Майчина Голгота

книга „A vida escreve“ – духовен автор Хиларио Силва, чрез медиума Шико Шавиер

I
Когато Мария Китерия, вдовица и болна, пристигна в къщата на д-р Лауро де Мело, тялото ѝ беше повече мъртво, отколкото живо.
Лекарят и съпругата му, дългогодишни приятели, я приеха с отегчение.
Китерия имаше деформирано лице.
Беше загубила едното си око, а другото беше изпъкнало, и образуваше сълза, която не успяваше да падне.
Лицето ѝ, изгорено преди месеци от голямо количество сярна киселина, ѝ придаваше болезнен вид.
Тя приличаше много повече на едно чудовище в женско тяло.

— Аз съм почти сляпа – каза тя, унизена – и освен това след инцидента вече съм безполезна. Всички се плашат. Чета обяви, търсещи служители. Отивам. И все пак, когато ме видят, те се обезсърчават… Опитвам в пералнята; обаче казват, че нося някоя заразна болест.

И представяйки им Ликурго, петгодишния си син, тя проговори умолително:

— Предлагам ви момчето. Той е единственият ми син, но и двамата живеем в глад и безпаричие.

Доня Нинита, господарката на къщата, погледна със симпатия към момченцето. Тя нямаше деца и беше готова да го вземе под опеката си. Малкото момче, лошо облечено, отговори на вниманието ѝ с проницателност и интелигентност.

— Момчето ще бъде наше — каза тя. – Но ако дойде с всички законови процедури. Ако вие не направите пълно отричане от права, аз се отказвам…
Сълзата, спряла се в болното око стана по-плътна и сълзите бликнаха. Един плач примирен, мълчалив.

Дори и така, Мария Китерия имаше силата да погали момчето и да го предаде, поемайки ангажимента да подпише жертването на детето си в нотариална кантора.

II
Момчето Ликурго, сега младеж Ликурго де Мело, поради великодушието на двойката, която го осинови, винаги, когато идваше на ваканции, намираше бедната перачка у дома им, да го обгражда с внимание.
Той не разбираше защо осиновителите му позволяват на Мария Китерия толкова големи свободи. И само поради силата на добрите съвети у дома той успяваше да понесе ласките ѝ.
Понякога късно през нощта, когато пристигаше от улицата, той чуваше леки стъпки. Нямаше съмнения. За една минута услужливата перачка пристигаше да му донесе шоколада, който не беше поискал. И смеейки се, той се подиграваше с нейната неграмотност, възкликвайки:

— Ти си една голяма вещица.

Свикнала с ограничен речник, горкото създание промърморваше думи на признание и радост, сякаш той беше казал: „Ти си една отлична майка“.
На масата тя му сервираше редки деликатеси направени изключително само за него. Той обаче не губеше възможност да я наскърби. Ако тя му отправеше някой поглед на нежност, докато минаваше разсеяно близо до резервоара за миене, той минаваше бързо напред, като ранена котка, и потопяваше обезобразената ѝ глава в съда с вода.
Когато я виждаше да се навърта из стаята, той тръшкаше вратата от гняв.
И доколкото можеше, той търсеше най-суровите унижения, за да ѝ ги хвърли в лицето, с усмихнато изражение, сякаш са сладки комплименти.

III
Млад лекар и наскоро женен, д-р Ликурго де Мело, партнирайки си със своя баща по сърце, сега той се посвети на съсипаното здраве на доня Нинита, по пътя ѝ към смъртта.
А край тях Мария Китерия, по-уморена, се движеше като сянка и помагаше мълчаливо.
Бдения. Трудности.
Росана, младата съпруга, стоеше на дистанция в домашното управление.

След много изтощителни дни и нощи пациентката затвори своите телесни очи, за да не ги отвори повече. Безутешен, вдовецът прие предложението на великодушни роднини да прекара няколко месеца в провинцията.
Мария Китерия, сега изоставена на прищевките на най-младите собственици на къщата, започна да страда от грубо отношение.
Споменът за доня Нинита, извикан от нея в трудни моменти, дори не беше уважаван.

Д-р Ликурго и Росана, която също споделяше безпричинна неприязън към нея, я подложиха на непоносими унижения. Гориха старите ѝ обувки. Извадиха скромното ѝ облекло от старата ракла, за да послужи като моп при почистване на пода. Даваха ѝ оскъдна храна.
И накрая, прогонване.
Тя обаче никога не събираше кураж да си тръгне, дори и под заплахи.
Толкова много бяха болките и лишенията ѝ, че един ден тя повече не стана.

— Сега е време да я закараш насила в болницата – каза Росана властно.
И Ликурго, с голяма лекота, я прогони в един сектор за бедните, отървавайки се най-накрая…

IV
В отговор на молитвите на двама студенти по Медицина, посветени на Християнската помощ, ние срещнахме Мария Китерия на нейното легло на мъченичество.
Цирозата на черния дроб малко по малко се влошаваше. Нищо не може да задържи прибиращата се склеротична тъкан, сега необратимо.

Така посетихме дома на сина, който я познаваше, без да я познава и видяхме възрастния д-р Лауро де Мело се връща в старото си имение, където някога беше щастлив.
Настана вечер. След чая с вкусни сладки, той повика слугата, при което Росана каза безразлично:

— В края на краищата, д-р Лауро, Мария Китерия беше един боклук труден за съхраняване.

Старият доктор изслуша целия доклад, намръщено, а след това взе смело думата и им обясни цялата история. По молба на самата Мария Китерия, дезинкарнираната му съпруга и той се бяха въздържали да не го уведомят за реалността. Тя се страхуваше да не направи сина си нещастен, предвид отвращението, което присъствието ѝ винаги му причиняваше.

И накрая, д-р Лауро, който сега знаеше тайните на моралното страдание, изправен пред постоянната носталгия по починалата си спътница, със силен плач разказа, че това беше самият Ликурго, като четиригодишно момче, който беше излял в лицето ѝ една бутилка сярна киселина.
Бащата, обикновен работник в една голяма работилница, държал корозивното вещество у дома, като работен материал. В нощта след неговото погребение, докато нещастната вдовица спеше, Ликурго, в детската си несъзнателност, беше разлял киселината върху лицето ѝ.
Мария Китерия беше страдала ужасно, но се беше спасила, макар запазвайки чудовищно
лице.

Ликурго плачеше, прегърнал жена си, която също беше окъпана в сълзи.

Същата нощ те пристигнаха в лазарета, който отвори извънредно пред авторитета на двамата лекари.
Сред анонимните легла Мария Китерия агонизираше…
Д-р Лауро измери пулса ѝ и поклати глава. Беше късно.
Ликурго и Росана коленичиха в края на леглото:

— Майко! Майко! – извика той, плачейки – Защо не ми каза всичко?

Болната жена, на косъм от смъртта, идентифицирайки посетителите, придоби сили и го съзерцава, разчувствана. Би дала всичко за да вдигне почти студената си ръка и да го погали по главата, но не можа.
Ликурго обаче видя, че този незабравим поглед го е разпознал, и помоли:

— Мамо, майко моя, прости ми, прости ми!
Тя, събирайки всичките си сили и сякаш никога не бе имала причини да прости, простичко каза:

— Бог да те благослови, сине мой!
И преминавайки с тъжно изражение на полумъртвото си око из стаята, тя каза:

— Синко, синко, заведи ме вкъщи…

Тя обаче така и не се върна у дома.
В топлината на синовната прегръдка, обляна в сълзи, тя заспа и дойде при нас.
Смъртта, като една милостива хирургия, беше поправила лицето ѝ.
И спейки в нашите прегръдки, в пътешествието към по-добрия живот, тя имаше спокойното изражение на един ангел.