вас, редом до който нашият е почти нищо, безбройните приятели, които намерихте, накараха ли ви да забравите вашето семейство и приятелите на Земята?
Отговор – Ако ги бях забравил, щях да бъда недостоен за щастието, което имам. Бог наказва, а не награждава егоизма. Светът, в който съм, може да ме накара да игнорирам Земята, но не и Духовете, които са инкарнирани там.
Само сред хората просперитетът прави така, че човек да забрави приятелите в нещастие. Аз винаги ще помня моите, и съм щастлив от добрата памет, която пазят за мен. Те ме привличат с мисълта, чувам техните разговори, наслаждавам се на техните радости. Техните страдания ме натъжават, но това не е тази мъчителна тъга от човешкия живот, защото знам, че те са преходни и са за тяхно собствено добро. Щастлив съм когато мисля, че един ден те ще дойдат
до тази щастлива обител, където болката не е позната. Посветих се да ги направя достойни да дойдат тук, стремя се да им внушавам добри мисли и най-вече смирение пред Божията воля, каквото аз самият имам. Най-голямото ми страдание е, когато ги видя да отлагат този
момент, поради липса на смелост, поради техните оплаквания, поради съмнения за бъдещето или всяко друго нежелателно действие. Затова се опитвам да ги отклоня от лошия път. Ако успея, това е голямо щастие и тук всички се радваме. Ако не успея, съжалявам вътре в себе си: още едно забавяне за тях, но се утешавам с мисълта, че нищо не е загубено безвъзвратно.
Самуел Филипе
0 Коментара