На следващия ден вечерта неочаквано бяхме посетени от Одила, която ни помоли за помощ.
Притеснената приятелка, сега наясно с тъмната драма, която се бе разиграла в близкото минало, за да отговори по-добре на грижите на настоящето, бе разбрала нуждите на Амаро и Жулио, които обичаше като съпруг и син на сърцето си, и помоли за помощ за Зулмира, която отново беше прикована на легло.
В отговор на призивите на Евелина, тя се беше върнала в домашната среда, за да повдигне духа на онази, която я бе наследила в дома, но се върна разтревожена.
Зулмира се беше хвърлила в дълбока депресия. Отказваше лекарства и храна.
Беше плашещо слаба.
Сега Одила знаеше, че оставането на Зулмира в света и в плътта беше от изключително значение за нейната семейна група и, осъзнавайки това, продължаваше да се застъпва за нея.
Кратката бърза информация на пратеничката впечатляваше и трогваше поради тона на привързаност и тревога, с който бе изпусната.
Ние не се забавихме с отговора.
Беше минало полунощ в града, когато прекосихме гостоприемна врата на къщата на железничаря, която от дълго време представляваше ценна точка на действие за нас.
Домакинята, със съзнание фокусирано върху последните сцени от смъртта на малкото дете, лежеше в леглото в плачевно вцепенение.
Беше отслабнала тревожно.
Дълбоките тъмни кръгове под очите ѝ контрастираха с подчертаната бледност на мъртвешкото ѝ лице.
Тя беше изпаднала отново в самовглъбяването, в което я познавахме. Припомняше си
удавянето на доведения ѝ син и далеч без да знае, че го е държала в прегръдките си като благословено дете от нейната утроба, тя се чувстваше в положението на нещастна обвиняема на съдебната скамейка.
„Със сигурност – мислеше си тя в агония – търпеше божествено наказание. Тази смърт на малко момченце, когато всичко я караше да вярва, че то ще порасне в блаженството на дома, отговаряйки на очакванията ѝ, беше болезнено наказание, наложено на нейното майчино сърце. Ах! Трябва да е било произнесено пред съдиите на Небесната Мъдрост. В света никой не познаваше разкаянието ѝ на пазителка, която е била небдителна и жестока, но несъмнено беше идентифицирана от всевиждащите съдилища на Неподкупната Справедливост. Тя не беше подкрепила адекватно малкия син на Одила, отвеждайки го до умишлено изоставяне… Сега необяснимо загуби своя син, който трябваше да изпълни надеждите ѝ за светло бъдеще. Струваше ли си да стане и да се бори за това, което за нея представляваше болката от живота?“ Тя се чувстваше съкрушена. Комплексът на вина отново бе обзел мозъка ѝ и бе разболял сърцето ѝ.
Забелязахме, че различни лекарства бяха подредени на нощното ѝ шкафче. Нашият инструктор ги прегледа, преслуша пациентката и ни информира:
– Лекарството на Зулмира е от онези, които ги няма в аптеката. Ще дойде от нея самата. Трябва да възстановим надеждата ѝ и вкуса ѝ към живота. Умът ѝ отново се обърка. Загуби интерес към борбата и въздържанието от храна я отвежда постепенно към смърт от недохранване.
– А повторна среща с малкото момче? – попита Иларио – не би ли било това най-добрият начин да възстанови куража си?
– На това се надяваме. – съгласи се Министърът – Все пак Жулио, във фазата, през която преминава, изисква поне една седмица абсолютна почивка и дотогава е важно да поддържа енергиите си.
След това Кларенсио влезе в действие, прилагайки магнетизиращи пасове към нея, заедно с нашата скромна помощ.
Нервното напрежение на Зулмира обаче беше достигнало своя връх и успяхме само някак си да я успокоим, без да я въведем във възстановителен сън, който беше желателен.
Одила, по-силна вече, я взе под грижите си, когато бяхме изправени пред едно непредвидено явление.
Марио Силва, отделен от плътното си тяло влезе в стаята със скоростта на светкавица, с широко отворени очи като един луд погледна пациентката за няколко мига и се отдалечи.
Обърнахме питащи очи към министъра, който без забавяне поясни:
– Известно е, че престъпникът обичайно се връща на мястото на престъплението. Угризението е една сила, която ни оковава в задните редици.
И понеже бяхме склонни да търсим неочаквания посетител, инструкторът ни успокои, препоръчвайки:
– Нека почакаме. Марио ще се върне.
И наистина, след няколко минути Силва се върна в стаята. Със същото обезумяло изражение той загледа горката болна и този път падна на колене и възкликна:
– Прошка! Прошка!… Аз съм един убиец! Един убиец!…
Станахме, инстинктивно, с намерението да му помогнем, но докоснат отдалеч от нашето магнетично влияние, сякаш в обсега на един лъч, медицинския работник изскочи навън.
– Нещастен приятел! – каза тъжно Министърът. – Страда много. Нека му помогнем да се издигне.
Светкавично достигнахме дома на Марио. Намерихме го в болезнен кошмар, прикован към леглото с помощта на силни успокоителни.
За наша изненада, една дезинкарнирана монахиня се молеше край него.
Тя прекъсна молитвите, за да ни поздрави, приветствайки ни със симпатия.
– Бях сигурна, – каза тя нежно и уверено, – че Нашия Господ ще ни изпрати дължимата помощ. От няколко часа заемам тук службата по наблюдение. Положението на нашия приятел – и посочи Марио, който лежеше на леглото – е откровено ненормално и се опасявам от намеса на дяволски Духове.
Кларенсио прие облика на обикновен посетител за очите на монахинята, която очевидно беше насърчена от нашето присъствие.
– Вие медицинска сестра ли сте? — учтиво попита нашият инструктор.
– Аз не съм точно от здравната служба, – отговори попитаната, – но сътруднича в болницата, където работи Марио Силва.
Тя погледна полузаспалия младеж и със съжаление добави:
– Той е един сътрудник, отдаден на болни деца, на чието усърдие и обич дължим много.
И на един истински римокатолически език тя заключи:
– Много благословени души са слизали от Небесата, за да му засвидетелстват своята благодарност. Това се е случвало толкова много пъти, че той заедно с някои лекари и асистенти имат заслугата да получим най-добри отзиви за нашата Гилдия на Медицинските Сестри.
Използвайки характерния си такт, нашият съветник попита:
– Откъде разбрахте, сестро, че нашият приятел се чувства така неспокоен?
– Не сме получили никакво пряко уведомление, но той не се появи на обичайните задачи днес и това беше достатъчно да ни покаже, че се случва нещо сериозно. Нашата началничка ми възложи да проверя какво има. Оттогава съм задържана тук, тъй като не предполагах съществуването на толкова много Духове на мрака в квартала.
Словото на монахинята беше наситено с толкова спонтанна доброта и свидетелстваше за една чиста вяра, толкова очарователно наивна, че дълбоко в мен се събуди любопитство. Изкушението да изследвам пленителния въпрос на това благотворително усилие за помощ ме подтикна да се намеся по темата, но един поглед от Кларенсио бе достатъчен Иларио и аз да останем в уважително мълчание.
– Трогателно е да мислите за възвишеността на вашата мисия след излизането ви от земното тяло – любезно каза министърът, може би с идеята да провокира някакво пряко разяснение, способно да ни задоволи.
– Да, ние работим под ръководството на майка Паула, – информира ни събеседничката искрено – която ни обяснява, че да бъдеш медицинска сестра в обществените домове за лечение е една форма на благотворно чистилище, докато успеем да спечелим нови благословии от Бог.
– Но, сестро, веднага се вижда, че сърцето ви споделя мира Господен.
Тя смирено сведе очи и каза замислено:
– Не мисля така. Аз съм една бедна монахиня, която работи за да изкупи собствените си грехове.
В леглото Марио стенеше неспокойно.
Министърът изглежда вече не се интересуваше от личния разговор и започна да гали пациента по челото, давайки ни идея, че единствено той трябва да привлича нашия интерес.
Монахинята се приближи с уважение към нашия инструктор и каза спокойно:
– Братко, майка Паула обикновено ни казваше, че ушите на Бог живеят в сърцата на великите души. Сигурна съм че сте чули молбите ми. Считам ви за емисари на Небесния Съд. Вярвам, че по този начин е мой дълг да ви поверя нашия болен.
Кларенсио благодари за привързаността, която се прояви в тези думи, и потвърди, че преминаването ни оттам е било достатъчно бързо за оказване на необходимата помощ.
Събеседничката подчерта необходимостта да се свърже с болницата относно колегата, който беше в състояние на превъзбуда и изтощение, като обеща да се върне след няколко минути, и бързо си тръгна.
Насаме с нас, съветникът, макар и концентриран върху медицинския работник, обясни внимателно:
– Нашата сестра принадлежи към духовната организация на католическите работници, посветени на евангелското милосърдие. Имаме различни институции от този характер, в чиито варианти на службата многобройни същности постепенно се подготвят за по-висше знание.
– Под ръководството на органи, все още свързани с Католическата Църква ли? — попита Иларио удивен.
– Защо не? Всички религиозни училища разполагат с големи ценности в духовния живот. Както се случва и при човешката личност, вярванията притежават един ясен и светъл регион и един друг все още тъмен. В нашата душата светлата зона живее подхранвана от най-добрите ни чувства, докато в света на мрака на нашите низши преживявания обитават наклонностите
и импулсите, които все още ни приковават към животинското. В религиите полето на сублимацията (пречистването) е населено от великодушни и либерални духове, наясно с нашата върховна дестинация към доброто, докато в тъмните редици на невежеството все още се роят души, натежали от омраза и егоизъм.
И усмихвайки се Министърът подчерта:
– Ние се намираме в еволюция и всеки един от нас диша в нивото, в което се е поставил.
– Но тя проникнала ли е в истината, от която бяхме изненадани след смъртта? — попитах заинтригуван.
– Всеки Интелект – отговори загадъчно съветникът – получава единствено онази порция от истината, която може да понесе.
Марио Силва на леглото показваше безпогрешни признаци на огромна болка.
Не бях в неведение, че моя дълг да му помагам е неотложна работа, но духовният чар на монахинята, която беше забележително вкоренена в земните навици, възбуди моето любопитство до такава степен, че не можах да сдържа спонтанното си запитване.
– Но тази сестра знае ли, че е напуснала света, знае ли, че се е дезинкарнирала и продължава да действа така, както и преди?
— Да — потвърди инструкторът невъзмутимо.
– И ще бъде ли информирана, че животът се простира и в други сфери, в други сектори и на други светове? Ще забележи ли, че раят или адът да започват в самите нас?
Съветникът поклати отрицателно глава и добави:
– Тези неща не. Тя не прави впечатление на някой, който се е освободил от кръга на собствените си идеи за да върви към намиране на изненадите, от които Вселената прелива. Ментално тя се показва привързана към концепциите, които е избрала на Земята, като най-подходящи за нейното собствено щастие.
— И тук никой ли не се притеснява, че живее толкова далеч от истинското познаване на пътя?
Съветникът ме погледна с по-нежно бащинско изражение на лицето и добави:
– На първо място, нашата сестра заслужава най-голяма почит от нас за доброто, което прави, а що се отнася до начина, по който тълкува живота, не можем да забравим, че Бог е Нашият Отец. Със същата толерантност, с която Той е изчакал ние да постигнем едно по-висше разбиране, ще очаква едно по-добро разбиране и от нашата приятелка. Всеки Дух има един различен път да премине, така като всеки свят има свой собствен специфичен курс на движение.
И като ме погледна с особено внимание, той отбеляза:
– Най-големият урок тук, Андре, е урока на сеитбата, която неизбежно произвежда. Марио Силва, в позицията си на медицински работник, въпреки разрушителната импулсивност, с която се характеризира, е бил усърден и човечен, превръщайки се в достоен за обичта на другите. Както виждаме, той не е човек, отдаден на религиозни дела. Раздразнителен е и агресивен. Напоследък се чувства като престъпник… Той обаче е коректен в изпълнението на отговорностите, които е прегърнал в живота и знае как да бъде търпелив и милосърден, при изпълнение на собствените задължения. С това е спечелил симпатиите на мнозина и го намираме братски пазен от една благодарна монахиня…
Урокът наистина беше вълнуващ. Приготвих се да продължа коментара, но Марио Силва започна да стене и Министърът, наведен над него, се забави доста дълго докато го чуе.
Тогава Кларенсио стана и каза:
– Горкият приятел! Остава впечатлен от смъртта на Жулио, запазвайки болезнен комплекс за вина. Мисълта му е свързана с мъртвото дете, подобно на изображение, фиксирано върху
фотографска лента. Той е прекарал деня в леглото под изключително безпокойство.
Забелязвам, че не е отишъл в къщата на Антонина, както предвиждаше. Чувства се победен, засрамен… И все пак само нашата сестра притежава незаменимия лек за него…
След кратка пауза попитахме дали не е възможно да му помогнем по-категорично, чрез пасове, на което Кларенсио отговори с увереност:
– Помощ от такъв характер поддържа силите му, но не решава проблема. Силва трябва да бъде достигнат в ума, за да може да се подобри. Изисква се обновяване на идеите и в момента Антонина е единственият човек, който може да го възстанови по-безопасно.
Инстинктивно си припомних драмата, която се разиграваше по времето на Парагвайската война, сякаш отново чух разказа на стария Леонардо Пирес.
Забелязвайки мисълта ми, Министърът каза замислено:
– Всичко в живота има своята причина за съществуване. В една друга епоха Силва, в личността на Естевес, се съюзи с Антонина, която тогава беше Лола Ибарури, за да се удавят в греховно удоволствие, забравяйки най-върховните задължения в живота. Понастоящем те ще бъдат събрани за справедливо подобрение. Тези, които се свързват лекомислено пред Закона, приключват с поемането на огромни ангажименти, които е необходимо да изплатят. Никой не може да измами принципите, които управляват съществуването.
Реших да задам нови въпроси, но Кларенсио нежно постави показалец на устните ми и препоръча:
– Прекъсни любопитството, Андре! Когато започнахме да обясняваме относно Закона нашият разговор придоби привкуса на вечността, а наложителността на службата ни ангажира с минутата, която преминава.
И като посочи развълнувания медицинския работник, обяви:
– Утре следобед ще се върнем, за да го заведем в резиденцията на нашата сестра. Чрез посредничеството на Антонина ще бъде способен да постигне необходимото преустройство. Засега не можем да направим повече.
След няколко мига монахинята се върна при нас, подпомагана от друга сестра, която ни поздрави с внимателна дискретност.
Тя каза, че и двете са били натоварени със задачата да помагат на болния сътрудник. Конгрегацията щеше да се погрижи за всички работи по наблюдението и духовните сестрински грижи, докато Силва е в такова състояние.
След кратък диалог се сбогувахме с уважителна сърдечност и си тръгнахме с обещанието да се върнем на следващия ден.
0 Коментара