Откъс от книгата „Първите плодове на Царството“ („Primícias do Reino“) на духа Амелия Родригез, психографирано от медиума Дивалдо П. Франко
Капернаум беше очарователен малък град с ниски къщи, разпръснати сред разлистени дървета, изобилие на лози и пъстри цветя.
Исус обичаше този град и го беше избрал за начало на своята служба на Любовта.
Беше май месец и беше горещо.
От предния ден новината се разпространяваше от уста на уста, привличайки любопитни и страдащи хора от околността.
Въпреки че наложи мълчание на прокажения, когото беше излекувал, и помоли
свекървата на Симон да не казва нищо за случилото се с нея, мълчанието беше почти
невъзможно.
Бедните и страдащите имат очи и уши навсякъде.
Исус даряваше любовта си на това крайречно население с голяма привързаност, защото там той също намираше любовта в простите и добродушни сърца на хората.
Дойде моментът Пастирът да стане, за да ръководи огромното стадо, преодолявайки трудна обработка на земята за засаждане, груби пътища и прекосявайки пропасти.
Това беше прелюдията на Посланието и началото на болките …
Дейностите изглеждаха безкрайни.
Оплакванията и болките на тълпата изпълниха въздуха с мъчителни зловония.
Излекуваните щастливо обявяваха възстановено здраве и нови купища болни хора пристигаха…
Спокойното лице на Учителя показваше умора.
Тежкият въздух в стаята беше задушлив поради липсата на проветрение.
Суматохата не преставаше и молбите и проклятията се удвоиха във всички усти …
Стоейки до вратата, Симон почувства неизразимо щастие.
Отзад, от задния двор на дома, който се простираше до плажа, се виждаше морето, което Симон много обичаше.
Отпред сред множеството Исус изцеляваше и утешаваше страданията на Земята, като Посланик на Небесата.
Симон благодари на Бога, че къщата му е избрана.
Часовете отминаха без той да забележи.
С полагането на ръцете си, с вибрацията на гласа, със светлината на очите си, Исус трансформираше болките в усмивки, сълзите в песни и гнойни рани в чиста кожа.
В Израел никога не се беше случвало подобно събитие.
Очите на Симон се срещнаха с очите на Учителя. Симон доби впечатлението, че Исус моли за помощ.
Умората се отпечатваше върху изпотеното и измъчено лице на Учителя.
Грубият рибар разбра: тълпата беше ненаситна, болката нямаше ограничение; наложително беше да помогне на Учителя като го отведе оттам.
Симон проби тълпата и извика:
– Учителят е уморен!
Той го хвана под ръка с обич и нежност, и го поведе към плажа.
Звездите започнаха да блещукат по небосвода…
Учителят седна на високите корени на едно старо дърво, което бе отворило ръцете си към езерото и в мълчание се потопи в медитация.
Симон като един верен приятел седна до него и се загледа в бледото му, изтощено лице.
Къдравите коси с цвят кехлибар, разрошени от вятъра, и двете очи изглеждаха дълбоки и мистериозни като самото море.
„Колко красив беше Учителят! – помисли си Симон – притежава една красота, каквато никога не съм виждал същата.“
Имаше нещо в Исус, което го правеше различен от всички хора.
Слаб, той нямаше да стане един атлет, но не беше нито твърде кльощав, нито лишен от енергия.
Той притежаваше голяма сила и необичайно величие.
Обикновен и добър, той беше мъдър и смирен. Дълбок познавач на човешките нещастия, той търсеше потиснатите и страдащите за да ги облекчат.
Говореше малко и казваше много, с думи, които всички произнасяха, но които
никой не изричаше като него.
Имаше обаче в този обикновен и чист човек, носител на необичайна красота на тялото и духа, тонове на една дълбока меланхолия!
Симон също се потопи в медитация.
Само нощта говореше и следваше гласовете на Природата.
Неочаквано, сякаш идваше от много далеч, Симон се обърна да го погледне отново и тогава осъзна, че големите и ясни очи на Учителя бяха изпълнени със сълзи.
Чувствайки безпокойство и с вътрешна тревога, която го обхвана, Симон попита:
– Учителю, ти плачеш от щастие, имайки предвид щастливите събития днес, нали?
– Плача, да, от тъга, от състрадание.
– Но, Учителю, не разбирам. Днес вие се изложихте пред хитрите и проницателни фарисеи, пред амбициозните и фалшиви книжници, които дойдоха да шпионират, пред бандата на предателите и, пред очите на всички, вие прощавахте грехове и лекувахте, карайки ги да замлъкнат с мъдростта и висшите си морални ценности, и сега плачете?!
– Да! Защото не ме разбирате нито ти, нито те. Разбира се, аз не очаквам да бъда разбран. Жал ми е обаче за тях, безразсъдните, и съжалявам за тях.
* * *
Точно в този момент, далеч от там, Натанаил Бен Елиас празнуваше с изобилно вино сред приятели и каза:
– Както всички знаят, вече от много време парализата и треската обхождат тялото ми, което в крайна сметка ме обездвижи в тотален затвор, в едно заразно и отвратително легло, възпрепятствайки всяко мое движение. Станах един отблъскващ нещастник. Забравен в моята кошара доскоро бях жертва на крайна физическа и морална мизерия. Очаквах смъртта, която закъсняваше, като една освободителка.
Чух да се говори за него и плаках да се запозная с него. Една тайна интуиция ме информираше, че той може да ме излекува. Знаейки, че той е тук, в Капернаум, помолих приятели да ми отведат в неговото присъствие и те ме заведоха в къщата, където се намираше той. Тълпата беше толкова плътна, че не можаха да ме отведат
до вратата. Наоколо плача, отчаянието и разногласията формираха жалки и болезнени сцени. Един от приятелите ме вдигна на терасата и направи така, че да ме спуснат надолу от тавана на стаята, където се намираше той. И така сториха. Стаята беше претъпкана с хора, но се отвори едно малко пространство и сякаш той ме очакваше, вгледа се в мен за дълго, мълчаливо, разглеждайки моята телесна руина и след това каза:
„Натанаил Бен Елиас, ти вярваш ли, че аз мога да те излекувам?“
Гласът беше кадифен и силен, сладък, но въпреки това твърд.
„Да – отговорих аз – вярвам!“
Едно потръпване ме разтърси. Настъпи една дълбока тишина и сякаш дори жегата намаля.
„Господине! – възкликнах аз. – Откъде знаеш името ми? От къде ме познаваш?“
„Да, аз те познавам, Натанаил, от вчера. Аз съм Добрият Пастир, и поради това познавам поименно всички овце, които Отеца ми е поверил… „
Не разбрах какво имаше предвид с думите „от вчера“. Никога преди не го бях виждал, нито пък ме беше посещавал …
„Греховете ти са простени!“ – възкликна той.
В публиката се разнесе мърморене и една екзалтация на омраза. Аз самият бях обезпокоен. Колко пъти бях мислил да заживея чист и достоен живот, ако отново си върна движението…
В този момент обаче се запитах: той в състояние ли е да прощава греховете? Не прави ли богохулство? Потта се стичаше по мръсното ми слабо тяло. И той сякаш чу най-тайните ми мисли, и без страх възкликна:
„Кое е по-лесно? Да кажеш на парализирания: Греховете ти са опростени, или да кажеш: Стани и върви?“
И като се обърна към мен, той разпери ръце и отвори длани, говорейки ми енергично:
„Стани, вземи си носилката и си отиди в къщи!“
Аз се огънах като една пръчка на вятъра, исках да кажа нещо и не можах.
Вдигнах се от леглото и избухнах в щастлив вик: „Салве, Учителю!“ и се върнах давайки осанни, пред възхищението на онези, които ме познаваха. Не разбирам обаче какво ми се случи; прилича на един сън, от който се страхувам да се събудя …
– Нека да пием! – всички извикаха наоколо – да отбележим твоето завръщане към здравето и удоволствието!
* * *
Нека се върнем към диалога между Симон Петър и Исус.
– Защо казваш, че не те разбираме, Господи? Ние всички сме толкова щастливи!
– Симон, в този момент, докато размишлява за Божието Царство от това, което видя, Натанаил с детска радост коментира случилото се между пияни приятели и нещастни жени. Други, които са възстановили куража си или възвърнали гласа си, сред възклицания на доволство, се хвърлят стремглаво из бездните на безразсъдството, довеждайки до нови дисбаланси, този път необратими…
Не мислете, че Благата Вест носи повърхностни радости, такива, които разочарованието и страданието с лекота изтриват. За това Човешкият Син не е един безотговорен дизайнер, който към стари и износени тъкани зашива на нови парчета, като допълнително увреждайки скъсаната част с едно още по-голямо разкъсване. Би било едно бедствие да се налее новото вино в мръсни и стари съдове, където да ферментира бързо
Посланието на Царството, повече от едно обещание за бъдещето, то е една реалност за настоящето. То прониква във вътрешността и облагородява, разкривайки картините на живота в ослепителни цветове …
Знам обаче, че не можете да ме разберете, и ти и те, за сега. И така ще бъде за известно време. По-късно, когато болката произведе по-голямо съзряване у Духовете, аз ще изпратя някой от мое име за да даде продължение на службата по просветление на съвестта. Гробовете ще разбият тишината и гласове по всички места ще викат, учейки на надежда под егидата на хиляди утешения … „
Учителят замълча за един момент.
Очите на стария рибар, искрящи изразяваха емоциите, които пееха в дълбините на съществото му.
– И когато Утешителят пристигне – попита ученикът развълнуван – хората с разбиране ли ще го приемат?
– Не, Симон! – отговори Исус. – Ефикасните методи за лечение и дисциплиниране са тежки и именно за това са нежелани. Този Пратеник обаче ще остане за неопределено време край Човечеството, ще помага без умора и бавно ще разработи Ерата на Мира и Радостта.
Това ще премахне старите пречки, ще насърчи социалното преструктуриране на
основата на любовта, която след това ще нахлуе във всички отдели на живота, стартирайки чувства на солидарност във всички сърца …
Лицето на Учителя се преобрази.
И Симон Петър заплака …
И така, повечето от нас се държат като Натаниел Бен Елиас. Ние получаваме благословиите на Исус вече хилядолетия. Много от нас са се научили да благодарят и да искат, но малцина са се научили да служат. Когато се молим, често молим Исус да направи нещо за нас, но много малко от нас питат Исус какво той иска да сторим за него…
0 Коментара