Просякът граф Макс – последствията от злоупотреба с богатство

Книга „Рай и Ад“, Алан Кардек – Раздел Земни Изкупления

Просякът граф Макс

В малък град в Бавария около 1850 г., починал един почти стогодишен старец, известен като татко Макс. Никой не знаеше добре произхода му, защото той нямаше семейство. Имаше почти половин век, когато, засегнат от болести, които му пречеха да си изкарва прехраната с работа, той имаше за ресурс само обществена благотворителност, която той прикриваше, като ходеше във ферми и замъци, за да продава алманаси и други дреболии.

Бяха го кръстили граф Макс, а децата просто го наричаха господин граф, на което той се усмихваше, без да се обиди. Защо това име?
Никой не знаеше, но накрая го приемаше по навик. Може би по причина на неговата отличителна физиономия и маниери, които контрастираха с парцалите, които носеше.

Няколко години след смъртта си той се появи в съня на дъщерята на собственика на един от замъците, където го приемаха в конюшнята, тъй като нямаше постоянно местожителство, и каза:

„Благодаря за това, че си спомни за бедния Макс в молитвите си, защото бяха чути от Господа. Милосърдна душа, която се интересува от нещастния просяк, госпожата иска да узнае кой съм аз. Ще задоволя питането, което ще бъде голям урок за всички.“

И той каза следното:

„Преди около век и половина аз бях един богат и могъщ лорд в този регион, но бях суетен, горд и самонадеян поради благородния си произход. Огромното ми състояние обслужваше единствено моите удоволствия и едва ми стигаше, защото бях играч на хазарт, разпуснат човек и прекарах живота си в оргии.

Моите васали, които аз вярвах, че са създадени за моя употреба, подобно на селскостопански животни, биваха тъпкани и малтретирани, за да поддържат моето прахосничество. Не чувах техните оплаквания, нито някой нещастник, и мислех, че трябва да се чувстват много щастливи и почетени за това, че ми служат. Умрях не твърде стар, изтощен от крайностите, но без да съм бил наистина нещастен. Напротив, всичко сякаш ми се усмихваше, така че другите ме смятаха за най-щастливия човек на света.

Социалният ми статус ми осигури разкошно погребение. Гуляйджиите оплакваха загубата на богатия си приятел, но нито една сълза не се проля на гроба ми, нито една молитва от сърце предназначена за мен не бе отправена към Бог, и паметта ми бе прокълната от всички онези, които доведох до мизерия. Ах, колко страшно е проклятието на тези, които сме направили нещастни! Това проклятие не спираше да кънти в ушите ми дълги години, които ми се сториха цяла вечност! И смъртта на всяка една от моите жертви се превръщаше в една нова заплашителна или иронична фигура, която се насочваше към мен и ме преследваше неуморно, без да мога да намеря един тъмен ъгъл, в който да се скрия! Нито един приятелски поглед!

Моите стари приятели от гуляите, нещастни както аз, бягаха от мен и сякаш ми казваха с презрение:
„Ти вече не можеш да задоволяваш нашите желания“.

Ах, щях да платя много за един миг почивка, за една чаша вода, за да утоля изгарящата жажда, която ме поглъщаше! Но не притежавах вече нищо и цялото злато, което пръснах на Земята с пълни шепи не произведе нито едно благословение, нито едничко, разбираш ли, синко?

„Накрая, претоварен от изтощение като един уморен пътник, който не вижда края на пътя, аз извиках:

– Боже мой, имай милост към мен! Кога ще свърши тази ужасна ситуация?

Тогава един глас – първият, който чух, след като напуснах Земята – ми каза:

– Когато поискаш.

Отговорих:

– Какво трябва да се направи, велики Боже? Кажи ми и ще направя всичко каквото трябва!

И чух:

– Необходимо е да се покаеш, да се смириш пред тези, които си унизил, да ги помолиш да се застъпят за теб, защото молитвата на оскърбения, който прощава винаги е угодна на Господа.
Аз се смирих, помолих моите васали, моите слуги, които бяха пред мен и техните фигури, все по-доброжелателни, накрая изчезнаха.

Скоро за мен започна един нов живот, надеждата зае мястото на отчаянието и аз благодарих на Бог с цялата сила на моята душа.

Тогава гласът ми каза:

– Принце!
А аз отговорих:
– Тук има само един принц, който е Всемогъщият Бог, който смирява гордите. Прости ми, Господи, защото съгреших. Направи ме слуга на моите слуги, ако това е Твоята воля.
Няколко години по-късно се родих отново, но този път в едно семейство на бедни селяни. Родителите ми починаха, когато бях още дете и останах сам и без подкрепа в света.

Припечелвах за живота си, както можех, бях слуга на зидар, полски работник, но винаги честно изкарвах прехраната, защото този път вярвах в Бог.

На 40 години една болест ме остави парализиран и трябваше да прося в продължение на повече от петдесет години, в същите тези земи, където бях абсолютен господар, за да получа едно парче хляб във фермите, които са били мои и където, за горчива ирония, дадоха ми прякора Граф Макс, като много пъти бях толкова щастлив да намеря един подслон в конюшнята на замъка, който е бил мой. Докато спях, ми беше приятно да обхождам същия този замък, над който бях властвал с деспотизъм. Колко пъти в сънищата се виждах заобиколен от старото си богатство! При събуждане тези видения ми носеха едно неопределимо чувство на горчивина и угризения, но никога не съжалявах за нищо. И когато беше Божията воля да си спомни за мен, аз го благослових, че ми даде смелостта да страдам, без да се оплаквам, в това дълго и болезнено изпитание, за което днес получавам компенсация. И благославям теб, дъще моя, че се помоли за мен.“

Препоръчваме този случай на тези, които смятат, че хората не биха имали някакви спирачки, ако нямаха перспективата за вечно наказание, и питаме дали перспективата за наказание като това на татко Макс е по-малко ефективна за да накара хората да не следват пътя на злото, отколкото перспективата за безкрайни мъчения, на които никой вече не вярва.