Самоубиеца от влака

Автор: медиума Дивалдо Франко

Никога няма да забравя как един ден бях прочел във вестник за едно ужасно самоубийство, което ми повлия: един мъж се бе хвърлил на железопътната линия, под вагоните на локомотива и беше смазан. И вестникът, с присъщата му показност, разказваше трагедията, съобщавайки, че човекът е баща на десет деца, един скромен работник.

Това ме впечатли толкова много, че реших да се помоля за този човек. Имам едно тефтерче, в което да записвам имената на хора в нужда. Продължавам да се моля за тях и от време на време си казвам: ако този тук вече е еволюирал, ще дам неговото място на друг; не мога да сторя повече.
Затова сложих името му в моята тетрадка със специални молитви – молитвите, които правя сутрин. От прозореца си виждам една звезда и следвам нейния цикъл; после продължавам да се моля, гледам я, говоря. Близки приятели сме вече от много години. Тя е търпелива, винаги се появява на едно и също място и изчезва на друго.

Започнах да се моля за този непознат човек. Направих молитвата си, застъпих се, действах като един адвокат и казах: Исусе мой, който убива себе си (както казваше майка ми), „разсъдъка му не е на място“. Ще видиш, че той дори не е искал да се самоубива; такива са били обстоятелствата. Молех се и апелирах, отделяйки повече от пет минути (а аз имам много дълъг списък с имена), но това беше специално.

Минаха почти петнадесет години и аз се молех за него всеки ден, където и да се намирах. Един ден аз имах проблем, който ме караше да страдам много. Същата вечер дойдох на прозореца, за да поговоря с моята звезда и не успях да се моля. Не бях в състояние да се застъпвам в молитва за другите.

Имах голямо желание да плача; но ми е много трудно да го направя външно, научих се да плача вътре в себе си. Чувствах мъка, изпитвах болката, а сълзите не идваха. (Изпитвам една голяма ревност към онези, които плачат с тези огромни, изобилни сълзи, които аз не мога да пролея). След малко започна да ме обзема емоция и, докато си дам сметка, се разплаках.

Междувременно влезе един Дух и ме попита:

– Защо плачеш?

– Ах! Братко – отговорих аз – днес наистина имам голямо желание да плача, защото страдам от един сериозен проблем и, като няма на кого да се оплача, защото живея, за да утешавам другите, не мога да им разкажа за моите страдания. Освен това нямам такова право; Научих се да не се оплаквам и не го правя.

Духът отговори:

– Дивалдо, а ако аз те помоля да не плачеш, какво ще направиш?

– Дори не ме моли днес. Защото това е единственият ден, в който успях да го направя. Остави ме да плача!

– Не прави това. – помоли той. – Ако ти плачеш и аз ще плача много.

– Но защо ще плачеш? – попитах го аз.

– Защото много те харесвам. Обичам те много и обичам заради любовта.

Естествено, аз бях много доволен от това, което той ми каза.

– Ти ме вдъхновяваш с много нежност – продължи той – и аз те обичам от благодарност. Преди много години аз се хвърлих под колелата на един влак. И няма начин да определя и опиша усещането за вечна трагедия. Чух, че влакът изсвири, видях как се приближава към мен и усетих как колелата ме смазват, но това никога не спираше и никога не умирах. Когато тъкмо беше приключило и се канех да поема дъх, чувах свирката и всичко започваше отначало, и така вечно.

Докато един ден чух някой да ме вика по име. Направи го с такава любов, че от това ми олекна за една секунда, но страданието скоро се върна. По-късно отново чух някой да ме вика. Започнах да чувствам прекъсвания, когато някой ми викаше, успявах да дишам, за да издържа на това умиране, при което никога не умирах и не мога да ти кажа колко време измина.

Наистина отне много време, до момента, в който спрях да чувам свирката на влака, за да чуя човека, който ме викаше. Тогава си дадох сметка, че смъртта не ме е убила и че някой се моли на Бог от мое име. Спомних си за Бог, за майка ми, която вече беше починала. Започнах да размишлявам, че съм нямал право да сторя това, и тогава започнах да чувам някой да казва: „Той не го е сторил от зло. Не е искал да се самоубие.“ Докато един ден тази сила беше толкова голяма, че ме привлече; тук аз те видях на този прозорец, да казваш моето име. Тогава попитах – продължи Духът – кой си? Кой моли Бог за мен, с толкова обич, с толкова милост? Мама дойде и ми обясни: „Това е душа, която се моли за нещастните. Бях трогнат, плаках много и оттам насетне започнах да идвам тук, когато и да ме повикаше по име. (Обърнете внимание, че аз никога не съм го виждал, поради вибрационните разлики.)

– Когато си възвърнах напълно своето съзнание – продължи той – вече бяха изминали повече от четиринадесет години. Спомних си своето семейство и отидох в дома си. Открих, че съпругата богохулства, като ме обиждаше:

„Този негодник дезертира, унижавайки ни в най-ужасната мизерия. Дъщеря ми вече е погубена, защото нямаше нито храна, нито покой и отиде да се продава, за да си ги осигури. Синът ми е бандит, защото имаше един егоистичен баща, който се самоуби за да не се сблъска с отговорността. Оставяйки ни, той ни доведе до това състояние.“

Усетих ужасната ѝ омраза. След това бях привлечен от дъщеря си, на едно от тези нещастни места, където тя беше изложена като стока. Отидох да посетя сина си в затвора.

– Дивалдо – продължи да ми говори с емоция той – там аз започнах да добавям към „физическата болка“ и моралната болка, от вредите, които самоубийството ми донесе. Защото самоубиеца не отговаря само за жеста, за акта на самоунищожение, но също и за цялата вълна от ефекти, произтичащи от неговия безсмислен акт, прехвърляйки всичко това към неговия дълг по закона за отговорностите.

Освен теб никой друг не се молеше, никой не ме съжаляваше, само ти, един непознат. И така, днес, когато ти страдаш, идвам да те помоля: в името на всички нас, нещастниците, не страдай! Защото, ако ти се разтъжиш, какво ще стане с нас, тези, които сме постоянно тъжни? Ако ти плачеш сега, какво ще стане с нас, които се учим да се усмихваме с твоята радост? Ти нямаш право да страдаш, най-малкото заради нас, а и от любов към нас, не страдай повече.

Той се приближи, прегърна ме, подпря глава на рамото ми и дълго и болезнено плака.
Аз, със също толкова голяма емоция, му казах:

– Прости ми, но аз не очаквах, че ще те развълнувам така.

– Това са сълзи от щастие. За първи път съм щастлив, защото сега мога да се отплатя. Уча се да утешавам някого. И първият човек, когото утешавам, си ти.

Книга: „O Semeador de Estrelas“, от Суели Калдаш Шуберт