Книга „Светът, в който живея“ („O mundo em que vivo“) на Духа Силвейра Сампайо, психографирана от медиума Зибия Гаспарето
В разгара на напредъка на днешния свят, където основните нужди се разшириха, се чудя в рамките на този маратон, в който е преобразен животът в света, дали все още има място за оценяване на съществените неща, където глупостите се появяват под дегизировката на непожелани, но полезни продукти.
Всъщност в наши дни става трудно да се разграничат необходимото, същественото, основното във вихъра на прогреса, в който комфортът и полезността ни привличат с нови и завладяващи ресурси.
Машината в служба на човека, или човекът в служба на машината. Ето това не мога да разделя. Кой на кого служи в тази траектория, която промени живота в света? Трудно е да се отговори.
Ако, от една страна, имаме удобствата, джаджите, ресурсите, които улесняват живота, помагайки на човека, освобождавайки го от по-груби задачи, от друга страна, имаме цената на тези услуги, борбата да ги притежава, която не отстъпва дори пред лицето на щетите, които причинява към природната среда, унищожавайки защитните сили, които природата е изградила мъдро в продължение на векове на търпелива и упорита организационна работа.
В своето усъвършенстване съвременният човек, притежател на нови знания в областта на физиката, енергетиката, химията, биологията, не отстъпва пред никакви препятствия и манипулира всичко това, без страх и здрав разум, и в края на тези научни набези, безразлично изхвърля смъртоносните остатъци в реките, в Земята, в безлюдните места, в океаните, без да мисли, че Земята е едно цяло, където всички тела влияят и се свързват едно с друго и поради тази причина всяко пагубно действие се реабсорбира отново от самата земя, която се стреми да се защити както може, връщайки на човека резултата от неговите действия, тъй като не ѝ е останал друг ресурс.
Напоследък се питам дали технологичният прогрес си заслужава на тази цена. Да се парадира със знания, нови открития, сензационни ресурси за контролиране на силите, които циркулират около тях, а след това, като едно безразсъдно и простодушно дете, да излагат собствения си живот на риск с тази играчка? Не е ли абсурдно? Драстичен ли съм?
Такъв съм. Някои ще кажат, че преувеличавам, но ако го видите от същия ъгъл като мен, ако поискате да узнаете за борбата на духовете, посветени на работата по природното опазване на живота на Земята, бихте се съгласили с мен.
Някои ще кажат, като че ли да споделят отговорността:
– Ако Бог е позволил на човека да узнае определени закони, то е защото той вече може да ги използва добре.
Съгласен съм. И мисля, че човеците биха могли да направят това. Но тъй като имат свободна воля, те амбициозно избират разширение на удобствата и печалбите, без да се притесняват да запазят благата, които вече имат.
Има дори и такива, които, осъзнавайки тези опасности, протестират и се опитват да ги предотвратят, подтиквайки към благоразумие и уважение към майката природа. Кой ги слуша? Между лаврите на славата и амбицията за власт и пари кой се е загрижил за бъдещето?
Всяко поколение се грижи за себе си и се опитва да реши собствените си проблеми, когато възникнат. Това, което го интересува сега, са незабавните резултати, движението на ресурсите, без притеснения или грижи.
Признавам, че бях притеснен. Всъщност ние, които обичаме Земята, където живеят нашите близки, ние, които един ден ще се завърнем в нея, преродени в гръдта ѝ, изживявайки проблемите ѝ, се тревожим за системната агресия срещу природните ѝ защитни сили, които правят живота възможен.
Как ми се иска хората да разберат и да могат да се събудят за реалността. Тази загриженост успя да ме натъжи, защото каква полза от усилията на тези, които се интересуват да направят най-доброто, ако човеците систематично нулират усилията им?
Толкова много неподготвеност, толкова много амбиция! Не би ли било добре да мобилизираме една по-енергична мярка на мъдрите духове, на висшите планове, предотвратявайки подобни злоупотреби?
В крайна сметка свободната воля със сигурност има една граница и някои хора, според мен, са преминали тази граница. Не че критикувам, но като се замисля, не е ли дошло времето да се каже „стига толкова“ с една реакция, която да ги научи да уважават свещеното дело на природата?
Виждайки ме нещастен, притеснен, моят приятел Жайме каза:
– Ти трябва да се срещнеш с Антеро. Вярвам, че той, който изучава тези въпроси, може да ти даде някои идеи.
Антеро съвсем не беше фигурата, която си представях. Тъмнокож, набит, на средна възраст, от щата Сеара, с широка усмивка и светли очи. С лек и интересен разговор, той веднага спечели симпатиите ми.
Уведомен за моите болезнени притеснения, той пое дълбоко въздух и каза:
– И аз като вас се притеснявах от подобни проблеми. Но нашата загриженост, макар и справедлива, не решава въпроса.
– Вярно е – отвърнах, малко срамежливо осъзнавайки, че не съм направил нищо, за да помогна.
Той се усмихна мило:
– Знам какво възнамерявате да направите и тъй като всеки един помага с ресурсите, с които разполага, вашето със сигурност ще бъде да разкажете на хората факти, които да ги подтикнат да мислят и разбират.
Аз се усмихнах, облекчен.
– Имам това намерение.
– Тогава слушайте, може би ще ви бъде полезно. Всичко започна, когато, воден от амбиция, аз отплавах за Бразилия на една колонизираща експедиция. Бях млад и по това време Амстердам не предлагаше много възможности за забогатяване. Запленен, бях слушал да говорят за богатствата на новия континент, където изобилстват мини за злато и скъпоценни камъни, и последвах другите.
Жестокостта на борбата, безводието на Земята и желанието за власт и богатство заляха духа ми. Веднъж пристигнал в Ресифи аз се откъснах от експедицията и се присъединих към една група португалски авантюристи. Безполезно е да си спомням живота си от онези времена. Успях да придобия земя, където бързо разбрах, че няма руда и че най-добре е да я използвам за натрупване на блага. Образован и идващ от една по-развита социално страна, аз скоро оглавих групата и поставих всички в моя служба, експлоатирайки работата им, за моя собствена полза.
По това време установих връзки с духове, които до сега все още не съм успял да разтрогна. Престъпността, амбицията и вкусът към властта бяха вътре в мен и изпих това удоволствие до края.
Три пъти подред се реинкарнирах в Северна Бразилия и накрая станах един уважаван и почитан полковник, от който враговете се страхуваха, а приятелите обожествяваха. Моето тръстиково поле беше толкова голямо, че се губеше от поглед, а робският труд допринесе за запълването на хамбарите ми и обогатяването на къщата ми. Единственото, за което мислех, беше да трупам, да жъна, да печеля. Земите бяха огромни и аз не се погрижих да ги възстановя. Експлоатирах ги и когато вече не произвеждаха, аз просто ги изоставих, изсичайки нови гори, за да отворя нови, по-рентабилни земи.
Така в Сеара бях оставил една широка ивица унищожение след себе си.
Моите хора, и бели и роби, бяха недохранени и нещастни, принудени на робство, някои поради цвета на кожата си, други от нужда. Винаги съм вървял напред, без да ми пука за бъдещето.
Дезинкарнирах се сред безутешния плач на безброй протежета, оставяйки сираци политиците ивсички спонсорирани. Тежка участ ме очакваше при това завръщане. За първи път успях да осъзная бездната, в която се бях хвърлил. Лутах се безцелно, преследван от душите на моите жертви, роби, които бяха загинали поради моето безразличие и жестокост. Много време бях така като полудял таласъм. Където и да отидех, аз виждах само разруха, суша. Търпях жажда, глад, но не намирах дори един плод за да ям или малко вода, за да утоля жаждата си.
Покаях се и разбрах. Разбира се, бях подтикнат да уча и осъзнах всички щети, които бях нанесъл на страната, която така щедро ме приюти. Открих истинските причини, които разпореждаха моето пътуване до Бразилия. Аз имах знания и опит, които биха могли да помогнат за развитието на този нов континент, и доброволно се бях съгласил да го направя, за да изкупя минали грешки, когато бях авантюрист и пират, и бях извършил беззакония, които навредиха на други народи. Но амбицията отново ме доведе до падение и се сдобих с нови обвинения пред закона.”
– За щастие сте го осъзнали – отвърнах с облекчение аз.
Той продължи:
– Слава Богу. Но, вие знаете, между това да знаеш и да бъдеш има една голяма дистанция. Създадох, заедно с нашите висшестоящи, един план да се възстановя, както и да помогна за възстановяването на щетите, които причиних на Майката Земя.
– Как така? – попитах аз учуден.
– Разбира се. Как да постигна баланс, като винаги имам пред очите си сухите и опустошени земи, борбата на моите сънародници със сухата земя, смъртта на децата, добитъка, животните? Изселването и страданието на народа, маргинализиран, просещ в големия град, губещ своите културни ценности, без да се адаптира към новите стандарти, които са му наложени? Как да примиря всичко това?
– Смятате ли се за отговорен за всичко това? – попитах аз уплашено.
– Да. Разбира се, други също споделяха тази отговорност с мен. Дървосекачите, които също опустошаваха всичко, без да заменят нищо, или покварените хора, които подтикваха към пристрастяване (тръстиковата ракия кашаса), отхвърляйки образованието и достъпа до съществуващите блага. Разбира се, в този случай мнозина отговарят пред законите, но аз чувствам своя дял от вина и не мога да бъда спокоен, докато не възстановя всичко, което разруших, докато не се върна в онези земи, в които опустоших зеленината и ограбих благата.
– Леле – отвърнах развълнуван – ще ми се всички да мислят така! В бъдеще всичко ще се разреши.
Антеро се усмихна, когато отговори:
– Можете да вярвате, че един ден всички ще разберат. Но за да се случи това, трябва да се живее с проблема. Това беше първата част от моя план. Върнах се и се родих в земята, която преди толкова години бях довел до изтощение и разруха. Като един много беден фермер, аз се опитвах да изкарам от сухата и втвърдена земя прехраната на семейството си, и без оплаквания преживявах всички мъки на един мизерен живот. Така повиших своето разбиране след няколко години подготовка тук, където се отдадох на задълбочено изучаване по Геология. Върнах се отново на Земята на същото място, като син на скромно семейство, и успях да осъществя някои идеи на практика, спомагайки за едно подобрение на почвата и донасяйки някои ползи за региона. Тръгнах си и още един път се върнах на Земята, отново на същото място, и успях да посетя училище по Агрономия, където развих сериозни изследвания по Екология и възстановяване на почвата, дренаж, напояване и т.н. Влязох в политиката със сериозност и добра воля и успях да внеса някои подобрения. Трудно е, вие знаете. Опозиционната сила е твърде голяма. Справянето с амбицията на човека е трудно и отнема време.
– И сега? – попитах аз с уважение.
– Сега завършвам своето обучение и след кратко време ще трябва да се реинкарнирам в същия град. И този път нося обширна програма. Вярвам, че ако положа усилия, бих могъл най-накрая да възстановя тези земи и да подкрепя много същества.
– Какво ще бъде конкретното ви поле на действие?
– Предвид всичко, което възнамерявам да постигна и възможностите, които имам в областта на лидерството, ще трябва да стана политик и със сигурност ще достигна да управлявам моя щат.
Аз усетих една тръпка.
– Не се ли страхувате?
– Страхувам се. Много. Но от друга страна имам голям шанс да го направя както трябва. Не мислите ли?
– Да, мисля. – отвърнах ентусиазирано.
А вие не мислите ли, че животът е красив и знае как да се защитава? Страховете ми изчезнаха. Един ден всички опустошения, замърсявания и разрушения ще свършат. Всички, които ги причиняват, ще се съберат, за да върнат всичко на мястото му.
Какво облекчение! Но въпреки всичко си мисля, че би било много по-добре да се събудим оттук нататък и да започнем да разбираме и да работим.
Не мислите ли като мен?
0 Коментара