Амаро (в миналото Армандо), чието лице показваше признаците на обновление, за които съобщихме, започна да разказва развълнуван:
– Да, спомням си отлично… Зората на Годината на Доброто 1869 г. се е запечатала завинаги в паметта ни… Щяхме да се приближим до Асунсион, идвайки от Санто Антонио в тревожно очакване… Любопитството заглушаваше изтощението… Спомням си, че преди да акостираме, Естевес ни потърси, искаше братска помощ за решение на един проблем, който смяташе за важен за бъдещето, което го очаква… В казармата бяхме трима неразделни приятели и тогава бяхме заедно тримата… Той, Жулио и аз… В несигурността на събитията, които ни очакваха, в случай на загиване в битката, той ни помоли да уведомим за смъртта му младата Лина Флорес, която бе срещнал преди няколко дни във Вилета…
Естевес (днешния Марио Силва) говореше ентусиазирано за любовта, която ги свързваше и за проектите, които си правеха за бъдещето… Загрижени за страданието на нашия другар, ние го утешавахме с думи на разбиране и надежда, решени да го пазим… парагвайската столица обаче се оказа уморена и неподготвена… Никога няма да забравя триумфиращите викове на нашите хора, когато заловихме плячката си, създавайки тревожни проблеми за властите… Все още виждам усмихнатото лице на Естевес, когато се призна жив и здрав… Скоро ни информира за своя брак.
В действителност никой не можеше да се ожени по време на военна кампания, но съюза се осъществи тайно, с благословията на един свещеник и при толерантността на окупационните ръководители, предвид обстоятелството, че булката беше едно бедно бразилско момиче, от дълго време затворничка…
Амаро замълча за момент, събирайки силите си, и продължи:
– Спомням си, че аз и Жулио отидохме да посетим дома на Естевес за първи път през февруари същата година. Изправяйки се, обаче, пред Лина, и двамата се почувствахме неразбираемо свързани с тази красива, обикновена млада жена, чието присъствие незабавно упражни върху нас неописуемо привличане… Задържах в себе си изненадата, която ме обзе, но Жулио, импулсивен и неспокоен, дойде при мен, изливайки душата си… Съпругата на Естевес изведнъж беше завладяла ума му…
Ако можеше да я срещне преди другаря си – подчертаваше той, влюбен – не би се отказал от нея… Жулио имаше впечатлението, че Лина вече му се е явявала в сънищата… И по този начин той повтори няколко пъти тайните си чувства, които развълнуваха най-дълбоките фибри на душата ми.
Вземайки предвид душевното му състояние и признавайки правото на Естевес върху жената, за която се беше оженил, аз се опитах да се отдръпна… Потиснах чувствата си и потърсих необходимата забрава…
Страстта на Жулио беше твърде силна, за да се примири. Той се промъкна край младоженката, обсипвайки я с любезности и вероятно кой знае? Сред превратностите на войната и почти дете за да опази, както е необходимо, отговорностите на брака, Лина бе завладяна в намеренията на момчето, правейки отстъпки…
Спомням си деня, в който Естевес ме потърси, опустошен, коментирайки удара, който е получил… Той плака на рамото ми. Искаше да изчезне, да се унищожи… Аз го накарах да види неуместността на каквото и да е насилие… Медицински работник, толкова уважаван и под опеката на Съветник Силва Параньос, наш посланик на извънредна мисия в републиките Прата, за него няма да е трудно да се оттегли от Асунсион…
Така се случи. Естевес се премести, първо надолу по реката, в посока Вилета, откъдето беше довел съпругата си и където се намираха, изостанали, едни болни другари, на които щеше да окаже помощ… Не узнах нищо повече за него, освен че беше умрял мистериозно в Пиражу…
Свидетелствайки за огромно морално страдание, при призоваването на тези спомени, Марио Силва потръпна и, възползвайки се от интервала, който се бе получил, извика в агония:
– А твоето участие в нещастието на моя дом? Кой ще ме убеди, че и ти не си бил в партньорство с Жулио, за унищожение на моето щастие? Негодници!…
Кларенсио грижовно настани раздразнения медицински работник, препоръчвайки му да изчака разказа до края.
Амаро запази спокойствие.
Той кимна при упрека на противника си, като се усмихна тъжно, и продължи:
– Да, моята изповед трябва да е точна и пълна… Разбирайки, че Лина и Жулио са се приспособили към общ живот, аз се опитах се да се дистанцирам… Страхувах се за самия себе си. Лина обаче сякаш усещаше непроявената ми склонност… Хвърляше ми погледи, които ме събуждаха едновременно и за радостта, и за болката. Исках да се доближа и да избягам от нея в същото време…
В началото се опитах да я избягвам; обаче заминаването на Маркиза на Кашиас остави на войските достатъчно време за забавление… Може би подтикнат от своята спътница, Жулио ме застави да посещавам дома му. Веселата игра и пикантният чай ни събираше тримата, нощ след нощ… Уплашен, пред усещането, което момичето събуди в сърцето ми, не само защото не трябваше да нарушавам домашната им хармония, но и защото имах една годеница в Бразилия, аз отново се опитах да се изолирам…
Забелязвайки, обаче, преследването на Лина, реших да намеря убежище в най-интензивната работа и получих назначение да служа в нощната стража на Замъка Рескин, където окупацията бе концентрирала всички неща и документи, представляващи интерес за страната ни… Тя, обаче, не се отказа от целта, която я вълнуваше. Една нощ тя ме потърси, дегизирана като жена от народа… Насаме с мен, тя си призна… Обяви се за измъчена, страдаща… Чувстваше се обичана от Естевес и се виждаше пламенно обичана от Жулио, но не можеше да се интересува от щастие заедно тях, мразейки ги в крайна сметка…
Амаро си даде дълга пауза и продължи:
– Кой може да обясни тайнствата на човешкото сърце? Кой би имал достатъчно визия, за да обхване пътищата на душата? Неспособен да се контролирам, направих грешката да поема един духовен ангажимент, с който не бях свързан… Лина се вкопчи в обичта ми със силата на един бръшлян в една беззащитна конструкция…
И стана така, че една майска сутрин моят другар ни намери заедно… Отчаян, Жулио погълна голямо количество разяждащо вещество, но, подпомогнат достатъчно бързо, беше спасен… И все пак напразно той се лекува в казармата. Беше се сдобил с изключителни болки на гърлото и хранопровода и, не знаейки как да изтърпи физическите и морални изпитания, той се завлече един ден до водите на река Парагвай, предполагайки, че ще намери в смъртта спокойствието, което търсеше…
Изпитвайки тежки угризения на съвестта, от своя страна аз загубих любовта, която ме оковаваше към жената, която ни привлече и ни направи нещастни, и избягах от нея. Избягах, като се присъединих към войските, които щяха да се бият с последните войски на Солано Лопес, в Кордилерите… Обещах ѝ, че ще се върна, но след като битката приключи, аз се върнах в родината по други пътища, решен никога повече да не я срещам…
Амаро, силно развълнуван, прекара десница по лицето си и след кратка пауза продължи:
– Бързо минаха десет години… Отново в Рио, аз се ожених и бях щастлив… В една нощ на силен дъжд аз и съпругата ми се връщахме от театъра, когато галопиращите коне на каретата ни връхлетяха върху една бедна пияна на обществения път… Кочияшът задържа животните, а аз слязох да ѝ помогна…
И докато моят спътница продължи пътуването си към дома, аз се опитах да настаня в болница окаяното същество за спешна помощ… Пазачи и обикновени хора ми помогнаха да го осъществя, но когато жената беше сложена на легло, с разкъсан стомах и кървейки до смърт, с незабравимо удивление в нея аз разпознах Лина Флорес… Два дни тя се бори със смъртта… Нещастницата ме разпозна, изброи нещастията, които е преживяла, откакто се бе озовала сама в Парагвай, уточни, че е дошла в Рио да ме търси и ме разчувства с разказа за мъчителната драма, в която живееше, опитвайки се да си върне щастието, което бе изгубила завинаги… Умря в негодувание и страдание, проклинайки света и създанията…
Амаро спря, като се поколеба.
Марио Силва, смаян, го гледаше в отчаяние и ужас.
Виждаше се, че железничарят напразно полага усилия да се възстанови нови следи на паметта.
Нашият инструктор обаче го погали по челото, обгръщайки го с обновени магнитни сили и попита:
– Къде я видя отново?
Запитаният се усмихна като някой, който е открил отговора в себе си и докладва:
– Ах! Да… Открих я отново в духовния живот. Беше заедно с Жулио в тежките условия на пречистващо страдание… Разбрах обхвата на своя дълг и обещах да го изплатя… Щях да ги подкрепя… Щях да помогна и на двамата по земния път… Щяхме да се борим ръка за ръка, за да спечелим венеца на изкуплението… Да, да, съдбата!… Необходимо е да се решат ангажиментите от миналото, за да се завладее бъдещето!…
Съпругът на Зулмира замълча, видимо уморен, но медицинския работник, въпреки че бе контролиран от бащинската сила на Кларенсио, започна да вика Жулио с ужасни викове.
0 Коментара