Обръщайки се към Естевес, Кларенсио му предложи приятелска ръка, но младежът избухна в молби:
– Не ме арестувайте! Не ме арестувайте! Аз съм жертвата!…
Министърът се въздържа от по-нататъшна демонстрация на своята симпатия.
В бавното темпо на някой, който носи едно мъчително бреме на плещите си, врагът на Леонардо се оттегли към обществения път, връщайки се към домашния уют.
Ние го следвахме на кратко разстояние.
Новият ден настъпваше.
Пешеходците вървяха забързано към работа.
Трамваите заскърцаха сънливо, а тук-там по улиците започнаха да се срещат преминаващи автомобили.
Скоро младия мъж се спря пред огромен жилищен комплекс, последван от нашата група.
Голям часовник наблизо показваше 5.35 часа на циферблата си.
Мълчаливо той се обърна към нас и ни погледна, след което изчезна вътре.
Влязохме.
За няколко мига се озовахме пред него, докато той се мъчеше да влезе отново във физическото си тяло.
Министърът, без да го безпокои, го подкрепи грижовно и Естевес малко по малко си възвърна естественото спокойствие.
Той беше в лек сън, когато алармата иззвъня в шест часа без петнадесет минути.
Момчето потърка очи, намръщено, запазвайки впечатлението, че е имал лош сън.
Обличайки се набързо, забелязахме, че от джоба му изпадна малка визитка, което ни позволи да прочетем името: „Марио Силва, медицински работник“.
И нашият инструктор отново потвърди:
– Нашият приятел, до вчера Естевес*, днес е Марио Силва, който продължава своето призвание в медицинската грижа. Нека го послушаме за малко.
(По време на Парагвайската война Естевес е убит от колегата си Леонардо Пирес заради любовта на Лола Ибарури–Антонина в съвременния живот.)
Младежът изпълни хигиенните си задължения и скоро след това бе приет в една малка стая от апартамента от мила възрастна дама, в чиито очи можехме да отгатнем нежността на майката.
След любящ поздрав дамата попита в добро настроение:
– Къде си бил тази вечер, синко? Лицето ти изглежда потиснато и не може да ме заблуди.
– Имах един ужасен сън, майко.
И жестикулирайки красноречиво между глътките кафе, той разказа:
– Сънувах, че някой ме вика от разстояние, на висок глас, и вярвайки, че това е един тежко болен пациент, не се поколебах. Побягнах към апела, но вместо да намеря болнична стая, веднага се озовах в една лошо осветена и влажна килия…
И в отговор на изискванията на ума чрез ресурсите на въображението, които бяха на негово разположение, момчето продължи:
– Това беше една истинска затворническа килия, където за моя изненада внезапно се озовах затворен, редом до един престъпник с лош вид и една окаяна жена в сълзи… Изпитах толкова много съчувствие към нещастното момиче, колкото усетих омраза към ужасния подсъдим. Имах, обаче, ясното впечатление, че се познаваме. Една смесица от омраза и страдание ме връхлетя край тях, особено край нещастника, чийто поглед ми се стори жесток… Запитах себе си защо не се отдръпна от такова омразно присъствие, но докато мъжът ме отблъскваше, то жената провокираше у мен най-голяма нежност… Колкото и да е странно, изпитах едновременно желание него да нападна, а нея да я погаля. Бях в очакване, когато престъпникът се приближи към мен, с очевидното намерение да ме ликвидира, докато бедното момиче се опита да ме защити.
Почувствах се зашеметен, не знаех дали осъденият възнамеряваше да ме убие точно там, за това опитах да отвърна със съответстваща сила! Заслепен от непонятна злоба, щях да се втурна към него, когато един полицейски началник се появи бързо, последван от двама пазачи, които влязоха в схватката, задържайки злия ни импулс. Видях, че началникът удържа моя агресор с един-единствен удар, принуждавайки го да седне победен, спечелвайки моето най-голямо уважение. И в действителност, въпреки желанието си да чуя какво има да каже хлипащата коленичила жена, аз не помръднах от мястото, което бях заел. След няколко енергични и бързи думи, началникът доведе в килията други помощници, които повлякоха противника ми навън… Скоро след това той ме настани на един стар стол и заведе младата жена във вътрешността на затвора…
(всъщност Марио среща насън Лола Ибарури и Леонардо Пирес, персонажи от неговия минал живот като Естевес – вижте Глава 14 за детайлното описание, което той много изкривено запомня след събуждане)
На лицето му се отпечата изражението на човек, който напразно се опитва да си спомни, и след дълъг интервал, той завърши:
– След това… след това не мога да си изясня спомените… Знам само, че се спуснах да бягам, да бягам към къщата ни, тъй като полицаите изглеждаха готови и мен да приберат.
Страхувайки се да не бъда хвърлен в затвора, се събудих треперещ и унил…
Възрастната жена, която слушаше внимателно, спокойно коментира:
– Има сънища, които ни се струват ужасни кошмари…
– Така го почувствах. – съгласи се Марио, притеснен.
Майката го погледна доброжелателно и добави:
– Сине мой, сънят дали има някаква връзка с нашата Зулмира? Жената, към която усети симпатии, дали случайно не е била нашата стара приятелка, а човекът, който ти вдъхна такова отвращение, дали не може да тълкуваме като нейния съпруг Амаро?
Момчето се покри с лека бледност, стана по-мълчаливо и каза тъжно:
– Кой знае?
Никога ли повече не получи някаква новина от нашата стара спътничка?
– Не. Имам само информацията, че също живее тук, където съпругът е на важен пост в железницата.
– Никога не можах да разбера поведението ѝ. Толкова години съвместен живот, толкова щастливи проекти!… Да размени всичко, ей така, за един вдовец, придружен от две деца!…
Младият мъж направи жест на огорчение и отбеляза:
– Чуй, майко, нека избягваме безполезните спомени. Зулмира не трябва да се появява отново в паметта ми. И този Амаро, за когото тя се омъжи, е едно черно петно на сърцето ми. Вярвам, че най-доброто чувство към тях двамата в душата ми е омразата, която ги обединява в паметта ми. Не искам да ги виждам отново и честно казано, ако знаех, че живеят тук в нашия квартал, щях да поискам да се прехвърлим на друго място…
И след няколко мига той добави:
– Сънят ми беше просто обикновен кошмар. Някакво ненужно притеснение или някакво хранително отравяне…
Дамата се усмихна, разочарована и добави:
– Колкото да мен, аз съм сигурна, че през нощта срещаме отново хората, които обичаме или мразим. В съня нашия дух търси любимите ни или враговете от пътя, за да уреди собствените си сметки. В това въобще не се съмнявам.
Синът, очевидно невпечатлен, се изправи на крака, прегърна майка си, целуна я по бялата ѝ глава и заключи:
– Часът върви. Сънят мина и сега реалността ме очаква. Трябва да сътруднича в операцията на две деца, точно в осем часа. Не мога да се бавя. Болницата не я е грижа за моите кошмари.
Той показа една насилена усмивка и се сбогува.
Майка му го придружи мило до вратата, а после, замислена, се зае отново с домакинската работа…
Докато се приготвяхме да се оттеглим моят ум ме измъчваше с натрапчиви въпроси.
Дали не бяхме попаднали на нов обрат в историята на молитвата на Евелина?
Амаро и Зулмира, споменати от медицинския работник Марио Силва , дали не бяха същите персонажи, които по-рано бяхме посетили?
Бях готов да попитам, когато погледът на Кларенсио срещна моя. Забелязвайки моето объркване, той каза:
– Вече знам какво искаш да ме питаш. Наистина, нашият нов приятел беше годеник на Зулмира, обсебената госпожа, с която се запознахме. Той възнамеряваше да се ожени за нея, но беше изпреварен в сърцето ѝ от Амаро, който ѝ дължи помощ и обич. Миналото говори в настоящето. Те се намират заплетени в една мрежа от кармични ангажименти, които изискват изплащане.
– А ще се срещнат ли отново за развитие на изкупителните борби, в които участват? — попита удивен Иларио.
— Неизбежно — подчерта инструкторът с уверен глас.
Домакинята, всеотдайна и чувствителна майка, размишляваше върху съня на сина си, макар че автоматично движеше метлата, и каза молитва за него, молейки Исус да го благослови.
Наблюдавахме загрижения ѝ ум и мислите ѝ. Тя знаеше колко струваше на момчето да се откаже от избраната жена. Тя познаваше недостъпния му темперамент и се страхуваше да го види отново измъчен и победен…
Мисълта потънала в молитвата излизаше от главата ѝ като нежен фонтан от светлина.
Кларенсио се приближи към нея и ѝ предаде успокояващи енергии, които облекчиха сърцето ѝ.
Тогава съветникът великодушно я представи:
– Нашата сестра Минервина е стара позната. Тя е приветствала половин дузина деца в прегръдките си, които успя да поведе в живота по възхитителен начин. Безкористно сърце, душа, богата на вяра.
Прегърнахме я нежно на сбогуване. На връщане забелязвайки, че имахме желание да последваме Марио Силва за да получим повече информация, в развитието на нашата изумителна учебна история, министърът ни посъветва:
– Не е препоръчително да безпокоим нашите приятели по време на ежедневните им задължения, предизвиквайки разяснения, които биха били неприятни и не на място. Да изчакаме нощта, защото докато физическото тяло се възстановява, душата неизменно търси онова мястото или онзи обект, който привлича сърцето ѝ.
Вслушахме се в съветника и притихнахме.
Оставаше ни да изчакаме нощта, когато щяхме да продължим своите опитности.
0 Коментара