Духът на Новел – разказ за състоянието му след смъртта

Новел, Раздел Страдащи Духове, книга „Рай и Ад“ на Алан Кардек

(Духът се обръща към медиума, който го е познавал, докато е бил жив)

„Ще ви разкажа какво изстрадах, когато се дезинкарнирах. Моят Дух, вързан към тялото с материални връзки, изтърпя много докато се отдели, което беше една първоначална и болезнена мъка. Животът, който бях напуснал на 21 години, все още беше толкова силен в мен, че не можех да повярвам, че съм го загубил.

Търсех тялото си и бях изумен и уплашен да се видя изгубен всред това множество на сенки. Накрая, осъзнаването на моето състояние и разкритието на грешките, които бях направил във всичките си прераждания внезапно ме докоснаха. Една неумолима светлина освети най-тайните и най-вътрешни ъгълчета на душата ми, която се чувстваше гола, а след това обзета от непреодолим срам.

Търсех да избягам от тази ситуация, като се заинтересувах от новите, макар и познати, неща, които ме заобикаляха. Сияещите Духове, които плуваха в етера, ми дадоха идеята за едно щастие, което не бих могъл да пожелая. Мрачни и пусти форми, някои потънали в едно тъжно отчаяние, други иронични или яростни, се плъзгаха около мен и над Земята, на която аз оставах в капан. Видях как хората се движат и завиждах на тяхното невежество.

Много непознати усещания, или повторно открити, нахлуваха в мен едновременно. Сякаш влачен от една неустоима сила, опитвайки се да избягам от тази упорита болка, аз прекосявах разстояния, елементи, материални пречки, без да могат красотите на Природата или небесните великолепия да успокоят и за един миг страданието на моята съвест, нито страха, който откровението за вечността ми причиняваше.

Един смъртен може да предусети материалните мъчения по тръпките на плътта, но неговите крехки болки, смекчени от надеждата, олекотени от разсейването, убити от забравата, никога няма да могат да го накарат да разбере мъката на една душа, която страда без почивка, без надежда, без съжаление. Нямам представа колко време прекарах, завиждайки на избраните, чието великолепие аз понякога забелязвах, мразейки злите духове, които ме преследваха с подигравките си, презирайки безчестието, което виждах в хората, преминавайки от едно дълбоко униние към един безсмислен бунт.

„Накрая, вие ме повикахте и за първи път едно сладко и нежно чувство ме успокои. Слушах ученията, които вашите водачи ви дават, истината нахлу в мен и аз се молех: Бог ме чу, сега той ми се разкри чрез Неговата милост, както ми се беше разкрил по-рано чрез Неговата Справедливост.”

Новел