Съдбата на един амбициозен човек, материалист и скептик след смъртта, както и подкрепата на Бог и образователните механизми за развитие на чувствителността му.
Книга – „Светът в който живея“ („O mundo onde eu vivo“) от духовния автор Силвейра Сампайо, чрез психографията на медиума Зибия Гаспарето.
Безразличният
Беше един неделен следобед и аз бях в почивка. Безоблачното синьо небе се простираше над площада точно като на Земята! Как ми липсваше!
Потърсих някой, на когото да споделя радостта си. Един елегантен мъж, в зряла възраст, с елегантни дрехи, беше седнал на една пейка и четеше книга. Имаше мрачен вид.
Аз се приближих и седнах до него.
— Извинете — измърморих аз, давайки начало на разговора.
Той кимна с глава и продължи да чете. Не изглеждаше готов за диалог, но аз бях любопитен. Изместих дискретно погледа си към книгата, опитвайки се да видя заглавието.
— Пирандело – отвърна той невъзмутимо.
Усмихнах се. Има моменти, в които забравям, че мисълта може да се възприема. Развълнуван, аз отговорих:
— Чудесно! Обичате ли театъра?
Той вдигна поглед, поглеждайки ме сериозно през пенснето си. Имаше интелигентен вид, строга физиономия, каквото беше и цялото му облекло.
— Не. — отвърна той сухо.
Бях смутен. Защо четеше „Пирандело“?
— О! – възкликнах аз, без да знам какво да кажа.
Той продължи да се потапя в четенето. Ако той може да чете моите мисли – помислих си – защо аз да не се опитам да прочета неговите? Така няма да го прекъсвам и ще знам какво става.
Но за моя изненада той затвори книгата и каза:
— Кой сте вие и какво искате?
Почувствах се обезоръжен. Той беше твърде формален и не улесняваше нещата.
— Съжалявам. Мисля, че наруших забавлението ви. Аз съм просто един репортер. Пиша за приятелите на Земята. Опитвам се да се срещам с хора и да докладвам за живота тук.
Той ме погледна строго:
— Не се забавлявам. Вече ви казах, че не обичам театър. Чета по необходимост.
— О!
— Вече видях, че вашето любопитство няма да ме остави на мира. Аз провеждам един курс за чувствителност. Скоро трябва да се реинкарнирам. Ако е възможно, в рамките на година-две.
Аз се заинтересувах. Опитах се да бъда мил.
— На Земята съм правил театър, пишех пиеси. Възхищавам се на „Пирандело“, за това ми стана интересно вашето четене. Но после, признавам си, гледайки това толкова красиво небе и тази приятна градина, станах носталгичен по земният свят… Имах нужда да поговоря с някого. Затова седнах край вас. Прииска ми се един приятел, с който да обменя идеи.
Той погледна нагоре, изумен.
— Не бях забелязал небето. В крайна сметка какво значение има?
Останах без отговор.
Ако не харесвате театъра или „Пирандело“, защо четете?
— По необходимост. През целия мой живот на Земята никога не съм се тревожил за света който ме заобикаля, нито за хората, които бяха част от живота ми. Аз бях материалист. Почитах парите като Бог и властта като следствие от добре приложената интелигентност. От детството си аз изненадвах учителите си с остротата на мисленето си и желанието да напредвам. Винаги бях пръв в класа си и не се задоволявах с по-малко. Завърших Право по един брилянтен начин и още много млад, използвайки парите на баща си и собствения си капацитет, създадох една компания, която се разрастваше все повече и повече всеки ден, превръщайки се в причина за съществуването ми. Когато се ожених за богато момиче и с добро положение в обществото, добавих активите на жена ми към активите, които вече притежавах. Продължавах да се стремя винаги да бъда първи в чуждите очи и достигнах напреднала възраст сред възхищението на всички. Имах удовлетворението да държа в ръцете си най-голямата компания в страната, като с мен се консултираха правителствени ръководители, държавници и бизнесмени.
Той помълча няколко секунди, забеляза, че го слушам внимателно и продължи:
— Аз бях лидерът, човекът, който познаваше света на бизнеса в дълбочина; имах прозорливостта да се наложа, намирайки решения на кризите, излизайки от търговски капани с неочаквани и интелигентни действия. За това аз управлявах с железен юмрук. Бях си поставил за цел завладяването на тази власт и всичко, което не беше свързано с нея, не ме интересуваше. Цялата ми сила, всичките ми действия бяха насочени към това. Като един велик човек аз затворих очите си на Земята, удостоен от всички с почести и знамена; ковчега беше огледален отвътре, богато покрит със сребро. Вестниците оплакваха смъртта ми с големи известия.
Компаниите наредиха да бъдат отслужени меси, въпреки моето положение на материалист, като се възползваха от факта, че аз не мога да ги възпра. Мислеха за спасението на моята еретична душа…
Той свали пенснето си, прокара една кърпичка върху лещата и го постави на носа си.
— Не ви ли уморявам? – попита той.
— Абсолютно не. Продължете, моля.
— Разбира се, спах дълго време сред кошмари и потапяне в безсъзнателното. В главата ми се преплитаха материалистични идеи и колкото и да се опитвах, не успявах да ги свържа. Аз, който бях научил изкуството да разсъждавам; който бях развил техники за запаметяване; който бях изследвал задълбочено поведението на тълпите, с цел да ги управлявам; който командваше всичко, не успявах дори да овладея идеите си.
Когато най-накрая се събудих, аз си помислих, че по някаква грешка все още съм жив и че лекарите не се справят правилно с болестта ми. Само едно нещо ме ужасяваше: луксозният ковчег, в който понякога се виждах да лежа като мъртъв. Притеснявах се за компаниите си и исках да се прибера вкъщи. Видях няколко медицински сестри, които се опитваха да ме убедят да ги последвам за едно лечение, но аз не исках. Трябваше да се върна към бизнеса си по всякакъв начин. Ситуацията беше особена. Улиците бяха пусти и колкото и да търсих някакъв транспорт, нищо не можах да намеря. За мен смъртта беше краят на всичко. И така аз не можех да възприема, че тялото ми е умряло, а аз продължавах да съм жив. В разгара на това отчаяние няколко гласа вибрираха в тишината на ума ми. Оплаквания и още оплаквания, които ме изненадаха и които аз смятах за несправедливи. Чух гласа на жена ми да повтаря:
— Той беше един егоист. Мислеше само за себе си. Аз трябваше сама да се нагърбвам с всички проблеми на дома и децата!
Опитвах се да се аргументирам:
— Егоист, аз? Винаги съм те уважавал! Дадох ти пари, социално положение, комфорт. Защо егоист?
Тогава децата ми, всяко едно на свой ред, казваше:
— Никога не съм имал баща! Аз съм сирак по рождение. Роден съм в един трезор.
— Парите са направени за харчене. Ще похарча всичко, което старецът е оставил!
— Баща ми никога не ме е харесвал. Трябваше да се науча да живея без него.
И така продължаваха нататък, разтърсвайки ме до жалкото състояние на лудост.
Майка ми беше тази, която един ден успя да ме измъкне от тъжното смущение, в което се намирах. Бях твърде объркан, за да разбера, но бе едно облекчение да отпусна глава в скута ѝ и да мога да се насладя на малко спокойствие. Когато ме видя, че съм по-добре, тя ми разказа истината и аз, между разочарование и съжаление, се мъчех да се приспособя. Отново ме обзе желанието за напредък; почувствах желание да уча и да успея да разреша проблемите си, сега, когато вече знаех посоката на живота. Постарах се толкова много, че за кратко време си възвърнах яснотата и гъвкавостта на разсъжденията. Очаквах с нетърпение да се върна на Земята, но не ми беше позволено да се прераждам. Това, което получих, беше да участвам в една група за помощ, която работеше на Земната Повърхност и помагаше на дезинкарнираните в страдание. Бях разочарован, но нямах друг избор, освен да приема. Страданието на другите винаги ме притесняваше и аз винаги го избягвах. Но какво да правя? Отидох. Ще отнеме време да изброявам случаите, на които бях свидетел, познатите, които срещнах и ползата, която извлякох от тези дейности, извършени под ръководството на всеотдайни асистенти.
Но най-голямата изненада ме очакваше, когато получих разрешение да се прибера у дома. Всичко беше променено. Най-големият ми син, когото бях поставил в света на бизнеса, беше зарязал всичко и живееше от дивиденти, пътувайки по света като един циганин. Другият син, в притежание на наследството, което му се полагаше, беше похарчил всичко и живееше давейки в алкохол и в деградация презрението си към парите и към мен. Моята дъщеря, омъжена много рано за един богат, но стар мъж, беше напуснала дома, за да живее без никаква подкрепа. Жена ми я беше хванала склероза и се отдаваше на безразборен секс, поради което беше принудена да постъпи в една клиника. И най-невероятното: всички ме мразят, всички ме обвиняват, всички ме уличават…
Аз слушах внимателно. Той отново свали пенснето си, почисти го бавно и продължи:
— Бях отвратен. Аз мислех точно обратното. Докато аз бях с тях, всичко се крепеше. Щом останаха свободни, започнаха да правят глупости. Те бяха виновни, не аз. Отчаяно се опитах да им кажа какво мисля, ту се обръщах към един, ту към друг. Всичко безполезно. От компаниите, от моята империя нищо вече не съществуваше. Бях отчаян, когато майка ми отново ме извади от тъжната ситуация, връщайки ме обратно в един дом за лечение. Правих терапия с един асистент, който ме накара да осъзная колко много съм подминавал проблемите на другите хора. Аз никога не бях възприемал какво се случва с членовете на семейството ми. Аз, който контролирах тълпите, нямах възприятие за борбите, страданията, нуждите на собственото си семейство. Тогава осъзнах, че съм се провалил със задачата си на баща, на съпруг, на син, на брат, на приятел и на добър човек. Изпаднах в депресия. Осъждах се, че съм един провал, но бях подкрепен от солидарността и обичта на спътниците, които спонтанно отдаваха от времето си да ме слушат и да ме ободряват. Почувствах, че това е, което трябва да правя. Но аз нямах чувствителност. Не възприемах моралните проблеми на спътниците около мен и това много ме затрудняваше. Затова ме посъветваха да направя Курс за Чувствителност.
— О! Колко интересно!…
— И един от начините е четенето на театрални пиеси, където анализираме персонажите и след това избираме един, който да представим в група.
— Групова терапия, така ли?
— Да, вярвам, че е така. Аз си избрах един млад трубадур, беден и без сигурно бъдеще. Кой знае, може би като го представя на нашата среща аз ще мога да разбера своя син, който, подобно на трубадура, води безотговорен живот…
Съзерцавах суровото лице на моя събеседник. Ще успее ли той да разбере такъв персонаж? Те бяха толкова далечни един на друг!… Бяха в противоположни лагери!…
— Мислите, че ще е трудно, но аз ще опитам, – отвърна той, четейки мислите ми. – В крайна сметка трябва да напредвам. Сега оставете ме да уча. Имам един дълъг текст за запомняне.
Аз кимнах в знак на съгласие, благодарих му и си тръгнах. Ако бях на Земята, със сигурност щях да повярвам, че съм посетил една болница за психично болни. Но от друга страна, колко хора в света все още са роби на парите, на материализма и на безразличието към красотата на живота?
Отново погледнах към синьото небе… Усетих нежния бриз… Възхищавах се на чудната зеленина на листата и съжалявах за онези, които все още не могат да възприемат величието на Бога, човека и Природата!…
Не мислите ли като мен?
0 Коментара