Обратно в болницата, медицинския работник не откри началника си, който отсъстваше, задържан от спешен случай, но получи една бележка с инструкции от ръцете на една стара помощничка.
Момчето прочете внимателно предписанието.
Едно дете, с перфектно характеризирани симптоми на Круп изискваше незабавна помощ.
Вземайки адреса и снабдявайки се с необходимия материал за лечението, Марио Силва се качи на един автобус до къщата на Амаро.
Посрещнат любезно от господаря на къщата, той не скри недоумението, което го бе обзело внезапно.
Разпознат от железничаря, който го поздрави с доброта и радост, Марио заекна няколко едносрични думи, разочарован и стреснат…
Неговото разочарование се разкриваше в изключителната бледност на лицето му.
„И така – помисли си той, натъжен – именно тази къща ли трябваше да посетя? Ако знаех предварително, щях да поискам да ме заместят.“
Той не възнамеряваше да се доближава отново до противниците си, от които се беше дистанцирал… Отвращаваше се от мъжа, който беше откраднал годеницата му и не можеше да си спомни Зулмира, без да се почувства докоснат от необичайна неприязън… Много пъти, поглеждайки назад към миналото, беше изчислявал кой е най-добрия начин да унищожи живота ѝ… Защо да се бори да я види отново? Защо да спасява сина ѝ, ако изпитваше пориви да подпали къщата ѝ?
Нещо обаче се намеси в размишленията му. Антонина и дечицата ѝ, в домашната служба на Евангелието, превзеха неговия ментален екран.
Той сякаш отново чу благите и искрени думи на тази смела жена, повтаряща на сърцето му:
„Ръце, които лекуват, не могат да навредят…“
„Един прилежен медицински работник несъмнено ще бъде брат на всички…“
„Животът не свършва в този свят…“
„Трябва да прощаваме на другите, та и другите да ни простят…“
Забелязвайки колебанието му и опитвайки да го успокои, Амаро помоли с умолителен глас:
– Влизай, Марио! Утешително е да зная, че ще получим помощта на един приятел…
И, като посочи съседната стая, добави:
– Зулмира е вътре с нашето малко момченце. Вече говорих с доктора по телефона и знам, че тестът за Круп е бил положителен.
Невъзмутим медицинския работник се подчини машинално.
Той прекоси стаята, разтревожен, пребледнял.
Когато видя жената, която беше обичал страстно, да носи бебе на ръце, регистрира внезапно замайване от негодувание.
Неспособен да се контролира, той усети странна болка да завладява гърдите му.
Жаждата за отмъщение го заслепи…
Зулмира щеше да му плати скъпо за дезертьорството – мислеше си той с очи фиксирани в болезненото майчинство, което се проявяваше там в мъчително страдание.
Той съзерцаваше малкото дете, тормозено от задух и даде ход на необуздана враждебност. Имаше чувството, че го мрази от дълго време. Самият той се изненада, стреснат…
Как би могъл да мрази с толкова ярост един невинен човек? Но в оправдание на ужасното си настроение вярваше, че идва от обстоятелството, че се намира там, плод на една непоносима за него връзка, и за това не се опита да се само-анализира. Идеята, че Амаро и съпругата му щяха да пострадат непоправимо със смъртта на момченцето, насърчаваше безсърдечната цел на отмъщението му. Щастието на този домашен храм в този момент зависеше от неговото действие.
А ако подкрепеше смъртта, помагайки на това болно дете да изчезне? Престъпния въпрос прониза ума му като кама от мрака.
Споменът за молитвената служба в дома на Антонина обаче се върна в главата му.
Утешителното изказване на майката на Лизбела прозвуча отново в ушите му:
„Мирното споразумение винаги си струва повече…“
„Не трябва да подхранваме никой вид недоброжелателност…“
„Който помага, е подпомогнат…“
„Никой не се издига до най-високите нива на живот с духовно втвърдяване и непримиримост…“
„Никога всъщност не знаем до каква степен сме наранени или агресори…“
„Прошката е победата на светлината…“
Откъсите от назидателната лекция му се струваха нематериални юзди, които задържаха разрастването на злите желания.
В съзнанието му бързо се разгръщаха драматични конфликти…
Почти залитайки, той се приближи до измъчената бивша годеница, която веднага го позна, опитвайки се да го поздрави.
Той отговори на поздрава формално, подготвяйки се за служба.
– Марио! – умоляваше в агония горката дама – смили се над нас! Помогни ни! Чаках моето момченце, издържайки на най-големи саможертви… Допустимо ли е сега да трябва го гледам как умира?
Обилни сълзи последваха риданията, които заглушиха гърлото ѝ.
В друго време всяка молба от тази уста му вменяваше безпокойство, но в този момент кралско безразличие сковаваше духът му. Какво го интересуваше болката на жената, която го беше изоставила?
Зулмира му се беше присмяла преди години… не беше ли негово място да се смее сега?
С грубо изражение той препоръча детето да бъде върнато в леглото и скоро след това изследва неговата чувствителност.
С мисли, изковани от идеите събрани в евангелското учение от вчера и възпиран от нежния спомен за Антонина, той се опита да се коригира.
Дори тогава, сякаш носеше един зъл гений в собствения ум, който отбелязваше престъпните внушения, които минаваха през горещия му мозък.
Прилагането на неподходящи лекарства със сигурност би благоприятствало бързото изчезване на болния. Жулио се намираше на прага на гроба… той само щеше да го накара да напредне към него без повече забавяне…
Въпреки това лицето на Антонина доминираше в паметта му, възхвалявайки прошката.
„Ако беше дошъл в тази къща предишния ден – помисли си той – щеше да унищожи момченцето без милост… Щеше да прибегне до евтаназия, за да се оправдае вътрешно.“
В този час обаче евангелските принципи за братство и помирение, като натрапчиви мисли, измъчваха съвестта му.
Той мълчаливо изчака реакцията на задъхващото се момче и въпреки, че се показваха сериозни усложнения, които, разбира се, трябваше да го накарат да общува с отговорния лекар, той извърши приложението на серума против дифтерия, макар, че желаеше да го види как се превръща в разрушителна отрова.
Забелязахме, че ръцете на Марио изхвърлят тъмно вещество, но Кларенсио, като сложи дясната си ръка върху малкия, го запази изолирани от подобни сили.
Изправен пред удивлението, с което наблюдавахме екстериоризацията на тази почерняла вискозна субстанция, нашият инструктор с охота разясни:
– Това са вредни флуиди на омразата, с която Силва несъзнателно се стреми да обгърне нещастното дете, въпреки това нашите защити функционират.
Одила, която беше повикала Бландина и Мариана при нас, с тревога следеше лекарствата.
– Безкористен приятелю – обърна се тя неспокойно към нашия съветник – вярвате ли, че Жулио може да се възстанови?
Кларенсио, който беше установил обширна магнитна лента около болния, която го предпазваше срещу влиянието на посетителя, поклати глава и каза бащински:
– Одила, време е да проникнеш в истината. Момчето ще напусне тялото може би след няколко часа. Неговото бъдеще изисква разочарованието на настоящето. Въпреки това бъди силна… Божествената Воля, изразена в Закона, който ни управлява, винаги прави най-доброто.
И може би защото разочарованата ни сестра обмисляше ново запитване, преданият ментор спокойно я помоли:
– Не питай сега. Ще разбереш по-късно. Жулио изисква помощ, бдителност, обич.
Събеседничката промени изражението на лицето си, показвайки смирение и дисциплина.
Медицинския работник се взираше в малкия, сякаш го хипнотизираше за смърт, наблюдавайки лицевите му контракции.
Родителите също гледаха детето с огромни очаквания.
В един момент Жулио потръпна и пребледня. Сърцето му беше излязло извън контрол.
Преглеждайки пулса му, Марио Силва, сега чувствайки се ужасен, потърси очите на Амаро, обезпокоен, и попита с не толкова груб глас:
– Препоръчително е незабавното присъствие на нашия лекар. Опасявам се от анафилактичен шок с фатални последици.
Зулмира издаде един дрезгав вик, като беше подпомогната от обичливата Евелина, докато железничарят побягна през вратата навън, да търси педиатъра.
Дълги минути на чакане изминаха в тясната стая.
Един час мина бавно и ужасно…
Притеснен, лекарят преслуша детето и скоро след това покани посърналия баща на по-личен разговор, като обяви:
– Настъпи непоправим колапс. За съжаление това е краят. Ако имате религиозна вяра, нека поверим случая на Бог. Сега, само божественото снизхождение…
Амаро, опечален, наведе глава и не каза нищо.
Педиатърът обмени идеи със Силва, който беше силно пребледнял, и му даде напътствия, като препоръча на сбогуване да остане още няколко часа при малкия.
Едно успокоително, приложено на Зулмира, я принуди да си почине.
Жулио беше в кома, дишаше трудно.
Междувременно нощта напредваше… Зората, сега окъпана от лекия вятър позволяваше да се види небето, населено с блещукащи съзвездия.
Забелязвайки, че съпругата и дъщеря му си почиват, Амаро се приближи до близкия прозорец, сякаш търсеше утеха в топлата гръд на нощта, и започна да плаче тихо.
Край умиращото дете медицинския работник наблюдаваше неговото отношение, на страдание и смирение, чувствайки се докоснат в дълбините на душата си.
„Защо се беше борил с такъв враг? – помисли си той, погълнат в себе си. – Амаро приличаше на статуя на тихото мъченичество. Той беше там, със сведена глава и победен, в скромния дом, където беше един добър човек, отдаден на почтеността. Разбира се, вече беше много огорчен. Лицето, набраздено с преждевременни бръчки, които спираха сълзите му, говореше за кръста на трудните преживявания, които тежаха на раменете му. С колко ли тревожни проблеми в света се беше сблъскал този човек, приведен от суровата си участ? Как можеше той, Марио Силва, там да бъде толкова жесток? Той си припомни пасажите от времето на изучаване и молитва, като накрая разбра, че Евангелието се базираше на най-добрите основания.
По-ценно е бързо да се помириш с противника си, отколкото да заровиш един трън на разкаянието в собствените си гърди. Но той тъжно отбеляза, че угризението като заточено острие разрязваше сърцето му…
Амаро и съпругата му несъмнено можеха да покажат недоверие, когато го видяха отново, отказвайки неговата помощ, но те го посрещнаха братски, с отворени обятия…
След като го бяха ранили, в едно друго време, защо сега се намираше под сурово и ужасно самобичуване? Той отдаде благодарности на Бог, че не беше инжектирал токсични вещества в малкия болен, сега умиращ пациент, но не беше ли допринесъл може би, да ускори смъртта му?
Чувстваше желание да се доближи до нещастния баща, опитвайки се да го утеши, но усети се срам от самия себе си…
Близо два часа двамата останаха там, мълчаливи и безстрастни.
Зората започваше да се отразява в небето на дълги червени ивици, когато железничарят изостави размишленията си, приближавайки се до почти мъртвия си син.
С един трогателен жест на вяра той свали старото дървено разпятие от стената и го постави до главата на агонизиращия. След това седна на леглото и настани момчето в скута си с особена нежност. Подкрепен духовно от Одила, която го прегърна, той вдигна поглед върху образа на Разпнатия Христос и се помоли на висок глас:
– Божествени Исусе, смили се над нашите слабости!… Моят дух е крехък да се справи със смъртта! Дай ни сила и разбиране… Нашите деца ти принадлежат, но колко ни боли да ги връщаме, когато твоята воля ги изиска обратно!…
Плачът задави гласа му, но страдащият баща, демонстрирайки неизбежната си нужда от молитва, продължи:
– Ако е в твоят план нашият малък син да си тръгне, Господи, приеми го в прегръдките си на любов и светлина! Дари ни обаче с необходимата смелост, за да понесем храбро своя кръст на копнеж и болка!… Дай ни примирение, вяра, надежда!… Помогни ни да разберем твоя замисъл и че твоята воля се изпълнява и днес и винаги!…
Струи сапфирена светлина излизаха от гърдите му, обгръщайки детето, което малко по малко заспа.
Жулио се отдръпна от плътското тяло, приютявайки се в ръцете на Одила, като едно сираче, търсещо топло гнездо на ласки и обич.
Докоснат в най-дълбоките фибри на съществото си и осъзнавайки, че смъртта беше разперила големите си криле там, Силва изпита жесток шок, стегнал душата му. Конвулсивно проплакване разтърси гърдите му, когато един неясен глас, който изглежда се роди от неговите собствени недра, крещеше в съвестта му: „Убиец! Убиец!…“
Дезориентиран и нестабилен, младежът хукна към обществения път, измъчен и с ридания сякаш се намираше в лоното на ледена сянка…
0 Коментара