Много отдавна боговете на един народ осъдиха един човек да живее в един гигантски лабиринт. Те сториха това, защото го смятаха за най-егоистичното и дребнаво създание сред всички; те го отделиха, страхувайки се, че неговото присъствие ще зарази останалите.
Въпреки това боговете бяха мъдри, справедливи и милостиви и увериха човека, че той ще бъде спасен, ако някой ден прояви признателност към някого.
И така беше сторено.
Една могъща колона от светлина грабна човека, пренасяйки го до центъра на лабиринта, който беше издигнат в един отдалечен и незнаен ъгъл на Земята.
В центъра на лабиринта човекът намери една прекрасна градина, много добре поддържана, с най-красивите цветя, виждани някога, с някои много редки екземпляри, които растяха само там.
Но егоистът дори не погледна към цветята! Той веднага се опитваше да реши първо по кой път да тръгне в търсене на изхода. Беше му казано, че там има само един изход, но пътят към него не е известен.
Тогава мъжът тръгна на една безцелна разходка, която му отне безбройни дни.
Всяка сутрин идваше един врабец и поставяше в краката му един хляб и една дървена кофа, пълна с чиста прясна вода. Така той получаваше енергията, от която се нуждаеше, за да върви.
Бавно минаваше ден след ден и човекът не намираше нищо друго освен алеи без изход; надеждите му намаляха, а отчаянието му нарасна. Времето започна да минава в един странен ритъм; дните и нощите се редуваха, без егоистът да знае как да отброява изминалото време.
Един ден той откри, че не е сам в лабиринта: много други бяха осъдени на същото наказание. Той обаче забеляза, че те са хора дори по-лоши от него, защото се биеха един с друг, за да получат допълнителна глътка вода или допълнителна филия хляб.
Когато откри това егоистът се уплаши за живота си и от този момент нататък спеше по-малко и ходеше без да вдига шум.
След известно време, изтощен от толкова ходене, той стигна до едно място, където имаше повече светлина.
Окуражен от идеята, че е намерил изхода, той тръгна да върви по-бързо. Той обаче отново се озова в градината, която се намираше в центъра на лабиринта. Но този път не беше празна; там имаше един стар градинар, който гледаше цветята. Последният, като видя мъжа, го поздрави с ентусиазъм и го покани да му помогне да се грижи за цветята.
– Нямам време за цветя! — каза егоиста сухо, обръщайки гръб. С тъжна усмивка градинарят отговори:
– Съжалявам за решението ти, приятелю! Аз съм стар и скоро ще умра. Когато вече ме няма, тук няма да има никой, който да се грижи за такава красива градина! И така цялата тази красота скоро ще загине…
– Какво ме интересува? – завърши мъжът, отдалечавайки се.
Градинарят не се отказа. Преди човекът да си тръгне, той му каза:
– Виждам, че си по-малко жесток от другите. Обещавам да ти посоча местоположението на изхода, ако си в състояние да ми кажеш кое е най-ценното цвете в градината! Тогава егоистът се върна обратно по стъпките си, обърна се към градината и с един бърз поглед посочи цветето, което му се струваше най-красиво, казвайки, че то е най-ценното.
– Грешиш! – отвърна с усмивка градинарят. – Можеш да опиташ отново следващия път, когато се срещнем! В този момент се появи един голям врабец и взе стария градинар със себе си.
След този епизод егоистът прекарваше дните си в анализиране на градината, без да мръдне и на крачка от мястото. Не успяваше да измисли някакъв начин да разбере кое от тези цветя е най-ценното.
Бързо минаха дните… и птицата се върна, като донесе градинаря със себе си.
Той се погрижи за цветята и, като видя човека, го попита за втори път кое е най-ценното цвете и егоистът отново сгреши…
Тогава мъжът започна да наблюдава градинаря. Кой знае дали нямаше да обърне едно специално внимание на най-ценното цвете? Но това така и не се случи, защото старецът се грижеше с еднаква грижа за всички цветя.
Годишните сезони следваха един след друг и идването на зимата донесе със себе си сняг. Мъжът все още беше в градината, опитвайки се да разбере кое цвете е най-ценното, когато забеляза, че една малка розова пъпка умира в снежната виелица.
Той се присмиваше на крехкостта на малката розова пъпка и беше доволен да разбере, че още едно същество страда в този проклет лабиринт освен самия него!
Но тогава му хрумна една идея, която го ужаси. Нямаше друга розова пъпка! Ами ако това цвете беше най-ценното? Ако то умре, той как щеше намери свободата?
Мотивиран от егоизъм, той бързо отстрани снега, който беше покрил розовата пъпка, и оттогава започна да се грижи за малкото цвете.
Дните преминаваха с удивителна скорост и скоро човекът вече разриваше сняг от цялата градина и се грижеше за всички цветя, защото нямаше гаранция, че розовата пъпка е най-ценното цвете. Започна също и да подрязва клоните и да омекотява почвата. Без да осъзнава, той се превърна в градинар и, ангажиран с опазването и грижата за градината, не забеляза, че отдавна не е виждал стареца.
И така продължи, докато дойде пролетта, когато старецът се върна.
Всички цветя показваха своята максимална красота и градината беше още по-изящна, отколкото преди зимата! Старият градинар наблюдаваше внимателно всичко с усмивка. Имаше много малко за вършене.
След това, като се обърна към егоиста, той го попита кое е най-ценното цвете в тази градина.
– Ще се грижа за цялата градина в замяна на още малко храна и вода, – отвърна мъжът смирено. Останах тук цяла зима, бдях над цветята и открих във всяко едно от тях красота и ценност. Въпреки, че всички те се различават помежду си, в моите очи имат еднаква и безценна стойност!…
Старият градинар остана доволен от отговора и след миг се превърна в един от боговете, които го бяха осъдили да се скита в лабиринта.
– Синко, щастлив съм да видя, че откри радостта да цениш други форми на живот и да се грижиш за тяхното благополучие! Отсега нататък си свободен!
– О, Господи! – каза мъжът със сълзи – Благодарен съм за такова щастие!… Но ще посмея да те помоля за един дар! Позволи ми да взема със себе си семена от тези скъпоценни цветя, за да ги отгледам в селото, откъдето съм дошъл! По този начин ще мога да споделя красотата на тази градина с моите съседи!…
Богът, изключително доволен, кимна утвърдително и така беше сторено!
Мъжът получи една торба със семена и сред цветята в градината се появи портал, през който излезе от лабиринта…
Неизвестен автор.
0 Коментара