Това е история предадена през погледа на духовните работници присъстващи в последните мигове на човека във физическо тяло, които се стремят да му помогнат. Много важен пример за всички нас да разберем кое възпрепятства лекотата на процеса и кое би било от полза.
От книгата на медиума Зибия Гаспарето – „Светът, в който живея“ („O mundo em que eu vivo“) чрез духа на журналиста Силвейра Сампайо.
Дезинкарниращия се човек
Часовникът удари десет часа и аз станах с надежда. Вече от два часа бях в една болнична стая и картината не се променяше. Същият труден проблем на отделянето, на крайния момент, в който духът, зашеметен и несигурен, свикнал на плътските ограничения през редица години на зависимост, се страхуваше от скока към другата страна.
Не си спомняше другия живот, но носеше връзки на привързаност, захранени по време на престоя му на Земята. И както винаги се случва, колкото и ние – вашите приятели от другия свят, да се опитваме да предадем мисли за спокойствие и доверие, болният по пътя към освобождението предпочита да се вкопчи със зъби и нокти в света и да отлага момента на отделяне, дори с болезнената цена на патологиите и неразположенията на плътта в дисфункция.
Какво да се прави? Ние сторихме същото, когато беше нашия ред. Колкото и да ни говорят за другия живот или за живота, който продължава в друго измерение, ние не можем да избягаме дълбоко в себе си от страха от неизвестното. Тогава как да разграничим физическото тяло от нашето аз, ако толкова години то беше продължение на нас и ние бяхме толкова приспособени към него в командването на неговите функции като инструмент на нашите прояви и възприятия в света? Страхуваме се, че като останем без него, вече няма да можем да се наслаждаваме на същата яснота и същата степен на съзнание.
Илюзия, всичко е илюзия. Но е толкова силна, че понякога се налага да се помогне за отделянето с някои специални мерки.
Погледнах лицето на Ернесто. Беше бледо и отслабнало. Дишането му беше неравномерно, но сърцето му се съпротивляваше безстрашно на разстройството и трудностите на едно тяло вече изтощено, чиито системи бяха компрометирани.
Аз го познавах, когато бях в света, и го ценях въпреки срамежливостта на интровертния му характер. Винаги оскъден на думи. Той изпълняваше задълженията си като служител в Държавния Сектор „Обществени забавления”, където издаваше разрешителните за концертните зали.
Харесваше театъра и тъй като имаше безплатен вход, почти винаги посещаваше моите представления. Приятелството ни датираше от онова време и сега, в моите регулярни дейности по оказване на помощ, аз бях назначен от нашия екип да го посетя, за да видя защо той все още не е успял да се освободи от плътските окови.
Имаше едно забавяне в неговото пристигане и неговият духовен водач, който му помагаше, беше помолил за помощ; и бях там, за да разбера какво се случва.
Макар и много променен, веднага щом влязох аз го познах. С вълнение си припомних нашите приятелски отношения, и с дълбока носталгия.
Внезапно животът ни прави номер, поставяйки ни разтърсени и развълнувани пред нашите спомени, съхранявани с нежна емоция. Това бяха добри времена. Не че сега не съм добре, напротив, животът тук е широк, пълен, неописуем; щастието, чувството, сигурността за по-добро бъдеще, са като балсам за духа ни. Завръщането за прераждане на Земята много ни плаши, но споменът за онези времена стопли сърцето ми, ускорявайки ударите му и осъзнах, че ме трогна до сълзи.
Бях там вече от два часа. При пристигането си Маноел, помощникът на Ернесто, който го придружаваше от години и с когото имаше връзки, преплетени в минали животи, ме посрещна угрижен:
— Радвам се, че дойде. Вече се притеснявам. Ернесто не иска да ме слуша. Опитах се да се направя видим, но той се вкопчва в тялото, отхвърля моята мисъл и нищо не постигам. Неговото страдание е мъчение за мен. Вече трябваше да се е освободил, но не иска да приеме отделянето. Затова помолих за помощ. Кой знае, може би нашите висшестоящи могат да му помогнат.
— Да видим какво ще стане — добавих аз заинтригуван. – Нека се съсредоточим.
Насочих мислите си към челото на болния. Ернесто мислеше:
— Искам да живея! Няма да умра! Не искам. Това няма да се случи с мен.
— Успокой се, Ернесто! Довери се на Бог! Смъртта на тялото не е краят. Дойдох да ти го докажа.
Той не показа вид да е чул. Прилепнал към тялото, доминиращата му мисъл беше съпротивата.
Това не беше първият подобен случай, който виждах. Бях присъствал на много други и имаше разнообразни начини да ги убедя. Но Ернесто изглеждаше неумолим, не даваше ни най-малък достъп до каквато и да е възможна помощ от нашия план. Той доброволно прекъсваше всички ментални връзки с нашия свят.
Физическото му тяло обаче тъжно се разлагаше и лекарите не можаха да разберат как Ернесто не е умрял. Когато изглеждаше, че той си поема последния дъх, изведнъж се появяваше нов полъх на живот, който предизвикваше изненада не само у лекарите, но и в семейството.
Без да съм успял да променя картината, на която бях свидетел; осъзнавайки, че ситуацията е спешна, аз се обърнах към началника си, който наблюдаваше дейностите на нашата група. Повикан на място, той предложи да дойде в 22 часа и аз очаквах присъствието му, винаги полезно и дейно.
Не трябваше да чакам дълго. Жайме влезе в стаята в компанията на една млада дама. Лицето ѝ беше толкова приятно, че не можех да разбера дали е заради изключителната красота на чертите ѝ или от излъчването на симпатия и радост, които предаваше.
— Това е нашата приятелка Кора.
— Приятно ми е да се запознаем, – отвърнах щастливо.
Жайме се приближи до леглото, постави ръката си на челото на пациента за няколко мига и каза:
— В действителност той е зле. Нека му помогнем.
Две медицински сестри от нашия план влязоха и застанаха до леглото. Жайме поясни:
— Бих могъл да го отделя веднага, като прекъсна менталните връзки, които го държат към тялото, но би било много по-добре, ако имахме някой инкарниран, който може да помогне.
— По какъв начин? – попитах аз, любопитен.
— Просветлявайки го. Той отказва нашата мисъл, вкопчва се в тялото, но със сигурност ще чуе какво му говори един инкарниран човек.
— Но той не е ли в кома? Как може да чуе?
— Няма да чува чрез тялото, а като Дух. Вярвам, че няма да откаже да слуша.
— И какво ще правим? Как да намерим някой инкарниран, който да му каже това, което той трябва да чуе?
— Оставете това на мен — каза Кора. – Аз ще разреша този въпрос.
Тя си тръгна и скоро след това в стаята влезе една инкарнирана медицинска сестра. Кора я придружаваше. Сестрата се приближи до пациента с чувство на жалост.
— Бедничкия човек! – мислеше тя – Как страда! Как да му помогна?
Тя огледа стаята и решително се приближи още повече.
— Само Господ може да му помогне. – помисли си тя. И отправи трогателна молитва в полза на болния.
Кора, доволна, се приближи до нея като сложи дясната си ръка на челото ѝ.
— Ами ако аз поговоря на неговия Дух? – помисли си медицинската сестра – Може би ще даде резултат.
С тих, но твърд глас тя започна обръщението си към Ернесто:
— Г-н Ернесто, можете ли да ме чуете? Искам да ви помогна. Аз съм вашата медицинска сестра. Когато пристигнахте тук, говорихме много. Спомняте ли си?
Въпреки, че не забелязваше никаква промяна в пациента, тя продължи:
— Желая ви доброто. Доверете се на Бог! Оставете Духа ви да почива. Животът е вечен. Не се страхувайте. Вашето тяло е към края си. Какво още очаквате от него?
Ние останахме в пламена молитва. Видях как духът на Ернесто се издигна малко от тялото му, опитвайки се да възприеме медицинската сестра. Жайме се възползва и излъчи енергия над него, който за няколко мига излезе от вцепенението, в което се намираше, втренчен в медицинската сестра.
Тя продължаваше:
— Знам, че от другата страна на живота ви очакват всеотдайни приятели. Защо отказвате да продължите?
— Страх ме е! – отвърна той, потрепервайки.
Подпомогната от Кора, сестрата се аргументира:
— Страхът ви не е оправдан. Животът продължава. Зарежете това бедно тяло, което ви е служило толкова дълго! Оставете го сега и ще видите колко добре ще се справите. Цялата ви болка ще изчезне. Ще бъдете силен и излекуван. Огледай се около себе си!
В този момент, подпомогнат от Жайме и Кора, той погледна към мен.
— Г-н Силвейра! – извика той удивен – Сънувам ли? Вие жив ли сте?
— Да – отговорих аз весело – Жив съм! Дойдох да ви потърся. Скоро вие ще бъдете излекуван и щастлив като мен. Елате с мен! Напуснете това място на страдание! Искам да ви покажа нашия свят, красотата на живота, светлината на радостта и благословията на любовта!
Той ме погледна развълнуван и отговори с усилие:
— Да! Аз искам да отида. Искам да живея! Искам да тръгна с вас!
И припадна. Тогава Жайме, работейки бързо, подпомаган от двете медицински сестри от нашия план, окончателно отдели Духа на Ернесто, докато инкарнираната медицинска сестра, след трогателната молитва, осъзна, че пациентът ѝ току-що е починал.
И докато нашият екип с нежност и енергичност се погрижи за последни мерки за спящия дух на Ернесто, аз, застанал в един ъгъл на стаята, благодарих на Бог, че успях да участвам. Не ме е срам да кажа, че в този момент не можах да сдържа сълзите си и разчувстван започнах да плача.
Дали бихте могли да разберете какво почувствах?
0 Коментара