От книгата: „Приказки и апологети“ (Contos e Apólogos)
Автор: Ирмао Х, Психографирана от медиума Франсиско Кандидо Шавиер
В навечерието на Коледа през 1856 г. сеньора Мария Аугуста Корея да Силва, собственик на огромна ферма, се завръщаше в къщата си на бреговете на река Парайба, след близо една година обиколка за отмора в Двора в Рио де Жанейро.
Придружена от многобройни приятели, които се наслаждаваха на празничното ѝ гостоприемство, в дъждовния и мрачен следобед гордата матрона прие шейсет и двама пленници в своята къща, които с усмивка и смирение поискаха благословията ѝ.
В голямата зала достолепно настанена в стар фотьойл върху широка платформа, което ѝ
позволяваше по-обширен поглед, тя правеше от разстояние един жест на снизхождение към
всеки служител, който възкликваше на колене:
– Слава на нашия Господ Исус Христос, сеньора!
– Слава! – подчертаваше сеньора Мария, като една ужасяваща суровост проличаваше в гласа ѝ.
Белоглави старци, груби селски мъже, деформирани от страданията жени, младежи и деца се изредиха за приветствие.
В един отдалечен ъгъл, обаче, едно бедно момиче метис ( смесена раса на родители европеец и индианка), държащо две новородени деца в ръцете си, под свирепото внимание на безсърдечен надзирател, чакаше своя ред.
Тя беше последната, която се приближи за поздрав.
Могъщата плантаторка стана права и извика при себе си надзирателя, който следваше отблизо робинята и преди горкото момиче да ѝ каже и дума, тя ѝ каза грубо:
– Матилде, дръж малките в сензалата (робските помещения) и ела да ме срещнеш в задния двор. Трябва да говорим.
Момичето се подчини без колебание.
И отдалечавайки се от залата към задния двор, сеньора Мария Аугуста и сътрудникът с камшик в юмрука си шепнеха помежду си.
В големия двор, който сега нощта обвиваше в гъста сянка, злощастната млада майка дойде в отговор на получената заповед.
– Последвай ни! – заповяда господарката, строго.
Водени от грубия надзирател двете жени се приближиха до брега на преливащата река. В небето тежки облаци задушаваха ужасяващия тътен на далечна гръмотевична буря… Река Парайба се изливаше в превъзходен спектакъл на величие, прониквайки в обширната долина.
Сеньора Мария спря пламтящия си поглед върху унизената метиска и проговори:
– Кажи ми чии потомци са тези две бебета, родени в мое отсъствие!
– На г-н Зико, сеньора!
– Нещастница! – извика могъщата плантаторка. – Моят син не би ми причинил такова разочарование. Отречи този позор!
– Не мога! Не мога! – каза момичето.
Разярената господарка хвърли поглед през безлюдния пейзаж и изрева дрезгаво:
– Никога повече няма да видиш онези деца, които мразя…
– Ах! Сеньора – изхлипа нещастната жена – не ме отделяйте от момчетата! Не ме отделяйте от момчетата! В името на любовта към Бога!…
– Не те искам повече тук и тези деца ще бъдат дадени за продажба.
– Не ме прогонвайте, госпожо! Не ме прогонвайте!
– Безсрамница, от днес нататък си свободна!
И след показателен жест към спътника си, тя иронично подчерта:
– Свободна, можеш да работиш другаде, за да откупиш тези проклети издънки.
Матилде се усмихна през обилния си плач и възкликна:
– Помогнете ми, сеньора… Ако е така, ще дам кръвта си, за да си върна децата…
Мария Аугуста посочи огромната река Парайба и отсъди:
– Ти си свободна, но се махни от присъствието ми. Прекоси реката и изчезни!
– Сеньора, не така! Съжалете се над робинята си! О, Исусе! Не мога да умра…
Но по един сигнал от господарката си жестокият надзирател удари с камшика по гърба на младата жена, която се олюля безпомощно, падайки в дълбокото течение.
– Помогнете! Помощ, Боже мой! Помогни ми, Господи наш! – крещеше нещастницата, борейки се с водите.
Но след няколко мига само един женски труп се спусна надолу по течението на реката пред тишината на нощта…
Минаха сто години…
В навечерието на Коледа 1956 г. Мария Аугуста Корея да Силва, преродена, беше в град Паса Куатро, в южната част на щата Минас Жерайс.
Тя имаше друго плътско тяло, като някой, който си беше сменил дрехите, но си беше същата тя, с тази разлика, че на мястото на богата земевладелка, тя вече беше бедна жена в тежка борба в помощ на съпруга си за защитата на хляба.
В дома си тя понасяше лишенията на робите от едно друго време. Тя беше майка, и поради това страдаше от мъка и мечтаеше за бъдещето… Тя мислеше за малките си деца, в очакване на Коледа, когато дъждът на покрива стана по-силен.
В региона се изви ужасна буря.
Около обикновената къща всичко беше наводнено.
Бедната жена, като видя как водата нахлува в домашната ѝ крепост, излезе навън, последвана от съпруга и децата си…
Водите обаче винаги се издигаха във всеобхватен и разрушителен водовъртеж, повличайки което им се изпречи на пътя.
Пред някогашната плантаторка се издигна една неочаквана и огромна река и в даден момент смачкана от болката при насилствената раздяла от своя спътник и малките си деца, тя падна в течението, крещейки от отчаяние:
– Помогнете! Помощ, Боже! Помогни ми, Господи Наш!
Но само след няколко мига един женски труп слезе надолу по течението в тишината на нощта…
Бившата обитателка на долината на река Парайба изкупи дълга, който беше сключила пред Закона.
0 Коментара