За да разберете по-добре от каква позиция този развит дух говори и съветва, и какво е било нейното минало преди 2 000 години запознайте се с историята Прелюбодейката и Исус.
Каква би била следващата инкарнация на такъв велик дух, който след своето падение беше достатъчно силен, за да започне отново живота си под благословията на Исус?
Тя стана силна и преодоля влеченията на тялото. А след това какво?
Еммануел ни разказва, че ученици и близки хора на Исус се превъплъщават отново няколко десетилетия след него, за да помогнат за въвеждането на християнството в Европа и всички те умират като мъченици.
Съществува теория, че Прелюбодейката се преражда като Сесилия няколко десетилетия по-късно, девицата мъченица, която се отказа от любимия си, за да служи на Исус. Тя не си позволи да падне отново, а напротив започна да подкрепя и помага на хората, които страдат от любов.
Римската мъченица Сесилия е живяла по време на управлението на Марк Аврелий (121 – 180).
Тя влиза в Християнството в ранна възраст, дъщеря на едно благородно римско семейство и допринася енергично за разпространението на учението на Христос.
Тя остава целомъдрена и затова е известна като „Девата мъченица“.
Неуморна в практикуването на Доброто, нейният Дух е записан в протежение на цялата История, помагайки на онези, които се поддават под тежестта на жестоки изпитания.
От книгата („С този знак ще победиш“) „In Hoc Signo Vinces„, психографирана от медиума Вера Крижановская и Духа на Джон Уилмът Рочестър, тук ще докладваме за случая на младата християнка Сотерис, която е живяла по времето на Диоклециан (245 – 312), която е изоставена от годеника си Октавий, и е утешена от духа на света Сесилия по време на една среща на християни в римските катакомби. Тя пристига на срещата придружена от приятелите си Марсел и Лусина и сестра си Беатрис, която е ясно виждащ медиум.
Ето и историята:
(…) Тишината в катакомбите беше дълбока. (…)
Тъжна и бледа, Сотерис вървеше, а погледът ѝ се луташе по надгробните плочи, които облицоваха стените. О! Само ако можеше да се присъедини към техните редици скоро и сърцето ѝ щеше да се примири с утешителния девиз, гравиран върху мраморните и каменните плочи, които блещукащата светлина на факлите осветяваше: Почивай в мир!
Ах! Кога щеше да се върне покоя в нейното разранено сърце? Кога щеше да забрави Октавий, за да размаха с радост палмата на целомъдрието и мъченичеството? (…)
Сотерис коленичи и се опита да се помоли; но болката и горчивината, които я владееха, блокираха душата ѝ и парализираха импулса, който щеше да я отнесе над човешките нещастия.
– Господи Исусе – промърмори тя – и вие, светци и мъченици, чиито светли души трябва да присъстват тук, помогнете ми! Освободете душата ми от материята! Дайте ми криле, за да се издигна при своя Създател!
Но не ѝ идваше смелост да се моли; негодуващото ѝ сърце я измъчваше и се бунтуваше срещу съдбата, обръщайки винаги мислите ѝ към мъжа, когото обичаше, неспособна да се примири и да се откаже от него.
Изтощена, Сотерис прекара ръка по челото си, а тъжният ѝ, уморен поглед обходи каменните стени (…). Очите ѝ се приковаха в Марсел, облегнат на стената на няколко крачки от нея. Бледото лице на младежа изразяваше дълбока меланхолия (…), но в големите му тъмни очи грееше една пламенна вяра. С протегнати ръце той се помоли с цялата си душа и под влиянието на молитвата, тази небесна утешителка, се успокои.
– Той също се отрече от любимата си жена и то по своя воля — помисли си Сотерис, — докато аз страхливо се предавам на слабостта си, забравяйки Бога, от когото почти се отказах заради човека, който ме презря… Милостиви Исусе! Не ме съди за безбожието ми! Подкрепи ме в моята слабост! Отвори очите ми! Изпълни душата ми със смелост, за да се боря за теб и да положа в нозете ти моята пречистена душа!…
И потъвайки във все по-пламенна молитва, забравяйки всичко, което я заобикаляше, тя издигна душата си към Създателя, смирено уповавайки се на неговата справедливост и на неговата милост. Не беше напразно: един освежаващ балсам потече над раните на сърцето ѝ, изливайки там спокойствие, превръщайки горчивината на душата ѝ в сладко примирение. Дори чувството ѝ към бившия ѝ годеник сега се преобрази, губейки всичко, което беше егоистично и материално, оставяйки да съществува само чистата и божествена любов, която прощава всичко и която не се стреми към нищо друго освен към щастието на любимия човек. И от дъното на душата си тя молеше Спасителя да запази Октавий от грешките на света…
Напълно погълната от своя екстаз, Сотерис беше загубила представа за външния свят. (…) Изведнъж я обзе едно странно усещане. Изглеждаше, че от цялото ѝ тяло излизаше една белезникава пара. Тя усети как се отделя от плътната материя и се издига сред една мека синкава светлина, която изпълваше криптата и ставаше все по-наситена. Тогава гробниците на мъчениците се отвориха пред очите ѝ, а до всяка една се намираше едно същество с мека красота, полупрозрачно, увенчано с цветя. Всички ѝ се усмихваха с братска обич. Благ аромат изпълни пещерата, в центъра на която се образува един искрящ облак. На този светещ фон се появи една прозрачна форма на жена, облечена в едно ослепително бяло и излъчваща около себе си блестящи лъчи като тези на слънцето. Главата ѝ, с несравнима красота, беше увенчана с лилии, а в ръцете си държеше палмова клонка.
Сияещото привидение се приближи до Сотерис и, като я погледна нежно, заговори:
– Скъпа моя сестро, аз съм Сесилия! Много пъти ти идва да се молиш на гроба, където лежат тленните ми останки и сега виждам твоята болка и тъга, причинени от загубата на любимия мъж. Ето защо идвам да ти кажа, че аз също обичах и доброволно се отказах от един съюз с моя любим, за да го вържа към себе си чрез свещената и неразривна връзка на кръвта, пролята за една и съща кауза: и двамата умряхме за Христос и се наслаждавахме на щастието, което ни даде убедеността, че сме допринесли за триумфа на утешителната вяра на нашия Учител! А ти, сестрице, пребори тъгата си! Отречи се от егоистичната и преходна любов на Земята, за да обичаш своя избраник с едно чисто и безсмъртно чувство! Радостта да го обърнеш към своята вяра, да се присъединиш към него в мъченическа смърт, ще бъде твоята награда.
Хиляди мисли преминаха през ума на Сотерис и изведнъж тя промърмори:
– Ах! Ще се радвам да пролея кръвта си за Христос, но кажи ми, о небесна дево, нашият милостив Спасител и безкрайно добрият Отец имат ли нужда от ужасните физически страдания на своите слуги?
Сладка усмивка премина по устните на Сесилия, когато тя отговори:
– Мило дете, Отецът и неговият божествен Син очевидно нямат никаква нужда от нашите страдания; но за наше собствено добро, те са незаменими, за да укрепим волята си и да ни накарат да завладеем онова господство на Духа над материята, което ни прави способни да се издигнем в духовното съществуване. А сега, скъпа моя, получи от ръцете ми осезаемо доказателство, че всичко, което току-що чу и видя, не е сън!
Като свали венеца от лилии, който носеше, Сесилия го постави на главата на Сотерис. Веднага поток от оживяваща топлина заля тялото ѝ и, разтърсена от една вибрация на нервната система, момичето си помисли, че пропада във вихъра на тъмна бездна: беше Духът, който току-що беше се върнал обратно в тялото, изоставяйки екстаза.
Когато Сотерис се събуди, всичко се върна към обичайния си вид (…), но в душата на младата жена всичко беше ясно. Едно небесно спокойствие бе заменило нейната горчивина и обезсърчение. Притискайки ръце към гърдите си, тя промърмори:
– Ах! Колко е красиво! Благодаря ти, Боже мой, за този знак на твоята милост! Направи ме достойна за короната, която току-що ми обеща!
Лусина и Беатрис се приближиха.
– Каква превъзходна корона от лилии донесе, скъпа моя! Защо я скри от нас? – отбеляза Лусина, усмихвайки се.
Сотерис потръпна и вдигайки ръце към главата си, свали един венец от лилии, толкова свежи, че капчиците роса все още проблясваха като перли по цветовете.
– Беше Сесилия, благословената мъченица Дева, която донесе на Сотерис това видимо доказателство за нейната обич, – каза Беатрис със искрящи очи. – Видях сияйната пратеничка на Небесата да се приближава и да поставя короната на главата на Сотерис.
– Права си. Видях благословената Сесилия! Един не по-малко ценен подарък, който тя ми направи, беше спокойствието на душата. Чувствам се, сякаш съм се преродила в един по-добър живот, отколкото земният свят на плътта ни предлага…(…)
Новината за видението и благоуханния дар от Небесата се разпространи сред вярващите за едно мигване на окото. Някои се приближиха да съзерцават лилиите със страхопочитание и учудване; но по-голямата част се задоволиха с това да благодарят на Бога чрез спонтанна молитва за това видимо проявление на Неговата милост. Тогава, укрепени още повече във своята вяра, с очи искрящи от ентусиазъм, множеството се разпръсна в мълчание…
0 Коментара