Земният часовник показваше полунощ и три четвърти, когато се върнахме в простата домашна обител на Антонина.
Малката къща спеше спокойно.
В един ъгъл на стаята седеше духът на старецът Леонардо и мислеше… мислеше…
Ние придобихме по плътен вид за зрението му и, разпознавайки ни, той се изправи и започна да вика:
– Помогнете ми, за Бога! Аз съм затворник! Затворник!…
Кларенсио състрадателно го покани да се настани в един обикновен фотьойл и го подкани към молитва.
Старецът обаче заяви, че напълно е забравил формулираните молитвите в света, вярвайки, че единствено техните красиви думи биха му послужили. Наставникът, обаче, извисявайки гласа си с явно намерение да го успокои да почувства едно вътрешно доверие, произнесе трогателна молба към Божественото Провидение, умолявайки го за защита и сигурност за онзи, който изглеждаше толкова безпомощен и толкова нещастен.
Развълнувани от тази молитва, която също обнови нашите вътрешни нагласи, забелязахме, че дядото на Антонина се е успокоил и изглежда по-примирен.
Веднага след молитвата Кларенсио започна да прилага магнетизиращи пасове в областта на мозъка.
Пациентът изглеждаше още по-унил. Главата му се отпусна върху гърдите, дезориентирана и сънлива.
Поглеждайки ни многозначително, Министърът каза:
– Потока на енергията, правилно динамизирана в магнетизиращите пасове, ще го извади от упойващата сянка на амнезията. Тогава ще можем по-уверено да навлезем във вътрешния му свят. Подпомогната от нашите ресурси, паметта му с времето ще се върне и ще ни даде информация за причината, която го държи близо до внучката му, като още ще ни изясни относно вероятни връзки, които ще ни доведат до ключа за помощта, от която той да има полза.
– Но регресията на спомените може да възникне спонтанно? — попита озадачен Иларио.
– Без съмнение – отговори инструкторът – паметта може да бъде сравнена с една чувствителна плоча, която под притока на светлина запазва завинаги образите, събрани от духа в хода на неговите безброй учебни опитности в живота. Всяко съществуване на нашата душа, в определено състояние на материалното тяло, е една добавена опитност, запазена в огромен архив от образи, които, макар да се припокриват един върху друг, никога не се объркват.
В начинанието по помощ, което искаме да задействаме, е необходимо да се прибегне до архивите на ума, за да произведем определени типове вибрация, не само за да привлечем присъствието на другари свързани със страдащия брат, на когото предлагаме да помогнем, но също и да отключим кътчетата на ума, скритите нишки, където той държи невидими своите страдания и рани.
– Значи това означава…
Изречението на Иларио обаче угасна на устните му, защото Министърът го прекъсна, завършвайки идеята:
– Умът, както и физическото тяло, могат и трябва да се подлагат на интервенции за възстановяване на баланса. По-късно хуманитарната наука ще се развие в психичната хирургия толкова, колкото днес напредва в операционната техника, според нуждите на плътното материално тяло. Във великото бъдеще земният лекар ще разплита един психичен лабиринт толкова лесно, колкото днес извлича един възпален апендикс.
Иларио отвори широко очи в щастливо удивление, и възкликна, почти крещейки:
– Ах! Фройд, как видя истината!… Как беше прав!…
Съветникът го поправи бащински като добави:
– Фройд прозря истината, но всяка истина без любов е като стерилна и студена светлина. Не е достатъчно знание и тълкуване. Съществено важно е пречистване и служба. Великият учен забеляза аспекти на нашата духовна борба по еволюционния път и каталогизира проблемите на душата, все още затворник в мрежите на нисшия живот. Той посочи наличието на болезнените рани в човешкото същество, но не им предложи ефикасен лечебен балсам. Направи много, но не достатъчно. Докторът на бъдещето, за да поправи дисхармониите на духа, ще трябва да мобилизира укрепващото за здравето средство на разбирането и на любовта, вземайки я от собственото си сърце. Без ръката, която помага, всезнаещата дума умира във въздуха.
Министърът обаче замълча, давайки ни да разберем, че момента не позволяваше философски отклонения.
Той погали за няколко мига главата на стария мъж и после кротко го повика:
– Леонардо, спомни си! Върни се в Парагвай, където се сдоби с угризението, което днес разбива сърцето ти! Болката, почти винаги, е една вина, заровена в нас… Да се върнем назад към началната точка на твоето страдание!… Спомни си! Спомни си!…
Пред нашето неописуемо удивление старецът се събуди с объркване в очите. Повдигна глава, но лицето му се беше променило чувствително. То очевидно поддържаше основните си черти, но стана по-младо.
Регистрирайки изумителното преображение, Иларио се намеси, питайки:
– О! Каква магическа сила ще да е тази?
Нашият съветник го погледна спокойно и поясни:
– Нека не забравяме, че пред нас имаме едно духовно тяло, което е по същество вибрационно. Обвивката на душата се променя дълбоко, според вида на емоцията, която тече от нейните дълбини. Това, между другото, не е нищо ново. На самата Земя физическото лице се променя в радостта или страданието, в симпатията или отвращението. На нашето ниво такива трансформации са по-бързи и показват навън интимните аспекти на съществото с лекота и сигурност, тъй като молекулите на периспирита вибрират на по-висока честота, с по-интензивни движения в сравнение с молекулите на плътско тяло. Бидейки центъра на душата съвестта така се изразява във фината материя с по-развити пластични сили.
Кларенсио огледа стаята и добави:
– Все пак нека не пренебрегваме работата, която трябва да се свърши.
Междувременно Леонардо се беше ободрил. Изглеждаше развълнуван от странна енергия. Тялото му, въпреки че продължи да бъде мрачно и неясно, се оказа по-изправено.
Внезапно освежен, енергичен и подвижен, той извика:
– Лола! Лола! Тук ли си? Усещам присъствието ти… Къде се криеш? Чуй ме! Чуй ме!
С неизразимо удивление видяхме как доня Антонина излезе от стаята си в духовното тяло, с което я бяхме видели предишния ден. Изключително изненадана, тя дойде към нас и когато зърна преобразения си дядо, сякаш мистериозно влияние докосна дълбините на личността ѝ. Внезапна промяна беляза лицето ѝ, което също се обнови пред нашите очи.
Линиите на лицето ѝ се промениха неочаквано и ние я видяхме наистина по-красива, но и по-неспокойна и по-малко духовна.
Благоприятствайки ни за максимална полза в нашите наблюдения, Министърът каза с тих глас:
– Нашата сестра се нуждае само от лека магнетизираща помощ за да си спомни. Достатъчна е необичайната емоционалност на срещата за да изпадне във вибрационната позиция на миналото, тъй като все още не се е разплатила със Закона.
Ужасена, Антонина падна на колене в краката на стареца, който се беше подмладил под влиянието на магнетизиращите пасове на Кларенсио и извика:
-Леонардо! Леонардо!
Той, обаче, излъчвайки в погледа си омраза и неописуемо страдание, извика:
– Най-накрая!… Най-накрая! – И избухна в конвулсивен плач.
Зашеметени ние изслушахме информацията, която Кларенсио щедро сподели:
– Забелязахте ли? Антонина е преродената Лола Ибарури. Леонардо е обвързан с нея от връзки на огромна любов. И двамата са ангажирани в огромни борби, в безкрайната тъкан на времето. Безотговорната жена от вчера, днес e любяща и достойна майка, в търсене на своята собствена поправка. След като в миналото напусна съпруга си, тя беше предизвикана да се омъжи за един брутален мъж, с когото се намира еднакво заплетена от връзките на миналото. Сега той не я разбира и я изостави в забвение. Тя обаче получи бивши сподвижници по съдба като деца на сърцето ѝ, които води към доброто. За контраст на престъпните улеснения от миналото, в момента тя преминава през тежки трудности за да живее.
Неудържима симпатия ни предразположи към тази жена подложена на толкова сурови изпитания.
Урокът, който животът там ни предлагаше, бе изключително възвишен.
Гласът на съветника обаче беше ясен и уверен, когато препоръча:
– Нека помогнем. Сега е точния момент.
0 Коментара