Бурята от чувства у групата души под наше наблюдение утихна малко по малко…
В духовния живот Жулио очакваше без страдание своевременното връщане във физическото поле и Зулмира, под благотворното влияние на Антонина, се бе обновила за радостта от живота.
Марио Силва, преобразен под насоките на младата вдовица, беше се привързал дълбоко към нея, привиквайки към нейната компания.
Между персонажите в нашата история беше формирано солидно приятелство.
Те си правеха посещения ежеседмично, за неописуемо щастие на Евелина, която беше станала ученичка на Антонина, толкова голям беше афинитета, който характеризираше техните пристрастия и наклонности.
Домашният храм на Амаро беше преобразен.
Там беше проникнал оптимизмът, заживявайки стабилно в сърцата.
Започнаха да се появяват неделни разходки и Марио Силва, сега обединен с всички тях, сякаш се връщаше към началната му младост.
Приятелството в новия му социален кръг беше променило лицето му.
Беше изгубил унинието, в което потъват повечето от ергените.
Лизбела се беше вкопчила в него с изключителна обич и братята Харолдо и Енрике го направиха довереник на всичките си детски постижения.
Няколко пъти Амаро и съпругата му придружаваха с любящо уважение евангелското служение в дома на Антонина, тръгвайки си просветени и щастливи. Това момиче, почтена вдовица, всеки път печелеше все повече възхищението им и в рамките на неговите ограничени възможности железничаря започна да прави усилия за първоначалното образование на
момчетата, доколкото му е възможно, присъединявайки медицинския работник във
всичките му инициативи в тази посока.
Една ясна неделна сутрин тъкмо минавахме в дома на Амаро, все още в служба на здравето на Зулмира, когато Марио Силва дойде да се срещне с приятеля си и да изчака пристигането
на Антонина с децата. Цялата семейна група се съгласи на обяд на открито в близкия парк.
Министърът с доволен поглед коментира:
– Благодарение на Исус виждаме нашия медицински работник ефективно променен. По-весел, отворен, добре настроен…
– Човек би казал, че в него е избухнала една революция. – потвърдих аз, съгласявайки се.
– Такава е Любовта, – подчерта нашият инструктор, невъзмутимо, – една сила, която променя съдбата.
Може би защото Иларио репетираше пакостлива усмивка, съветникът добави:
– Успях да се консултирам с програмата, изготвена за прераждането на Антонина, когато в нашите дейности по подпомагане беше брат Леонардо Пирес, и зная, че тя се е ангажирала да сътрудничи като майка, така че той да получи ново тяло на Земята. При условие, че
Лола Ибарури, беше причината за отравянето, което разруши вътрешния му мир, това е грешка, която нашата сестра в момента се надява да компенсира. Тя ще приласкае като син на сърцето си онзи, който някога е бил нейн спътник в авантюрите, съпровождайки го към възпитание от по-висш ред…
Бележката ни развълнува.
Възхитен, Иларио каза:
– Силва, значи тогава…
Кларенсио обаче прекъсна изречението му, добавяйки:
– Марио Силва и Леонардо Пирес се заплетоха в сложни дългове един към друг. Дълго време те култивираха тръните на взаимната омраза. Подчинени сега на кръвните връзки, ние се надяваме, че те ще се превъзпитат. Никой не избягва от закона…
Сякаш умът на железничаря дочу от разговора ни, свързвайки се с нас чрез невидимите нишки на мисълта, видяхме как Амаро потупа леко своя спътник по рамото, като му каза, съветнически:
— Слушай, Марио. Нямам право да се меся в живота ти, обаче чувствайки те като свой брат, размишлявах малко върху бъдещето… Не ти ли се струва, че Антонина е жена, достойна за твоя идеал на добър човек?
Запитаният се изчерви, смутен и тъй като нямаше отговор, приятелят му продължи:
– Откакто ти се върна към нашето приятелство, гледах с нарастващо уважение достойнствата на тази жена, чието приближаване беше една благословия за нашия дом. Все още младо момиче тя може да ощастливи един дом, който би бил едно светилище за твоите преживявания. Вълнувам се когато забелязвам саможертвите ѝ на млада майка, но с вашият съюз тя ще запази собственото си здраве, безспорно ценно за толкова много хора. Вече разбрах за нейната позиция във фабриката, където работи. Тя е обичана от всички. За много колеги винаги е била
медицинска и саможертвена сестра. Нейните началници я почитат за безупречното ѝ поведение. Това е възхитително в една вдовица, която е само на тридесет и две години. Освен това виждам и малките деца свързани вече с твоето сърце, сякаш ти принадлежат. Не те ли боли да я виждаш да се изправя сама срещу битката, която я поглъща?
Медицинския работник, малко съвзел се от удивлението, което го беше обзело отвътре, смирено отговори:
– Разбирам… Разглеждах тази възможност, но вече не съм едно дете…
– Ето защо – отвърна окуражително приятелят му – настоящия момент изисква целесъобразност, укрепване, защита… Един домашен подслон е една от най-ценните инвестиции за бъдещето.
– Все пак смятам, че сърцето в гърдите ми наподобява на една изтръпнала птица. Откровено се чувствам неспособен на едно чувство…
– Каква безсмислица! – добави добродушно събеседникът – Щастието е почти неосъществимо в импулсивните привързаности, които избухват от чувства, подобно на илюзорно шампанско…
И, усмихвайки се, добави:
– Любовта на влюбените, която прилича на голям пламък, понякога е просто припламване, което оставя след себе си само пепел. Тъй като моят опит се разширява с течение на времето, осъзнавам, че бракът преди всичко е съюз на душа с душа. Говоря с проницателността на мъж, който се е женил два пъти. Страстта, скъпи мой, е отговорна за всички илюзорни очаквания, които предлагат едни от най-тъжните спектакли. Чистото приятелство е истинската гаранция за съпружеско щастие. Без подпорите на братското общение и на взаимното уважение, брака скоро се превръща в тежки окови за затворниците в социалния затвор.
Марио се вслуша в разсъжденията на своя спътник възхитен и удивен.
„Да, помисли си той, откакто се бе приближил до Антонина за първи път той беше почувствал в нея идеалната жена, способна да разбере сърцето му.
Беше се посветил на нея и на трите малки деца с огромна обич и ненадминато доверие.
Този щедър и простичък дом беше станал част от неговото съществуване.
Ако някакво обстоятелство го принудеше да се разделят, несъмнено щеше да се почувства наранен в най-скъпите си радости…“
Докато Амаро му доверяваше съображенията си бързо, Марио Силва продължаваше да си спомня и спомня…
Фигурата на Антонина сега проникна в дълбините на сърцето му. Смелостта и смирението, с които благородното създание се изправяше пред най-трудните проблеми докосваха скритите фибри в съществото му. Постоянната саможертва за децата, извършена с искрена радост, естественото откъсване от лекомислията, които обикновено заслепяват благородната и добра женска чувствителност, човешката солидарност, с която знаеше как да ръководи отношенията с другите и преди всичко чистия характер, с който даваше свидетелства във всички аспекти на обикновения живот, в този момент се появиха във въображението му, по различен начин…
Погълнат в себе си, той сякаш съзерцаваше розовите храсти навън, безразличен към останалия свят.
Така минаха дълги мигове, преживявайки и размишлявайки върху миналото.
Тогава, сякаш събуждайки се от дълъг мисловен полет, той се изправи лице в лице с приятеля си и се съгласи:
– Амаро, имаш право. Не мога да не се подчиня на предписанията на живота.
Те обаче не можаха да продължат.
Вдовицата и децата пристигнаха щастливи, което предизвика идването на Зулмира и Евелина, които дойдоха да ги посрещнат радостно.
Оставихме нашите приятели в сладкия глъч на домашната близост и се върнахме в нашия храм на служба.
Много въпроси завладяха мислите ни, но Кларенсио се ограничи с това да каже:
– Времето е като вълната. Приливи и отливи. От нашата сеитба ще пожънем.
Няколко дни по-късно духовни приятели на Антонина ни донесоха добрите новини за обещаващия съюз.
Марио и младата вдовица се надяваха да реализират брака си след няколко дена.
Посещавахме бъдещата двойка няколко пъти преди сватбата, която всички щастливо очаквахме.
Амаро и Зулмира, благодарни за жестовете на приятелство и обич, които постоянно получаваха от булката и младоженеца, предложиха своя дом за церемонията, която в определения ден се състоя със сключването на гражданския брак, в най-подчертана простота.
Много спътници от нашия план се втурнаха към резиденцията на железничаря, включително дезинкарнираните монахини, които особено много уважаваха медицинския работник.
Украсена с рози къщата на Зулмира беше пълна с приятели.
Щастие се изписваше по всички лица.
Вечерта в семплата къща на Антонина те посрещнаха наново почти всички гости.
Младоженците искаха да се помолят в компанията на близките си, като благодариха на Господ за щастието на този незабравим ден.
Скромната веранда беше изпълнена с нежни и просветени същества, вдъхващи ентусиазъм и надежда, радост и мир.
Ако някой можеше да види малкия дом, с цялото присъствие на висши духовни същества, щеше да каже, че наблюдава един весел гълъбарник изпълнен с радост и светлина.
В тясната, претъпкана стая един стар чичо на булката се изправи и се подготви за молитва.
Кларенсио се приближи до него и го погали по главата, която годините бяха увенчали с бяла коса. Под благословения плам на вдъхновението, с което нашият съветник обви душата му, набръчканите устни на чичото отправиха трогателна молитва към Исус, умолявайки го да помогне на всички в подчинението на божествените му планове.
Спокойни сълзи замъглиха очите ни.
Когато молитвата свърши, Харолдо, Енрике и Лизбела, облечени в бяло, раздадоха ликьори и сладки.
Развълнувани ние се приближихме към булката и младоженеца за сбогуване.
Прегръщайки ги, ние видяхме край тях Евелина, в своята разцъфтяваща младост, която прие нежната закрила на едно момче, което я гледаше влюбено.
Министърът се усмихна и ни обясни:
– Това е Лукас, братът на Антонина, понастоящем бъдещ печатар в столицата на Сао Пауло, чието добро духовно възпитание ще се свърже скоро с първородната дъщеря на Амаро, за изпълнението на задачите, които я очакват в света.
Прекъсвайки възможността за прекомерни запитвания, инструкторът добави:
– Всичко е любов по пътя на живота. Нека се научим да го използваме в прослава на доброто, с нашата собствена работа, и всичко ще бъде благословия.
Тръгнахме си доволни.
И тъй като дългът ни зовеше надалеч, ние продължихме напред, опитвайки се да асимилираме с нашия отдаден съветник скъпоценното спрежение на глагола служа.
0 Коментара