Иларио и аз предложихме да проследим случая на Зулмира, не само за да сътрудничим в полза на нейното подобрение, но и за да чуем възможните уроци. Когато потърсихме помощ от Кларенсио, чухме от него разумни съображения:
– Да – каза той – за да помагаме на процеси от такова естество е необходимо да продължим по нататък, но за да разберем службата, която е наше задължение и за да продължим безопасно напред, е необходимо да се върнем към ариергарда , въоръжавайки се с уроци, които да ни просветлят.
Не знаехме как да тълкуваме думите му, но той самия ни помогна, обяснявайки след лека пауза:
– За да проведем общо проучване на ситуацията е добре да осъществим контакт с други герои в разгръщащата се драма. За това ще бъде полезно да посетим малкия Жулио в духовния дом, в който той се обучава.
– О! Това ще бъде едно удоволствие! – възкликнах аз щастлив.
– Можем ли да отидем сега? — попита възхитен Иларио.
Министърът се замисли за секунди и отбеляза:
– При отговорностите, които поемаме, не е препоръчително да разпитваме само заради самото питане. Нека търсим целта, полезността и сътрудничеството в доброто. Не сме на почивка, а в една активна работа.
Той помисли, помисли… и добави:
– Знам, че утре вечер Еулалия трябва да придружи две от нашите инкарнирани сестри при посещението на децата им, които са ги изпреварили в голямото пътуване на смъртта. Те се намират в същото място, където Жулио остава под защита. Ние можем да заместим нашата сътрудничка в службата, която трябва да се извърши. Ще отидем на нейно място. Ще окажем помощ на нашите приятелки и ще проучим ситуацията на детето.
Забелязвайки безценния урок на работата, който тези думи съдържаха, ние зачакахме следващата нощ с истинско безпокойство.
В определеното време слязохме в плътната материя, в търсене на сестрите, които трябваше да ни последват.
Министърът ни остави в една обикновена къщичка в отдалечен крайградски район, като преди това ни информира:
– Тук живее нашата сестра Антонина с три от четирите си деца, които Господ ѝ повери. Неспособен да преодолее изкушенията на собствената си природа, съпругът ѝ я изостави преди четири години, за да се компрометира в престъпни авантюри. Господарката на къщата обаче не се обезкуражи. Тя работи усърдно в една фабрика за платове и възпитава потомството на дома с пречистена любов към Евангелието на Нашият Господ Исус. Изплаща по правилен начин дълговете, които донесе от близкия минал живот. Преди месеци изгуби малкият Маркос, на 8 години, покосен от масивна пневмония, и след молитвата, която ще каже с малките, тя ще се срещне с него. Аз ще доведа със себе си и другата спътничка в нашето пътуване. Що се отнася до вас, помогнете на Антонина в молитвите и в изучаването на Евангелието, докато аз се върна, за да тръгнем всички заедно.
Иларио и аз влязохме в обикновената и тясна стая.
Една дама, която беше още млада, но изключително унила, стоеше с три красиви деца, две малки момчета между единадесет и дванадесет години и мъничко русо момиченце, със сигурност най-малкото в семейство, което бе спряло красивите си сини очи върху майка си.
В един ъгъл на скромното помещение един дезинкарниран тъжен старец изглеждаше сякаш слуша.
Доня Антонина постави две чаши чиста вода върху една снежно бяла кърпа, взе един екземпляр от Новия Завет и седна.
Скоро след това заговори с обич:
– Ако не ме лъже паметта, вярвам, че днешната молитва трябва да бъде направено от Лизбела.
Момиченцето поднесе малките си ръчички към лицето, облегна грациозно лакти на масата и, затваряйки очите си, рецитира:
– Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на Земята; дай ни днес насъщния хляб, прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; не ни позволявай да паднем в изкушение, а ни избави от всяко зло, защото твое е Царството, и силата и славата завинаги. Да бъде.
Лизбела отново отвори очи и мълчаливо потърси одобрението на майката.
Доня Антонина се усмихна доволна и възкликна:
– Много добре се помоли, дъще моя.
И сега, разпределяйки вниманието към двете момчета, тя подаде Евангелието на едното от тях, приканващо:
– Отвори го, Енрике. Нека видим християнското послание за нашето вечерно учение.
Момчето избра текста на случаен принцип, връщайки след това книгата в майчините ръце.
Майката, развълнувана, прочете глава 18 от Евангелие на апостол Матей, стихове 21 и 22:
„Тогава Петър се приближи към него и му каза: „Господи колко пъти трябва да прощавам на брат си, като съгреши спрямо мене? До седем пъти ли?“ Исус му каза: „Не ти
казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.““
Доня Антонина замълча, сякаш очакваше любопитството на младите си ученици.
Малкият Енрике, започвайки разговора, попита простичко:
– Майко, защото Исус препоръча една прошка, толкова голяма?
Демонстрирайки обширно евангелско обучение, дамата отговори:
– Божественият Учител, деца мои, учейки ни да извиняваме всички грешки на ближния, ни насочва към един по-добър процес на живот в мир. Всеки, който не знае как да пуска житейските ядове, не може да се отдели от злото. Един човек, който е заседнал в неприятни спомени, винаги ходи с постоянно раздразнение. Нека си представим вас в училище. Ако не можете да забравите малките спънки в учението, няма да можете да се възползвате от уроците. Днес е един недружелюбен съученик, който ви готви жалка шега, утре е една неточност на ядосан пазач поради някаква грешка. Ако парализирате мисълта в нетърпение или негодувание, може да направите нещо по-лошо, да нараните учителката, да дискредитирате училището и да накърните собственото си име и здраве. Един човек, който не знае как да прощава обикновено живее изолиран. Никой не цени компанията на онези, които изливат от себе си единствено оцета на оплакването или на критиката.
По това време на учението доня Антонина погледна първородния син и попита:
– Ти, Харолдо, когато си жаден, би ли предпочел да пиеш мътна вода от една стомна пълна с кал?
– Ах! Не, – отговори много сериозно момченцето, – ще избера чиста вода, кристална…
– Така сме и ние, когато става въпрос за нашите духовни нужди. Душата, която не прощава, задържайки злото в себе си, прилича на съд, пълен с тиня и жлъч. Тя няма сърце, което може да утеши нашето сърце. Тя не е някой способен да ни помогне да преодолеем трудностите на живота. Ако представим своята болка на един другар от този тип, нашата болка почти винаги става по-голяма. Поради тази причина Исус ни посъветва да прощаваме безкрайно, така че любовта в нашия дух да бъде като слънцето, което грее в една чиста къща.
Всички запазиха мълчание за кратко.
Младият Харолдо с разтревожено лице се намеси и попита:
– Но вие вярвате ли, майко, че винаги трябва да прощаваме?
– Как не, синко?
– Дори когато оскърблението бъде най-лошото от всички?
– Дори и тогава.
И, наблюдавайки го неспокойно, доня Антонина подчерта:
– Защо питаш този въпрос със такава загриженост?
– Мислех си за татко – каза малко тъжно момчето – татко ни напусна, когато имахме най-голяма нужда от него. Честно ли е да забравим вредата, която ни стори?
– О, синко! – коментира благородната жена – не се блокирай в този проблем. Защо да таиш злоба към човека кой ти даде живот? Как да го осъдим, когато не знаем всичко, което му се е случило? Наистина би било по-добре за нашето благополучие, ако той беше с нас, но ако трябва да понасяме отсъствието му, нека нашите най-добри мисли го съпътстват. Твоят баща, синко, с позволението на Небето, ти е дал тялото, в което се учиш да служиш на Бога. Поради тази причина той заслужава твоята най-голяма обич. Има актове на служба, които не можем да платим с друго, освен с любов. Нашият дълг към родителите е от такова естество…
Може би спомняйки си, че семейството се намира в един час по християнско формиране, господарката на къщата добави:
– Един ден, когато Моисей, великият пророк, отиде на планината за да получи божественото откровение, едно от най-важните предписания, чути от него от Небето, беше това, в което Вечната Доброта препоръчва: „Почитай баща си и майка си”. Този Закон, изпратен на Света, не постановява, че трябва да анализираме типа на нашите родители, но да, че наше задължение е да ги почитаме с нашето любящо уважение, каквито и да са те.
Малкото събрание прие обясненията с щастливи и озарени очи.
Харолдо изглеждаше примирен, но все още размишляваше:
– Разбирам, майко, какво искате да кажете. Въпреки това, ако татко беше с нас, може би Маркос нямаше да умре. Щяхме да имаме достатъчно пари, за да го лекуваме.
Доня Антонина избърса набързо сълзите, които спонтанно се отрониха при споменаването на детето, и продължи:
– Би било една грешка да позволим доверието ни в Небесния Отец да падне. Маркос отиде да се срещне с Исус, защото Исус го извика. Нищо не му липсваше. Умолявам те да не даваш ход на каквато и да е тъжна идея около паметта на ангела, който ни предшества в гроба. Нашите мисли придружават в Отвъдното онези, които обичаме.
В този момент от разговора Лизбела мило попита:
– Мамо, Маркос може ли да ни види?
– Да, дъще моя – обясни трогнато доня Антонина – Той ни помага като дух, молейки Исус за сила и благословии за нас. От своя страна ние трябва да му помогнем с нашите молитви и с най-добрите ни спомени.
Доня Антонина обаче изглеждаше се задушаваше от огромен копнеж. Докато момчетата коментираха с интерес вечерните уроци, тя беше разсеяна, визуализирайки си образа на
малкото дете…
Когато часовникът сигнализира края на служението, тя помоли Енрике да каже заключителната молитва. Малкото момче повтори Неделната молитва като помоли Господ да благослови майка му и работата беше завършена. Домакинята сподели с малките двете чашки кристално чиста вода, която Иларио и аз бяхме магнетизирали и скоро след това, замислена и носталгична, се оттегли с малките си деца в общата стая, където спяха всички заедно.
0 Коментара